Дейвид Робинс
Щурмът на Фокс (7)

6.

Семейството вече беше разкрило напълно входа на подземната камера и бе привързало няколко дължини от здравото въже към трите железни халки, вградени в бетона. Всяко въже беше хванато от десет мъже, запънали крака в земята в очакване на командата да теглят.

Плато я подаде, вдигайки лявата ръка над главата си.

— При три — извика той, за да го чуят всички и започна да брои. — Едно!

Мъжете се напрегнаха и хванаха въжетата здраво.

— Две! — Плато видя Блейд и Джени да си пробивът път към първите редици на зрителите, заобиколили ямата. Хикък се беше изправил встрани, с ръце, сключени под токата на колана. Джошуа стоеше безмълвно в центъра на тълпата.

— Три! — извика Плато.

Мъжете забиха пети в земята и задърпаха. Мускулите им се издуха, а лицата им изразяваха непоколебима решителност.

Нищо не се случи.

— Теглете! — изкрещя някой. — Теглете!

Мъжете изръмжаха и изпуснаха въздишка, напрягайки всичките си сили.

Плато знаеше, че вратата трябва да се завърти навън, когато халките бъдат дръпнати. Дали механизмът беше ръждясал или счупен и не позволяваше на вратата да работи добре, че оставаше все така затворена?

— Тръгна! — извика някой от Семейството.

Всички дочуха висок, скърцащ, стържещ, метален звук, докато масивните, вградени в ниши панти, неизползвани и несмазвани в течение на цяло столетие, се раздвижиха против волята си. Входната врата се открехна малко и спря, съпротивлявайки се на неспирно дърпащите я въжета. Можеше ясно да се чуе свирещо съскане, подобно на звука от пара, изпускана от тенджера с вряща вода.

— Продължавайте така! — насърчи друг хората.

Съскането, все още доловимо, затихваше. Тези, които теглеха въжето, напрягаха всичките си сили.

Съскането беше спряло. Плато реши, че това е било въздух, засмукан в камерата или изпуснат навън, вероятно първото.

Пантите изскърцаха, когато вратата започна да се отваря навън и надолу. Беше проектирана така, че да се завърти напълно около оста си навън и да се спусне до земята.

Мъжете бяха подтиквани да бързат от цяла дузина възбудени гласове.

Вратата се беше открехнала вече на почти два метра и продължаваше да се отваря. Стърженето от пантите затихваше и въжето се теглеше по-леко.

— Отваря се! — извика ентусиазирано една жена.

Наистина беше така. С гръмък, глух звук вратата се отвори напълно и тупна върху неравната земя. Мъжете, застанали най-близо до нея, трябваше да отскочат назад, за да не бъдат смазани.

Откри се огромна, черна, зееща дупка.

Семейството избухна в спонтанни ръкопляскания, проявявайки признателността си към усилията, положени от мъжете.

Ръцете на Плато трепереха от нервното очакване.

— Сега какво следва? — Блейд, облечен в избеляла, кърпена и износена риза, беше застанал до Плато.

— Ще ни трябват факли — разпореди Плато.

— Някои от вас да донесат факли! — обърна се Блейд към Семейството.

Осем човека се втурнаха към блок „Е“, за да изпълнят нареждането. Всеки блок беше добре запасен с факли, направени от брезова кора, обвита около горния или по-дебелия край на парче от дъб или клен. Запасът свещи, колкото и икономично да беше използван през изминалите години, намаляваше, независимо от усилията, полагани за запазването им. Карпентър беше складирал огромно количество от свещи и кибрит, така че Семейството все още разполагаше с цели сандъци от тях, подредени в подземията на блоковете, защитени от въздействието на химически елементи и унищожителното влияние на влагата. Повечето от оригиналните запаси бяха вече изчерпани, но някои от складираните припаси, като оръжия, свещи и някои други неща, ако се съхраняваха правилно, щяха да изтраят още дълги години. Хората от Семейството не бяха голям консуматор. Карпентър основал Семейството от петнадесет двойки и в течение на годините населението се беше увеличило до седемдесет и трима. Суровият начин на живот, високата смъртност и настъпващата ранна старост се бяха обединили, за да ограничат разрастването и развитието на Семейството.

Факлите бяха донесени. Плато взе една от тях и нареди да дадат и на Блейд.

— Ти и аз ще слезем първи — каза той, докато една от жените палеше факлата му. — Останалите ще чакат, докато се върнем.

— Трябва ли ви подкрепление? — попита Хикък, изникнал до тях.

— Благодаря — отвърна Плато. — Не мисля, че ще се сблъскаме с някоя опасност, която твоите пистолети ще трябва да ликвидират. Все пак… — съгледа той купчинка от навито въже на земята близо до краката си, — ще завържем това въже през кръстовете си, преди да влезем в камерата, и няколко от вас ще го развиват, докато напредваме. Когато спрем сами, ще подръпнем въжето два пъти. Ако то остане напълно отпуснато и не сме подали сигнал, изтеглете ни колкото можете по-бързо.

— Това пък за какво? — попита Блейд, докато завързваше единия край на въжето около кръста си.

— Макар и малка, но съществува опасност вътре да са се натрупали отровни пари — отвърна Плато. — Ние трябва да вземем всички предпазни мерки.

Семейството се беше струпало около входната врата. Джени надникна през отвора. Залязващото слънце освети платформа, водеща надолу към това, което беше скрито вътре.

— Бъдете внимателни — каза тя на Блейд.

Блейд се усмихна и тръгна напред, вдигнал високо факлата в дясната си ръка.

Плато поспря преди да влезе и погледна заобиколилите го лица.

— Ако Великият дух пожелае — обяви той, — нашата експедиция ще започне утре, както е планирана.

Блейд и Плато слязоха надолу по платформата и трепкащата светлина от факлите позволи на Семейството да проследи пътя им.

— Тук мирише на мухъл и прах — отбеляза Плато. — Не ме изненадва, като се има предвид кога за последен път тази камера е видяла дневна светлина.

Платформата се наклони надолу. Светлината от факлите се отразяваше в гладките стени на три метра от всяка страна и в тавана, на три и половина метра над главите им.

— Платформата не трябва да е много дълга — отбеляза Плато.

Блейд се взираше в тъмнината пред тях. Внезапно краката му стъпиха на хоризонтална повърхност, вероятно подът на подземната камера.

— Разбра ли какво имах предвид? — ухили се Плато.

Спряха, дръпнаха въжетата си два пъти и вдигнаха факлите, колкото можеха по-високо.

— Виж това! — възкликна Блейд.

— Не може да бъде! — съгласи се Плато.

Камерата беше сравнително малка, само десет на петнадесет метра. Покрай стените бяха подредени различни контейнери. Объркването им беше предизвикано от предмета в центъра на камерата, недокоснат от човешка ръка, откакто е бил опакован век преди това.

— Какво е то? — попита Блейд.

— Баща ти ми каза, че се нарича АССЗ.

— Тюлен^[1]? Искаш да кажеш като това морско животно, което го има на снимки в библиотеката?

— Нещо подобно — усмихна се Плато. — Думата, както се е предавала устно от Водач на Водач, означава, че така е било наречено транспортното средство — прототип на Дженеръл Мотърз за амфибия със самостоятелно слънчево захранване или известно под акронима^[2] АССЗ.

— Преди Големия взрив на всички превозни средства ли са давали толкова дълги имена?

— Очевидно, на някои от тях. Видях снимка на голям бял камион, наречен превозно средство за събиране и изхвърляне на смет, който определено не е бил харесван от някои хора.

— Защо мислиш така? — поиска да знае Блейд.

— Защото някой беше надраскал думата „боклук“ върху фотографията. Безкрайно загадъчно.

Те се умълчаха, зяпайки глупаво АССЗ-то — първото моторно превозно средство, което някога бяха виждали. Карпентър запазил за Семейството два камиона и един джип, които били използвани в продължение на почти двадесет години след Третата световна война. Накрая частите им се износили дотолкова, че не можели да бъдат сменени. Автомобилите били изтеглени в гората и изоставени. Ръждясалите им скелети се намираха само на около петстотин метра от Дома и за малките деца беше изключително удоволствие, когато им се разрешеше да отидат под охрана до тези останки, напомнящи за предвоенната промишленост и механизация.

АССЗ-то било гордостта и радостта на Карпентър. Той знаел, че камионите и джипът ще издържат само докато се намира гориво за тях и частите им могат да бъдат сменявани. Прелестта на АССЗ-то се криеше в източника на захранване — самото слънце. Слънчевата енергия се събираше от две слънчеви платна, монтирани на покрива му, предаваше се и се натрупваше в шест революционно нови акумулатора, съхранявани в облицован в олово кожух под АССЗ-то. Специалистите му казали, че ако слънчевите платна се запазят здрави и кутиите на акумулаторите не бъдат непоправимо спукани, то АССЗ-то никога няма да се нуждае от енергия, за разлика от колите и камионите, задвижвани с гориво. Освен това, слънчевите колектори на АССЗ-то бяха прототипове, проектирани да работят с по-висок коефициент на полезно действие, отколкото всички предишни колектори. Карпентър лично финансирал научната работа за създаване на АССЗ-то. Финансово затруднените автомобилостроители приветствали подкрепата му, уверявайки го, че това ще бъде „автомобилът на бъдещето“ с автономно захранване. Карпентър не разкрил тайните си цели, когато настоявал АССЗ-то да бъде построено точно според неговата техническа документация, обединяваща уникални възможности и необикновени функции. Автомобилостроителите приели, че това е поредния странен ексцентрик с достатъчно пари, които да задоволят всичките му капризи и му позволят да получи всичките лъскави играчки, които пожелае. Не успели да разберат, че АССЗ-то не било предназначено за забавление, а за спасяване на живот.

Карпентър разработил няколко варианта и направил изводи, като цялостно анализирал всички възможни случайности. При положение, че Домът бъде запазен от разрушение по време на световния пожар и Семейството оцелее и просъществува, ако се наложи да го напусне, то едно традиционно превозно средство без подходящо гориво и недостатъчно здраво, за да устои на несъмнено променения релеф, ще бъде абсурдно. Мисълта, че асфалтовите магистрали ще бъдат поддържани и след Третата световна война, била нелепа.

Карпентър се надявал, че АССЗ-то ще даде възможност на последователите му да преодолеят тези препятствия. Той съзнавал какво изкушение ще предизвика АССЗ-то. Ако бъдело оставено на повърхността на земята, с достъп до него, някой би могъл да го вземе за разходка и по този начин да лиши Семейството от единствената надежда за успешно и продължително пътуване. Карпентър разбирал риска, който поемал, като наредил информацията за съществуването на АССЗ-то да бъде предавана устно от един Водач на друг, но вярвал, че си заслужава да рискува. Искал АССЗ-то да остане непокътнато и напълно годно до деня, в който ще потрябва на Семейството.

Този ден беше настъпил.

Блейд стоеше като хипнотизиран пред АССЗ-то. Беше виждал изгнилите скелети на камионите и джипа и беше разглеждал снимки на различни превозни средства в библиотеката на Семейството, но това пред него се оказа първият работещ автомобил, който някой бе виждал през последните осемдесет години. Той прерови паметта си, опитвайки се да си спомни дали АССЗ-то прилича на някоя от снимките, които беше виждал в книгите. Имаше една фотография на автомобил, наречен фургон, който наподобяваше на АССЗ-то, но не във всичко. Силуетите бяха сходни, но фургонът беше направен от метал, с прозорци в центъра на всяка странична стена. АССЗ-то бе изработено изцяло от нещо като стъкло. Блейд протегна ръка и докосна челната му част.

— Това стъкло ли е? — той запита Плато, който също докосна материала.

— Не, не е — беше отговорът. — Това е някаква специална пластмаса. Казаха ми, че е топлоустойчива и нечуплива. Можеш да стреляш от упор в нея с магнум, без куршумът да я пробие.

Блейд приближи факлата си към АССЗ-то.

— Защо не мога да видя нищо вътре?

— Пластмасата е оцветена така, че да дава възможност на тези отвътре да виждат навън, но отвън не се вижда вътре. Разумна предпазна мярка.

— Цялото ли е направено от пластмаса? — поиска да знае Блейд.

— Само корпусът — Плато започна да обикаля около АССЗ-то. — Подът е от метална сплав. Двигателят е с водно охлаждане и е самосмазващ се. Ако всичко, което ми е казано е вярно, а аз нямам причини да се съмнявам, то съм сигурен, че ще останеш изненадан и доволен от безбройните новаторски елементи, вградени в него. Завиждам ти.

— Завиждаш ми? — повтори Блейд.

— Както Хикък правилно забеляза — каза Плато, прокарвайки лявата си ръка по АССЗ-то, — само си помисли за приключението, което ви предстои. Да, наистина ти завиждам.

— Трябва да си призная, че, независимо от тревогата ми за Джени, се вълнувам от мисълта за това, което може би ще открием във външния свят.

Заобиколиха и спряха зад АССЗ-то. Стъпала на подвижна стълба, вградени в пластмасата, водеха към покрива му.

— Можеш да се качиш горе и провериш слънчевите колектори — каза Плато.

— Слънчеви колектори? — озадачи се Блейд.

— Виждам, че ще трябва много да обяснявам — отговори Плато. — Дай да проверим вътрешността.

Те продължиха обиколката си около АССЗ-то. Плато се спря до една врата откъм мястото на шофьора. Посегна бавно към дръжката, размисли за момент и я дръпна. Вратата се отвори безшумно.

— Ау! — беше всичко, което Блейд можа да каже.

— Ау, я! — Плато се наведе. — Я! Това какво е?

На седалката на шофьора лежаха няколко неща.

— Кое?

— Тези неща — взе Плато две папки и комплект ключове.

— Какво има в тях?

Плато разгледа папките.

— Едната е с надпис „Ръководство за експлоатация на амфибия със самостоятелно слънчево захранване“.

— Не можеха ли да напишат само „Инструкции“? — попита Блейд.

Плато се ухили.

— Втората папка е от Родоначалника. Ще трябва да прочета първо нея.

Блейд загледа втренчено очертанията на АССЗ-то.

— Все още не мога да повярвам.

— Повярвай — коленичи Плато и огледа внимателно шасито. — Всичко изглежда недокоснато. А пък ако и работи…

— Мислиш, че няма да работи ли?

Плато изучаваше една от четирите огромни гуми, тази, която беше най-близо до вратата на шофьора.

— Ако Великият дух ни се усмихне, ще заработи както трябва. Хммм.

— Какво има?

— Чудя се от какво ли е направена тази гума. Чел съм, че каучукът е бил основната съставка, но това тук не е на основата на каучук.

— Обзалагам се, че останалите започват вече да подскачат от нетърпение — заяви Блейд.

Плато понечи да се изправи, но коленете го заболяха, десният му крак бе пронизан от непоносим спазъм и той започна да се свлича на земята.

Без да каже дума, Блейд сграбчи учителя си за ръката и го изправи на крака.

— Много съм ти признателен — поблагодари му Плато.

Блейд кимна с глава и тръгна пръв към платформата.

— Семейството ще полудее, когато чуе какво сме открили — предрече той.

Спряха нерешително пред входа, свалиха въжетата от себе си и след това излязоха навън. Плато разказа накратко на Семейството за това, което откриха и хаосът избухна. Всички започнаха да говорят едновременно, задаваха въпроси, натискаха се към платформата, за да погледнат вътре. Плато беше изблъскан към ръба на платформата преди Блейд да успее да се намеси, пристъпвайки напред и заставайки между него и останалите от Семейството. Вдигна ръце над главата си със свиреп поглед и те се спряха.

— Успокойте се! — заповяда той. — Успокойте се! Съвсем скоро всички ще го видите.

Хикък застана зад Блейд с ръце върху колтовете. Всички знаеха, че няма да ги използва срещу някой от Семейството, но независимо от това… присъствието му незабавно ги отрезви.

Джероунимо също се присъедини към приятелите си.

— Моля ви, скъпи мои! — Плато овладя отново положението. — Имаме да свършим още много работа, преди триадата Алфа да замине утре. Трябва да преместим АССЗ-то от камерата и да го докараме тук горе.

— Какво искаш да направим? — попита един мъж на име Синатра — най-добрият певец на Семейството.

— Долу трябва да слязат колкото може повече мъже — нареди Плато. — Да избутат АССЗ-то нагоре по платформата.

— Аз ще подбера мъжете — предложи Блейд.

— Добре. Докато вие свършите тази работа, аз ще прелистя ръководството.

Блейд избра една дузина от най-яките мъже и ги поведе надолу. Половината от тях носеха факли.

Плато отиде до една купчина пръст и седна, давайки отдих на възпалените си колене и уморените мускули. Разгърна папката с инструкцията за експлоатация и зачете.

Времето минаваше. Залязващото слънце докосваше хоризонта на запад.

Блейд се измъкна от прохода. На лицето му се четеше ужас.

Плато вдигна поглед от четивото си, предчувствайки какво предстои да чуе.

— Някакви проблеми? — попита той.

Блейд въздъхна.

— Страхувам се, че нося лоши новини.

— Например?

— Не го приемай твърде болезнено — начумери се Блейд. — Зная колко много разчиташ на АССЗ-то, но то е повредено.

— Повредено? — Плато потисна желанието си да се изсмее.

— Съжалявам. Направихме най-доброто, което можем. Бутахме, бутахме, но не успяхме да помръднем това нещо и на един сантиметър. АССЗ-то просто не иска да работи — каза печално той.

Плато се изсмя.

— Какво е толкова смешно? — смути се Блейд.

— Току-що прочетох част от ръководството, свързана с вашето затруднение — Плато подаде ключовете на Блейд. — Преди АССЗ-то да може да се помръдне, трябва да се вкара един от тези ключове в нещо, наречено запалване, поставено на нещо друго, наречено кормилна колонка, която пък е свързана с волан. Завърташ ключа, докато се чуе щракване. Това няма да накара двигателя да заработи, но ще ти позволи да включиш предаването, като преместиш един лост в положение, отбелязано с главно „Н“ и означаващо нулева скорост. След като свършиш това, ще можете да избутате АССЗ-то на повърхността.

Блейд вдигна ключовете.

— Тези неща май са доста объркани.

— Аз мисля, че много неща в предвоенното общество са били по-объркани и късащи нервите, повече отколкото някой разумен човек би могъл да очаква — отбеляза критично Плато. — Всеки ден благодаря на Великия дух, че не съм се родил в онези времена.

— Щастлив ли си, където си сега? — Блейд никога по-рано не беше обсъждал този въпрос с Плато и беше изненадан, че Плато прави подобно изказване.

— Всъщност, не ми трябва нищо друго! — каза Плато.

— При всичките тези трудности? Облаците? Мутантите? Не е ли бил животът много по-лек преди Големия взрив?

— По-лек? — замисли се за момент Плато. — Казал ли е някой, че животът трябва да бъде лек? Трудностите могат да стреснат посредствените и да разтреперят страхливите, но в действителност те трябва да подтикват към усвояване на по-големи висоти на душевно самосъзнание. Винаги помни, Блейд, че животът се състои от противоречия. Как може някой човек да се кълне, че се стреми към самопожертвувателност, когато той или тя се намира в постоянен конфликт с его, виещо за внимание? Как може някой да твърди, че проявява вярност, когато той или тя никога не се е сблъсквал, или сблъсквала с изкушението? Как бихме могли да развиваме любов към истината, ако грехът и дяволът не ни очакваха, за да ни впримчат? Как ти би могъл да изпиташ нежното блаженство на любовта, ако не познаваше изгарящата болка от самотата? — Плато се загледа в слънцето, скрило се наполовина зад линията на хоризонта. — Да, животът е бил по-лек преди Третата световна война. Бих могъл да споря, че самата тази лекота е виновна за атрофирането на човешката способност за развитие. Леснотата поощрява самодоволството, а то е убийствено за обществото и личността. Готов съм да се съглася, че има какво още да желаем от живота, който водим, но предпочитам да съществувам тук и сега.

— Никога не съм гледал на нещата от тази им страна — каза Блейд.

— По-добре ще направиш, ако побързаш към камерата — посъветва го Плато. — АССЗ-то ни трябва тук преди да е настъпила нощта.

— Тръгвам.

Плато гледаше след Блейд, докато той слизаше надолу по платформата. Бедният младеж! Трябваше още толкова много да се учи, преди да достигне до манталитета на Водач. Опитът е най-добрият учител. Ако триадата Алфа и Джошуа успееха да оцелеят в експедицията към Градовете Близнаци, те щяха да се завърнат по-мъдри и не съвсем изтощени.

Над хоризонта се показваше само една тясна ивица от слънцето. Оставаше малко време до мръкване. Плато отново се върна към четенето на ръководството.

Семейството продължаваше да се трупа около ямата в очакване появата на АССЗ-то. Бяха приготвили и разпределили помежду си храна. Никой не искаше да пропусне най-голямото събитие в близката им история. Присъстваше цялото Семейство с изключение на Войните, охраняващи района на Дома.

Внезапно Плато си спомни за папката от Родоначалника. Съвсем я беше забравил в нетърпението си да разучи функциите на действие на АССЗ-то. Остави Ръководството за експлоатация на земята и взе другата папка. Върху корицата, с почерка на Родоначалника, бяха написани думите „До Водача“.

Плато отвори кафявата хартиена папка и започна да чете:

„Чувствам се странно, пишейки послание до някой, който ще живее десетилетия след смъртта ми. Аз простирам любовта си над теб и другите, които са останали, и се моля за вашата безопасност и оцеляване. Това писмо ще бъде погребано заедно с АССЗ-то. Наел съм строителна бригада, която ще зарови АССЗ-то преди в Дома да е дошъл някой от тези, които съм избрал. Не искам никой да знае за него. Те могат да поискат да проверят дали има оцелели в Ню Йорк или Калифорния, а аз не искам това да се случи. Ние трябва да останем изолирани, ако изобщо ни бъде даден такъв шанс. Войната наближава и ще избухне скоро. Във въздуха вече витае страх. Преговорите, водени на световно равнище, не помогнаха. Човечеството е на прага да извърши последната си глупост — самоунищожение. Ако не беше толкова жалко, щеше да бъде смешно. Който и да си ти искам да знаеш, че дадох всичко от себе си. Някога, тези които останат, ще поискат да разберат какво се е случило и ще имат нужда от надежден транспорт. АССЗ-то е моя подарък за вас. Не съм жалил средства, за да го създам. Ако някое транспортно средство може да устои на това, което предстои, то това ще е АССЗ-то. Прочети Ръководството за експлоатация, преди да го задействате. Учените ми са уверени, че то ще може да заработи, когато ви потрябва. Те не знаят истинските причини за създаването му, но ако ги знаеха, вероятно щяха да се изсмеят. Настоявах за почти неразрушимо превозно средство, което ще може да се движи и след десет или сто години. Те ме смятат за безобиден особняк. Може и да съм. Не зная дали това жилище, този Дом, който построих за обичните си, ще остане да съществува, след като ракетите бъдат изстреляни и бомбите пуснати. Може би напразно съм загубил безброй часове и милиони долари, но дълбоко в мен нещо ми говори, че не съм сгрешил. Няма да крия от теб, че съм изморен и изтощен до дъното на душата си. Твърде много усилия ми струваше построяването на Дома, зареждането му с провизии и най-вече — решението кои от близките и приятелите си да поканя тук, преди светът да е полудял. Как може човек да избере само тридесет от всички тези, които е срещнал, харесал и обикнал през целия си дълъг живот? Не е лесно. Не зная какво повече да кажа. Моля се АССЗ-то да ви бъде от полза. Има твърде много въпроси, на които не мога да намеря отговор. Колко мъже и жени сте останали живи? Дали сте се умножили и преуспели? Дали Домът е осигурил защитата, която се надявам да ви даде? Продължавате ли да сте все така нежни и внимателни един към друг, каквито са моите съвременници, или сте завладени от масовата параноя? Не съм ли пропилял напразно живота си? Чудя се дали някога ще мога да разбера. Който и да си ти, аз ти препредавам любовта си. Спомняй си за мен като за човек, който е вложил в това най-добрите си намерения. Дано да не са били нахалост. Кърт Карпентър.“

Плато се протегна. Гърбът го болеше. Осъзна, че се е привеждал все по-ниско над пожълтялата хартия с намаляване на светлината, за да може да вижда по-добре.

Слънцето беше залязло. Около входа на камерата горяха огньове. Въздухът беше студен и от запад духаше силен вятър.

Джени се приближи до него, носейки одеяло.

— Вземи — подаде му го тя. — Студът започва да хапе.

Плато загърна раменете си с одеялото.

— Благодаря ти.

— Има ли нещо важно? — посочи тя към папките.

Плато кимна.

— Едната съдържа инструкции за АССЗ-то. Другата е писмо от Родоначалника.

— О! Какво се говори в него? — събуди се в нея любопитството.

— Говори ми, че независимо от благоговеенето към Кърт Карпентър, той е бил човешко същество с чувства и недостатъци като нашите. Подозирам, че е влязъл в гроба, разкъсван от съмнения.

— Какво те кара да мислиш така?

— Вижте! — извика някой и Семейството се скупчи около дупката.

— АССЗ-то! — плесна с ръце Джени.

Предницата на превозното средство изпълзяваше бавно от входа на камерата и светлината от огньовете се отразяваше в оцветените му прозорци и корпус.

— О! Красиво е — Джени подскачаше във въздуха, мъчейки се да погледне над главите на тези пред нея.

Плато се изправи с труд.

АССЗ-то беше вече почти цялото навън, а мъжете продължаваха да го бутат.

Плато чу как едно малко дете, кацнало на рамото на баща си, изпищя от страх.

— Ще ме изяде ли, тате? — попита детето.

АССЗ-то спря да се движи и повечето от мъжете се проснаха изнемощели на земята.

Блейд си проби път през тълпата и подаде ключовете на Плато.

— Беше изключително тежко, макар и на нулева скорост — каза той. — Отне ни известно време, докато разберем, че трябва да държим волана с една ръка, за да се движи по права линия. Ако платформата беше малко по-дълга, АССЗ-то все още щеше да спи зимния си сън.

— Добре се справихте.

— Какво следва?

— Една добра почивка — посъветва го Плато. — Аз ще седна до един от огньовете и ще довърша това ръководство. Да се надяваме, че утре ще можете да тръгнете. Ако това нещо не поиска да работи, няма да имаме друга възможност, освен да използвате някои от конете.

Джени обви ръцете си около кръста на Блейд.

— Хайде да намерим някое тихо местенце, където да се сгушим.

Хванати ръка за ръка, те се отдалечиха от Семейството и огньовете. Достигнаха до началото на обработваните ниви с висока до кръста царевица. На небето грееше сърпът на луната и звездите изглеждаха като малки ярки точици.

Джени се облегна на Блейд.

— Тук навън е много красиво през нощта — въздъхна тя.

Блейд кимна.

— Не искам да тръгваш утре — каза Джени.

— Трябва ли да повтарям всичко отново? — попита Блейд.

— Не — целуна го Джени по лявата буза. — Разбрахме се още следобед. Мисля, че вече се примирих.

Блейд прокара пръстите на дясната си ръка през косата й.

— Ще ми липсваш повече, отколкото някога бих успял да изразя с думи — призна той.

— Бих искала да нося в себе си твоето дете — неочаквано заяви тя.

— Какво?

— Чу ме добре. Искам да нося в себе си твоето дете — повтори тя. — Нашето дете — побърза да се поправи. — Един малък Блейд, който да ми напомня за баща си.

— Говориш, като че ли няма да се върна.

— Има такава вероятност — подчерта тя.

Блейд се загледа в звездите.

— Е, какво ще кажеш за това? — попита го тя.

— За кое?

— Да имаме свое дете.

— Дръж се сериозно — смъмри я той.

— Никога не съм била по-сериозна.

— Знаеш, че е невъзможно — напомни й Блейд.

Бракът и отглеждането на деца бяха приемани от Семейството като висша социална отговорност. Карпентър вижда като една от причините за упадъка на западната цивилизация разпадането на семейството и нестабилността на дома. Считал дома като основа за съхранение и запазване на обществото. В дневника си той предупреждаваше последователите си да не се ангажират в безразборни полови връзки. Вместо това, твърдо отстояваше моногамията и приветстваше брака и създаването на деца, като едно от първостепенните задължения на всяка дъщеря и всеки син на Великия дух. Карпентър гледал на брака като на доживотно обвързване и тези му възгледи бяха приети от Семейството, което стриктно изпълняваше напътствията му за отношенията между половете. Деца преди бракосъчетанието, или обвързването, както беше наречено впоследствие, бяха нежелани. Затвореното съществуване на Семейството, всеотдайната любов на родителите към потомството им, водеха до увековечаване на традиционните семейни ценности. Нарушенията бяха редки. Положението беше допълнително утежнявано от непрекъснатата борба за оцеляване. Децата се нуждаеха от постоянна защита и грижи. Всеки член на Семейството искаше деца, но никой не искаше повече, отколкото би могъл да отгледа. Децата бяха необходими за продължаване на рода, а не като суетно продължение на преходен каприз. Ясли, занимални, училища и всичко друго от този род бяха неща от миналото. Родителските грижи не можеха да бъдат изоставяни, нито пък отговорностите можеха да бъдат прехвърляни на някой друг. Още от невръстна възраст, членовете на Семейството се сблъскваха с жестоката реалност на съществуването си.

— Знаеш, че е невъзможно — повтори Блейд, след като Джени не отговори.

Тя го притисна към себе си с всички сили.

— Зная. Само мечтая.

— Някой ден мечтите ти ще се превърнат в действителност — предсказа той.

— Искам да знаеш, че ще те заставя да изпълниш обещанието си — увери го Джени.

— Аз съм сериозен — натърти Блейд. — Когато се завърна, ако все още желаеш, ти и аз ще се обвържем. Ще си вземем колиба и ще заживеем като семейство, и всеки ден ще благодарим на Великия дух за щастието си.

Джени се усмихна.

— Звучи твърде хубаво, за да е вярно, нали?

— Плато беше казал, че животът носи радост само ако работиш за изпълнение на желанията си — измъдрува Блейд. — Ако наистина искаш нещо, бори се за него.

— Не мога да измисля друго, което да искам повече от това да си мой съпруг. Ще броя дните до завръщането ти.

Блейд се приведе и целуна Джени топло и продължително. Тя протегна ръце и ги обви около врата му.

— Ще намериш ли за нас едно меко гнезденце от трева, юначе? — прошепна тя.

— Какво си намислила? — подразни я Блейд.

— Искам да запомня тази нощ завинаги.

Блейд стана сериозен.

— Спомни си какво казах за децата. Няма да ти позволя да забременееш и да поемеш отговорността за отглеждането на детето, без да съм до теб. Не се опитвай да ме накараш да загубя самообладание.

— Защо, скъпи? — измърка тя в дясното му ухо. Ръцете й галеха врата му, а бедрата й се притискаха в него. — Нямам ни най-малка представа, какво искаш да кажеш с това. Как може едно малко, беззащитно момиченце като мен да накара един силен и голям мъж като теб да направи нещо против волята си?

Джени отново го целуна, този път докосвайки с езика си неговия.

„Май здравата ще загазя“, помисли Блейд.

Вятърът се усили.

Намираха се на около петдесет метра източно от редицата колиби, използвани от семейните двойки. Още по-нататък се простираха обработваеми ниви, групи от дървета и запазени в естествен вид площи, които достигаха до защитния ров и външната стена. Нощем, по западната стена, бяха разполагани Войни на позиции най-близки до Блоковете. От време на време някой Войн патрулираше из двора, обикаляйки Блоковете и колибите, но не си правеше труда да проверява източната половина на Дома, предназначена за селскостопански нужди. Само влюбени и любители на усамотени разходки използваха тази половина през нощта. Вярваха, че са на сигурно място зад стената, бодливата тел и защитния ров. Никой не би посмял да атакува Дома нощем; отвън в горите обикаляха твърде много мутанти и всякакви други чудовища. Но от тактическа гледна точка, Домът беше най-уязвим след падане на мрака откъм източната си страна.

Блейд отбеляза този факт в ума си, когато долови изпукване на клони.

Джени се отдръпна от прегръдката му.

— Какво не е наред? — втренчи се тя в редовете от царевица и дърветата близо до тях.

— Защо питаш? — Блейд огледа царевицата. Звукът бе прозвучал силен и ясен.

— Ти внезапно се напрегна — усмихна се тя. — Надявам се, не от целувките ми. Толкова ли са лоши? — изкикоти се Джени.

— Шшт! — прошепна Блейд. Инстинктите му на Войн го предупреждаваха, че нещо не беше наред. Но какво?

Джени усети безпокойството му и направи крачка назад, освобождавайки ръцете му.

Блейд погледна към царевичака и извади дясната си „Вега“. Дали нервите не му играеха номера? Какво можеше да не е в ред? Вероятността някой да нахлуе в Дома през нощта беше изключена. Можеше ли да бъде още някой мутант?

— Блейд… — Джени сграбчи лявата му ръка. — Какво има?

— Мисля, че видях нещо да се движи.

— Къде?

Тя посочи към няколко дървета на около десет метра от тях, в края на царевичната нива.

Блейд се обърна, оглеждайки дърветата. Как му се искаше да има изключителното нощно зрение на Джероунимо! Какво трябваше да направи? Да отиде и ги проучи? И да изложи Джени на опасност? По никакъв начин! Ще я отведе оттук, ще намери Хикък и Джероунимо и тогава тримата ще се върнат тук.

— Да се връщаме — подметна небрежно той.

Джени направи няколко крачки и замръзна на място, поемайки дълбоко дъх.

Блейд се завъртя, проследявайки посоката на изплашения й поглед.

Нещо препречваше пътя им, застанало на около четири метра от тях; нещо огромно и масивно, с очертания, неопределими в тъмнината на нощта.

Блейд извади и другата „Вега“ и ги насочи към нещото.

Откъм царевицата зад тях долетя шумолене.

— Зад нас има още от тях — рече Джени шепнешком.

— Вие сте обградени — каза фигурата отпред с плътен, ръмжащ глас. — Хвърли оръжието или ще убием жената.

Блейд хвърли бърз поглед през рамо. Още няколко от тях се приближаваха през редовете от царевица. Успя да изброи поне шест, а може да имаше и повече. Кои бяха те? Какво искаха?

Гигантът пред тях отговори на последния му въпрос.

— Искаме жената. Няма да те нараним, ако не се намесиш. Не сърди тролите! — добави той със заплашителен глас.

Троли? Какво, по дяволите, беше „троли“?

— Блейд… — прошепна Джени.

— Стой близо до мен — пошушна Блейд. Трябваше да я заведе до редицата колиби между нивите и блоковете. Много от семейните двойки се бяха прибрали по домовете си и той щеше да получи помощ. Но подред!

— Вие, тролите, искате тази жена? — попита той зловещо.

— Тролите винаги искат жени — отговори този пред него.

— Добре, само опитай да я вземеш, копеле! — Блейд се завъртя с протегнати веги и стреля четири пъти към фигурите в царевицата. Те се хвърлиха на земята, търсейки прикритие.

Блейд се обърна, за да стреля и по този пред тях.

Беше изчезнал.

— Какво по… — Блейд подбутна Джени. — Бягай! Направо към колибите. Аз съм след теб.

Джени полетя към колибите, а Блейд я следваше по петите, оглеждайки се за някакъв признак от тролите.

Оставаха им да изминат още около четиридесет метра и щяха да достигнат целта си.

Блейд забеляза някаква сянка да се плъзга в основата на редица храсти на север от тях и стреля. Сянката изчезна от погледа му.

Тридесет и пет метра до спасението.

Той дочу викове откъм колибите. Изстрелите му бяха чути и щяха да им се притекат на помощ.

— Блейд! — изпищя внезапно Джени в ужас.

Няколко черни сенки скочиха върху нея и я погълнаха.

— Джени! Не!

Фигурите се бяха скупчили около нея, сломявайки съпротивата й.

Сега той не можеше да рискува да стреля. Куршумите случайно можеха да улучат Джени. Дори не намали скоростта си, докато хвърли вегите на земята и извади ножовете „Боуи“, насочвайки се към най-близката неясна фигура.

Тролът се обърна, за да посрещне Блейд и бледата лунна светлина се отрази в някакъв метален предмет, профучаващ в дъга към главата му.

Блейд се гмурна напред и заби десния си „Боуи“ до дръжката в корема на трола, който изгрухтя и тялото му се свлече на земята.

Блейд се надигна и скочи върху втората фигура.

— Блейд! — Джени продължаваше да се бори за живота си.

Неочаквано някакъв твърд предмет се стовари отзад върху главата му. Той се строполи на земята, а пред очите му заплуваха кръгове.

— Блейд! — изпищя Джени, ритайки един от тролите в слабините.

— Довършете го! — заповяда някой.

Блейд опита да се съсредоточи, но съзнанието му се замъгли. Усети, че изпуска ножовете си.

Някой го сграбчи грубо за косата и дръпна рязко главата му назад, като замалко не прекърши врата, откривайки гърлото.

Едновременно с това се дочу звук от силен удар и някакво тяло падна на земята.

— Най-сетне! — чу се гласът на първия трол. — Взимайте я и да се махаме оттук!

Блейд се бореше, за да се освободи. Очите му се проясниха и той видя един трол да се навежда над него с вдигнат в ръка нож, готов да нанесе удар.