Дейвид Робинс
Щурмът на Фокс (19)

18.

— Този път прави пътуването ни значително по-леко — отбеляза Джероунимо. Седеше отпред, на мястото на пътника. Караше Блейд. Хикък беше заел мястото зад Блейд и главата на Джоун беше положена в скута му. Тя спеше дълбоко, опънала се по дължината на цялата седалка.

— Поне няма никакви дървета — съгласи се Блейд. Движеха се в североизточна посока по шосе 11, път, отбелязан на картата като „маршрут с първостепенна настилка“. Вероятно някога е бил, но не и сега. Настилката беше напукана и нацепена, някои участъци напълно порутени, а в пукнатините растяха трева и бурени. Изтеклият век без поддръжка беше взел своята дан. Блейд старателно избягваше коловозите в асфалта. Независимо от щетите, които бе нанесла природата, шосето все още можеше да се ползва, вероятно защото в продължение на цял век по него не бе имало никакво движение. Блейд беше чел някога в библиотеката, че наситеността на автомобилния поток принуждавала предвоенното общество да отделя ежегодно значителни средства от бюджета си за ремонт на пътищата.

— Беджър трябва да е вече пред нас — погледна Джероунимо в картата.

Блейд му я беше дал, защото пътят следваше предвидения маршрут. Първоначално бяха стигнали до потока и след това завиха на юг. Четири мили по-нататък АССЗ-то, втурнало се през гъсталака, бе излязло на шосето. Отправиха се към следващия град, наречен Грийнбуш. Джоун беше заспала след като Хикък се погрижи за раните и превърза дясното й рамо. Блейд се почувства неловко, когато видя колко са щастливи и доволни, че са заедно. Това му напомни за отсъствието на Джени и неизвестността, пред която е изправена.

Грийнбуш беше абсолютно разочарование. Необитаем, напълно неподдържан, с порутени сгради и обрасъл в трева, градът беше зловеща останка от живота преди Големия взрив.

— Наистина е жалко — изрази чувствата си Хикък.

Блейд реши да се насочат направо към Беджър. Не виждаше причина да останат и изследват Грийнбуш, а и времето беше от решаващо значение.

Бяха изминали девет мили.

— Ето го — посочи Джероунимо.

Блейд натисна спирачката.

Зданията на Беджър вече се виждаха сред множество високи дървета.

— Оттук — забеляза Джероунимо — изглежда порутен като Грийнбуш.

— Дайте да проверим — Блейд натисна педала на газта. — Вдигни прозореца си — посъветва той Джероунимо, като предпазна мярка да не стрелят срещу тях или да не бъде хвърлена вътре граната. Плато ги беше уверил, че корпусът на АССЗ-то може да устои на изстрел с пушка от близко разстояние.

— Някой си е у дома — каза Джероунимо.

Блейд също забеляза, че към небето се извива сив дим.

— Ако се окажат троли — процеди Хикък, — всички са мои!

Блейд погледна каменното му изражение в огледалото за обратно виждане. Безпокоеше се за приятеля си. Неестествено тих и замислен, Хикък галеше косите на потъналата в сън Джоун. Поглеждайки назад, Блейд виждаше стиснатите устни на Хикък и студените сини очи. Можеше да си представи какво мисли стрелецът, можеше да го разбере и да му прости, но последствията щяха да бъдат смъртоносни за Хикък и за него. Жаждата за кръв прави човека безразсъден, невнимателен към собствената му безопасност, кара го да забрави всичко друго, освен отмъщението.

А Хикък търсеше отмъщение.

АССЗ-то навлезе бавно в покрайнините на Беджър. Сградите приличаха на тези в Грийнбуш — постепенно разпадащи се, с изпочупени прозорци и изскочили от пантите врати — бетоновите и тухлените постройки бяха в по-добро състояние, отколкото дървените.

— Там — Джероунимо посочи към източника на дима.

На около петдесет метра пред тях, в средата на шосето, бушуваше огън. Пламъците поглъщаха сръчно подредена клада от сухи дърва.

— Това не ми мирише на хубаво — предупреди Джероунимо.

— Зная — Блейд спря автомобила. Не можеше да разбере кой би запалил огън в средата на пътя? Или по-точно — защо? В горещ ден като този!

— Давай да захапем стръвта — предложи Джероунимо и се завъртя в седалката, за да вземе браунинга. Пушката беше облегната отзад на облегалката на анатомичната му седалка.

— Да будя ли Джоун? — попита Хикък.

— Не е необходимо — отвърна Блейд. — Преминала е през достатъчно тежко изпитание. Остани с нея в АССЗ-то. — Премести лоста в положение „паркиране“ и изключи мотора. — Оставям ключовете в контакта за запалване — каза през рамо. — Ако нещо се случи с нас… — остана недовършено изречението му.

— Разбрано — процеди Хикък.

Джероунимо отвори вратата откъм себе си и се плъзна навън. Погледна ухилен назад към Хикък:

— Вие двамата се опитайте да се държите прилично, докато ни няма. Ясно ли е?

— Сладур си, партньоре — отговори в същия тон Хикък. — Истински сладур! Вие също бъдете внимателни, ясно ли е?

Джероунимо вдигна браунинга.

— Изобщо няма да разберат какво ги е ударило.

— Не забравяй — посъветва го Хикък — да се целиш в главата.

Джероунимо тъкмо щеше да затвори вратата, но вместо това я задържа отворена и се приведе навътре.

— Сетих се — подметна той, — че когато проверявах тролите, които ти очисти, намерих един прострелян в сърцето. Какво стана? Да не страдаш от загуба на памет?

Хикък се засмя.

— Не. Носеше лък и оттам, където стоях, скриваше част от лицето си. Затова стрелях в сърцето. Никога не съм твърдял, че изстрелът в главата е желязно правило.

Джероунимо се изкикоти и затвори вратата.

Блейд го чакаше на няколко метра от автомобила с командото в ръце.

— Как ще действаме? — попита Джероунимо, когато стигна до него.

— Открито приближаване — заповяда Блейд и започна да се придвижва бавно по лявата страна на шосето, докато Джероунимо направи същото по дясната. Този участък на шосе 11 беше ограден от порутени къщи. Блейд огледа обстановката и отбеляза вероятните места за засада. От неговата страна на пътя, срещуположно на огъня, имаше рушаща се тухлена стена. Откъм страната на Джероунимо, също срещу пламъците, гниеше ръждив скелет на голяма кола. „Идеална позиция за нападение от засада“, както би казал Хикък.

Блейд се престори, че вниманието му е заето от огъня. Държеше командото отпуснато в ръцете си, но сетивата му бяха нащрек и нервите опънати.

Долови някакво движение. Искаше да се изсмее. На тези хора, които и да бяха те, им липсваха сръчност и тренировки. Беше видял някой да се движи зад прозорец на втория етаж на една от къщите зад тухлената стена.

Джероунимо не изпускаше от поглед разбитите останки, които се оказаха някогашен автобус.

„Какво чакат?“, питаше се Блейд. До огъня оставаха едва около десет метра.

Внезапно иззад тухлената стена изскочи една жена с лък в ръце. Беше изпънала тетивата, готова да стреля.

Блейд беше по-бърз. Разкрачи се, насочи командото и се прицели в горната част на стената, а не в жената. Автоматът заподскача в ръцете му, когато дръпна спусъка и куршумите захапаха горния ръб на стената, пръскайки наоколо прах и парчета тухли.

Жената се скри уплашена от погледа му.

Браунингът на Джероунимо избумтя два пъти, когато пред него се появи някакъв младеж с копие в дясната ръка. Куршумите удариха автобуса близо до главата на момчето, принуждавайки го да отскочи отново на безопасно място зад автобуса.

Блейд забеляза един сивокос мъж да се изправя в прозореца на втория етаж на къщата зад стената. Мъжът държеше пушка, но очевидно не изгаряше от желание да я използва. Гледаше втрещено към Блейд и Джероунимо, със зяпнала уста и облещени в учудване и изненада очи.

Блейд го взе за всеки случай на прицел.

— Не стреляйте, господине! — извика жената зад тухлената стена. — Не стреляйте повече!

— Не стреляйте! — провикна се и мъжът на прозореца. — Не искаме да ви причиним зло.

— Показвате го по много странен начин — извика в отговор Блейд. — Незабавно слез тук долу! Дръж пушката над главата си, когато излезеш през вратата или ще те очистя!

Мъжът кимна и изчезна от прозореца.

— И ти! — обърна се Блейд към стената. — Изправи се с вдигнати ръце. Веднага!

Жената, по-скоро момиче в късните си юношески години, изпълни, каквото й беше наредено. Имаше сини очи и кестенява, дълга до раменете коса. Беше облечена в изпокъсани дрипи.

— Ти също! — извика Джероунимо на момчето зад автобуса. — Остави копието и излез напред! Веднага!

Младежът се появи неохотно от скривалището си с вдигнати ръце. Носеше скъсани джинси и парцалива кафява риза. Кестенявата му коса, накълцана до раменете като на момичето, висеше на мазни кичури. Кафявите му очи се бяха впили в Джероунимо.

— Ти! — С цевта на командото Блейд посочи момичето. — Застани от тази страна на стената.

Тя се подчини незабавно, пропълзявайки през дупката във високата до кръста стена.

— Ти също! — погледна Блейд към момчето. — Ела тук!

Младежът се потътри надменно през шосето.

— Мърдай! — излая Блейд, насочвайки автомата към него.

Момчето пребледня и ускори крачка.

Възрастният мъж излезе от порутената къща с вдигната над главата пушка.

Блейд завъртя командото и проследи с цевта му мъжа, докато той пресече обраслия с бурени двор и се промъкна през пролуката в стената.

— Остави пушката на земята! Бавно! — заповяда Блейд.

Мъжът се подчини. Тримата се подредиха в една линия с високо вдигнати оръжия — изплашеното момиче, високомерното момче и смутения мъж.

— Изглежда хайката е спипала някакви опасни разбойници — чу Блейд ироничния глас на Хикък зад себе си. — Май е бандата на Джеймс?

Блейд хвърли поглед назад през дясното си рамо. Хикък и Джоун стояха само на няколко крачки от него. Джоун носеше карабината „Хенри“.

— Мисля, че ти казах да я оставиш да спи — каза Блейд на Хикък.

— Щях да го направя, партньоре — изкиска се Хикък, — но алармата, която вдигна командото ти, я събуди.

Блейд погледна към пишман убийците.

— Кой от вас ще говори?

— Аз искам да кажа нещо — отговори сърдито момчето с мазната коса.

— Какво? — настоя Блейд.

Младежът погледна към мъжа.

— Казах ти, задник такъв, че не са троли, ама не. В деня, в който ме послушаш, ще получа разрив на сърцето.

— Дръж си езика! — сопна му се старецът.

— Тате! — намеси се момичето. — Вие двамата не можете ли да престанете за минутка да се карате? Тези хора могат да ни убият.

— Не, не мисля така — поклати мъжът сивата си глава, примигвайки с очи.

— И защо да не ви убием? — попита го Блейд.

— Вие не сте убийци по природа като проклетите троли. — Мъжът погледна Блейд право в очите. — Можехте да убиете момичето ми с картечницата си, но не го направихте. И приятелят ви можеше да убие сина ми с топа си, но не го направи. Нещо ми говори, че няма да ни убиете хладнокръвно. — Той направи пауза, поглеждайки автомата с възхищение. — Какво е това чудо, господине? Откакто съм роден, не съм виждал пушка като тази.

— Нарича се „карабина за командоси“ — развесели се Блейд.

— От завода са излезли като полуавтоматични — добави Хикък, — но ние ги превърнахме в напълно автоматични.

— Какво означава това? — поиска да знае мъжът.

— Това означава, старче, че може да изстрелва куп куршуми наведнъж — обясни му Хикък.

— Името ми е Клайд, сър. Това е дъщеря ми Синди. А това опако пале е синът ми Тайсън.

— Защо се опитахте да ни убиете? — попита Блейд.

— Мислех, че сте троли — отговори старият човек и момчето изсумтя високо.

— Доколкото разбирам, не обичате много тролите — каза Блейд.

— Дяволски сте прав, господине — избухна Клайд с почервеняло лице. — Проклетите троли трябва да бъдат избити до един и това не е лъжа. В продължение на дълги години преследват семейството ми. Преди много време взеха скъпата ми Бес, Бог да благослови душата й! Не знаем кога някое от тия копелета ще се опита да се промъкне до нас и вземе моята Синди. Въпреки това — изсмя се Клайд, — досега ние се оказваме твърде умни за тях. Даже навремето убихме няколко. Те нямат много мозък в главите си.

— Вие тук ли живеете? — погледна Блейд наоколо към разрушените сгради.

— Крием се, където можем — каза Клайд тъжно.

— Някога имахме ферма на юг оттук. Беше собственост на дядо ми. Но тролите ни откриха. Оттогава непрекъснато бягаме и се крием.

— Защо не се преместихте оттук? — намеси се Джероунимо. — Надалеч от тролите.

— Защото той е твърде горд — отвърна Синди.

— Твърде глупав — поправи я Тайсън.

— Затваряй се устата, момче! — ядоса се Клайд.

Хикък се приближи до Блейд и му намигна.

— И така, какво ще правим с тази банда? Ще ги изправим пред стената и ще ги разстреляме ли?

— Моля ви! Недейте! — изпищя момичето, приемайки думите му на сериозно.

— Чакай да помисля! — оглеждаше ги Блейд замислен. Какво трябваше да направят с тях? Да ги оставят тук, обричайки ги на мизерен живот и постоянна игра на криеница с тролите? Клайд очевидно жадуваше да отмъсти на тролите за отвлечената си съпруга. Но какво щяха да правят момичето и момчето? Това ли беше животът, който трябва да живеят? Никога да не узнаят що е покрив над главата, никога да не се почувстват в безопасност и наистина щастливи.

Синди беше ококорила очи в Джоун.

— Ти имаш наистина хубави дрехи, ако нямаш нищо против, че ти го казвам.

— И това наричаш хубави? — Джоун погледна скъсаните си, мръсни блуза и джинси. — Трябва да видиш какви дрехи носят жените в Дома.

— Дома? — повтори Синди.

— Там, където живеем — обясни й Джоун. — Сами шием дрехите си или поправяме тези, останали ни още от времето на Големия взрив.

— Големият взрив? — откликна Клайд.

— Клайд, — прекъсна ги Блейд. — Имам едно предложение за теб.

— Предложение?

— Ти каза, че мразиш тролите…

— Правилно си разбрал — потвърди Клайд.

— Ние също. Какво знаеш за Фокс?

— Това е мръсната им бърлога. Ние се промъкнахме там на два-три пъти и пречукахме няколко от тях — изкикоти се доволно Клайд.

— Значи познавате Фокс? — притисна го Блейд.

— Виждал съм го отвън — каза Клайд. — Никога не съм бил вътре. Никой досега, влязъл в него, не е излязъл жив оттам.

— Поне познаваш района. Ето го и предложението ми — Блейд сведе автомата си и пристъпи към Клайд. — Ще ни помогнеш да измъкнем от тролите няколко приятели и след като приключим с това, вие можете да дойдете и да живеете с нас в Дома. Какво ще кажеш?

— Не знам… — прехапа долната си устна Клайд и челото му се набразди.

— О, моля те! — възкликна Синди, развълнувана от предложението. — Моля те! Това са добри хора, тате. Нали ти сам каза така? Моля те!

— Как можем да сме сигурни? — усъмни се Тайсън.

— Ти не им вярваш? — Клайд попита сина си.

— Тцъ!

— В такъв случай вече зная, че може да им се вярва — Клайд се ухили, доволен от остроумието си и кимна два пъти с глава. — Споразумяхме се, господине.

— Добре — засмя се Блейд.

— Ей, партньоре — Хикък се обърна към Блейд.

— Какво има?

— Ако тези прекрасни хора ще идват с нас — усмихна се той небрежно, — не мислиш ли, че вече могат да свалят оръжията си?