Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le roi s’amuse, 1832 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Иван Теофилов, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- stomart (2011 г.)
Издание
Виктор Юго. Избрани творби в осем тома. Том 6. Драми
Френска, първо, второ и трето издание
Преводачи: Стоян Бакърджиев, Иван Теофилов, Гено Генов, Димитър Симидов
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вагенщайн
Редактори: Албена Стамболова, Силвия Вагенщайн, Иван Теофилов
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова
Дадена за набор: януари 1990 г.
Подписана за печат: юни 1990 г.
Излязла от печат: август 1990 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 40,50
Издателски коли: 34,02
ДП „Димитър Благоев“ — София, 1990 г.
ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.
История
- — Добавяне
Сцена трета
ТРИБУЛЕ (сам, внимателно се вглежда в чувала)
Той! Мъртъв! Бих желал да го погледна аз.
(Опипва чувала.)
Все то… това е той! Усещам, че е краля,
Ей шпорите му тук, продупчващи чувала.
Да, той е.
(Изправя се и поставя крак върху чувала.)
Виж ни ти, о свят, в нощта замрял:
това е шут, а туй — останките на крал.
И то какъв крал! Пръв и сетен сред кралете.
Да-да, самият той. Сега ми е в нозете.
И Сена е за гроб, чувала — за саван.
Но кой извърши туй?
(Скръства ръце на гърдите си.)
Самият аз, пиян,
объркан, че успял е шутът крал да смаже.
Народите в зори не ще повярват даже.
О, бъдеще, какво ще кажеш? Удивен,
светът на този факт ще бъде дълго в плен!
Коя съдба сега тъй странно отстранява
това величие с непостижима слава?
Какво? Крал Франсоа, принц пламенен, висок,
съперникът на Карл Велики, крал и бог,
сроден със вечността, печелещ във войните,
със стъпка разлюлял отдън земя стените
(чуват се далечни гръмотевици),
той, който цяла нощ при Маринян[1], напет,
батальоните придвижваше напред
и на разсъмване в ръката, с кръв обляна,
от трите шпаги къс от шпага му остана,
да, тази слава, крал на целия всемир,
как бързо, господи, изчезна най-подир!
Отнесен заедно с властта си знаменита,
със името, шума, с ласкателната свита.
Тъй както в бурна нощ отмъква изведнъж —
незнайно кой — дете под мълнии и дъжд.
Как? Дим е кралството, векът, средата знатна?
Той, който ставаше в зора сияйно златна —
угасна, без следа в простора отлетял,
като светкавица — проблеснал и изтлял!
И утре може би безпомощен вестител
ще сочи куп пари — по градове заскитал,
към всеки минувач ще вика с гръмък глас:
„Изчезна краля ни! И който между вас…“
Чудесно е това!
(След известно мълчание.)
О, дъще огорчена!
Наказан е! И ти си вече отмъстена!
О, имах нужда аз от неговата кръв!
И купих я с пари.
(Навежда се с ярост върху трупа.)
Ей, чуй! Злодей такъв!
По-скъпа от венец на крал е тя. Тъй мила!
И зло на никого тя не е причинила.
От мене ти я взе и върна у дома —
с нещастния й вид, с позора и срама.
Ти чуваш ли? Това е странно! Но признавам,
че аз се смея тук, че аз ти отмъщавам!
Преструвах се след туй, че съм забравил бил —
успокои се ти, че всичко съм простил,
че моя гняв е гняв беззъб — за два-три дена!
Не, в тази зла борба, помежду нас родена —
на силен и на слаб, — е слабият герой!
Той, който лижеше нозете ти, да, той
те тъпче тук.
(Навежда се все повече върху чувала.)
Кралю, с дворянска кръв отвека,
да, аз съм този шут, да, аз, получовека,
това животно, що наричаше ти пес!
(Удря трупа.)
Причината е в туй, че щом мъстим за чест —
най-мъртвото сърце пробужда се тогава!
И всеки слаб расте, и гърбав се изправя!
От ножницата роб гняв вади вместо плач.
И котка става звяр, и всеки шут — палач!
(Повдига се.)
Да чуеше поне как тук се подигравам —
без да се вдигне!
(Навежда се отново.)
Ей! От теб се отвращавам!
Иди в реката ти — там свършват твоите дни!
Водата виж дали достига Сен Дьони.
(Отново се изправя.)
Прости, крал Франсоа!
Хваща чувала за единия край и го влачи към водата. В момента, когато го поставя върху парапета, вратата на къщата се отваря предпазливо. Магелона излиза оттам, оглежда се обезпокоена наоколо, прави движение с ръка, подсказваща, че нищо не вижда, отново влиза и се появява след миг с Краля, на когото обяснява със знаци, че няма никой и може спокойно да си отиде. После се прибира, затваряйки вратата след себе си, и Кралят тръгва към дъното на сцената, накъдето му е посочила Магелона. Тъкмо в този момент Трибуле се готви да хвърли чувала в Сена.
ТРИБУЛЕ (с ръка върху чувала)
Върви!
КРАЛЯТ (пее от дъното на сцената)
Не вярвай на жената,
тя бързо се отмята…
ТРИБУЛЕ (потръпва)
О, тоя глас!
Миражи нощни ли ме мамят в тоя час?
(Обръща се и се заслушва ужасѐн.)
ГЛАСЪТ НА КРАЛЯ
Не вярвай на жената,
тя бързо се отмята…
ТРИБУЛЕ
Проклятие! Но тук в чувала той не бил.
Помогнали са му. И той се е спасил.
Измамен съм!
(Тича към къщата, но там само горният прозорец е отворен.)
Бандит!
(Измерва с поглед височината, като че ли възнамерява да се покатери.)
Прозорецът висок е.
(Връща се към чувала, с гняв.)
Кого е сложил тук с ръцете си жестоки?
Треперя… Клет човек!
(Опипва чувала.)
Да, има тяло тук.
(Разрязва чувала от горе до долу с нож и гледа вътре с тревога.)
Не виждам!
(Оглежда се трескаво.)
Пътят пуст — не, няма никой друг.
И нищо в този дом! Ни светлини, ни къщи!
(С отчаяние опира лакти върху чувала.)
Ще чакам мълния.
(Няколко секунди внимателно се взира в чувала, от който наполовина е изтеглил тялото на Бланш.)