Дейвид Робинс
Щурмът на Фокс (11)

10.

Плато беше уморен.

С помощта на някои от членовете на Семейството беше натоварил всички провизии, храни, боеприпаси и лекарства за триадата Алфа в АССЗ-то. В предната част на превозното средство имаше две анатомични седалки, едната — за шофьора, а втората — за пътник. Между седалките беше разположен пулта за управление. По цялата ширина на автомобила зад предните седалки имаше още една, а зад нея — широко пространство за багаж. Две резервни гуми и инструменти бяха поставени в специална ниша под багажника.

Плато отиде до АССЗ-то, което искреше под следобедното слънце и отвори вратата на шофьора. В средата под арматурното табло висеше червен лост. Плато го хвана и премести вдясно. В Ръководството за експлоатация се обясняваше, че лостът активизира системата на слънчевите колектори, ако все още можеше да работи.

— Нещо да ни кажеш за тази механична твар, старовремецо? — попита някой зад него.

Плато се обърна назад.

Хикък, Блейд и Джероунимо бяха напълно въоръжени и готови за тръгване. Блейд гледаше Хикък с лош поглед.

— До един час ще зная повече — усмихна се Плато. — В Ръководството пише, че за зареждане със слънчева енергия са му необходими шестдесет минути за постигане на максимален коефициент на полезно действие. Всяка сутрин, един час преди да тръгнете, ще трябва да премествате червения лост под арматурното табло в дясно положение.

— Ясно! — каза Хикък. — Но имам един въпрос.

— И той е? — свали Плато стъклото на прозореца до мястото на шофьора.

— Какво, по дяволите, е „арматурно табло“?

— Не си ли чел книгите в библиотеката, описващи начините на транспорт? — попита Плато.

— Да — вдигна рамене Хикък, — но в повечето случаи само разглеждах снимките на леките коли и камионите, по-точно на спортните коли. Представяш ли си да пътуваш с повече от сто мили^[1] в час? Въпреки това никога не съм се интересувал от механичната страна на въпроса.

— Може само да се каже, че имаш още много да учиш. Не само ти, а всички вие. Вземете с вас Ръководството за експлоатация и го четете, докато пътувате. Аз вече поставих необходимите добавки в двигателя. Бяха подредени в кашони в камерата, където АССЗ-то е престояло всичките тези години.

— Добавки? — повтори Блейд.

— Да! Двигателят на АССЗ-то е уникален, различен от всички други в света по време на Третата световна война. Описан е като самосмазващ се, но в действителност преди да се пусне в експлоатация, трябва да му се налее малко количество смазка.

— Наистина ли мислиш, че АССЗ-то ще заработи? — изрази недоверието си Джероунимо. — След всичкото това време?

— Честно казано, не зная — въздъхна Плато и се облегна на автомобила. — Родоначалникът бил уверен, че ще може. Похарчил е значителна част от състоянието си, за да го създаде.

— Какво е това? — приведе се навътре Хикък и вдигна една жълта тенекиена кутия от пода, близо до краката на Плато.

— Това е една от добавките — обясни Плато.

Хикък подуши дупката, която Плато беше пробил отгоре на металната кутия.

— Мирише ужасно — сбърчи носа си той. — Радвам се, че не пием този боклук.

— АССЗ-то пие този боклук — разсмя се Плато. — По една кутия на всеки петдесет хиляди мили. Ще трябва да записваме километрите по одометъра^[2].

— Какво, по дяволите, е „одометър“? — попита Хикък.

Плато въздъхна.

— Блейд! — извика неочаквано някаква жена с пронизителен глас, в който се долавяше настойчивост.

Мъжете се обърнаха по посока на гласа.

Към тях тичаше Найтингейл с развяваща се кафява коса.

— Какво има? — попита Блейд, като хукна да я посрещне.

Найтингейл се преви, останала без дъх.

— Тролът… — успя да промълви, преди да започне да хрипти.

Плато постави лявата си ръка на рамото й.

— Почини си. Дишай бавно.

Найтингейл се бореше да поеме дъх. Беше претичала двестате метра от блок „В“ с най-голямата скорост, която можеха да постигнат краката й.

— Какво има? — Блейд я попита повторно.

— Тролът избяга! — възкликна тя най-накрая.

— Какво? — сграбчи ръката й Блейд. — Как? Къде отиде?

— Почиствахме — обясни тя — и превързвахме раните му, когато Рики помоли Джошуа да го наглежда, докато излезе за малко навън, а Джошуа реши да развърже въжето като каза, че кръвообращението му ще спре. Аз се противопоставих, но това не помогна. Джошуа освободи ръцете на трола и преди да успеем да направим нещо, тролът, твърде бърз за нас, вдигна стол, удари Джошуа по главата и го просна на земята. Една от другите Лечителки изпищя и Рики дотича, но тролът го повали, докато влизаше през вратата и взе сабята му. Тръгна насам. Не го ли видяхте? — Тя отново остана без дъх.

— Притичал е зад блок „Д“ — заключи Хикък, — за да остави сградата между себе си и нас.

— Отправил се е към източната стена — разсъди Джероунимо.

— Хвани го — заповяда Блейд, поглеждайки към Джероунимо. — Ти си най-бързият. Освен това, Хикък и аз не сме във форма за надбягване.

Джероунимо се завъртя на пети, без да каже дума и хукна да догони беглеца. Извади браунинга си, опитвайки се да поддържа постоянна скорост. Нямаше смисъл да се изморява прекалено бързо. Имаше да преодолява доста голямо разстояние, а тролът бе взел преднина. Колко ли напред беше?

Писък откъм колибите разцепи горещия въздух. Сега вече знаеше. Джероунимо ускори крачка, опасявайки се от най-лошото. Поне стражът върху стената да беше забелязал бягащия трол! Щеше да подаде сигнала за тревога, надувайки рога, и да предупреди цялото Семейство за опасността.

Някой хлипаше наблизо.

Джероунимо достигна първата редица колиби и видя жена, паднала на коленете си над проснат на земята със залени от кръв гърди мъж. Тя погледна към приближаващия се Джероунимо и посочи право към изток.

— Отиде натам! — извика жената с пълни със сълзи очи. — Посече Джефърсън! Посече го лошо!

Около нея вече се събираха други хора.

— Извикайте Лечителите! — нареди Джероунимо, докато преминаваше покрай тях. Не можеше да направи повече за Джефърсън; по-важно беше да не позволи на трола да избяга. Ако не успееше, тролът със сигурност щеше да стигне до Фокс и предупреди останалите, че към тях е тръгнала спасителна команда. Джероунимо се намръщи. Не можеше да допусне това да се случи!

В близките дървета пееха птици. Вятърът носеше пеперуди.

Джероунимо не обърна внимание на заобикалящата го красота, докато пресичаше царевичната нива. Острите листа драскаха ръцете му. Пренебрегна режещата болка и се съсредоточи върху тялото си, тласкайки го все по-напред. Мускулите на краката му започнаха да изтръпват.

Нива след нива оставаха след него.

Джероунимо се учуди на лекотата, с която напредваше по местността, сравнявайки я с бавното си придвижване предишната нощ, когато не беше сигурен кое какво е.

Защитният ров се приближаваше все повече.

Ако си спомняше добре, оставаха му само още една нива, група дървета, разчистено пространство и защитния ров.

От трола все още нямаше следа. Как смяташе да мине през стената? Дали тролите не бяха скрили още въжета и куки за захващане някъде около рова?

Джероунимо достигна до дърветата. Краката му като че ли сами го отнесоха зад два ствола, където спря и огледа рова за някакъв признак от трола.

Едно неволно движение на главата спаси живота му.

Поглеждайки надясно, долови с периферното си зрение искренето от острието на катаната, фучаща към врата му. Той се изви и вдигна инстинктивно браунинга нагоре, хванал ръкохватката с лявата си ръка и цевта с дясната, блокирайки пътя на катаната. Звънът от срещата на метал с метал му се стори толкова силен, че сякаш се отрази в стената и изпълни разчистеното пространство пред нея.

Тролът продължаваше да налита. Замахваше с катаната и нанасяше удар след удар, не позволявайки на Джероунимо да използва браунинга си.

Джероунимо отстъпваше заднешком, очаквайки шанса си и благодареше на Бога, че тролът не беше изкусен в Тегнър.

Кърт Карпентър беше съхранил почти петстотин хиляди тома в блок „Д“ и книгите бяха събирани с намерението да помогнат на Семейството да преодолее възможните трудности, с които би се сблъскало. Книги за начините на оцеляване, лов и риболов, металообработване, природно лечение. Изобилстваха и книги с практически указания. Беше осигурил две дузини от тях с начини на ръкопашен бой, написани от мъж на име Брус Тегнър. Всяка от книгите съдържаше кратки описания, схеми и инструкции за постепенно овладяване на техниките, допълнени с подробни снимки на всяко движение и поза. Библиотеката съдържаше книги на Тегнър по джудо, джиуджитсу, карате, айкидо, джукадо, кунгфу, савате и безброй други стилове на бойното изкуство. Книгите на Тегнър бяха източници за обучение на Семейството в бойни изкуства. Накрая тренировките станаха известни като Тегнърови тренировки или просто Тегнър. Старейшините си бяха поделили задълженията по обучението на по-младите членове на Семейството по време на училищните им години. Един от Старейшините, бивш Войн, водеше уроците по изкуството на Тегнър. Рики-Тики-Тави беше звезда сред учениците му.

Джероунимо благодари мълчаливо на Великия дух, че този трол не беше Рики-Тики-Тави.

Тролът се опитваше несръчно да провре катаната покрай браунинга, да прониже и изкорми Джероунимо.

Джероунимо продължаваше собствената си игра. Вече забелязваше признаци на умора у трола и разбра, че е въпрос на време, преди да успее да приведе браунинга си в действие. Но какво трябваше да направи? Да надупчи този смрадливец или да го заведе жив при Блейд?

Решението беше измъкнато от ръцете му.

Спъна се.

Десният му крак срещна голям камък и той падна тежко назад. Дясната ръка изпусна браунинга и револверът отхвръкна на една страна.

Тролът видя възможността за себе си, нададе триумфален вик и скочи към него, вдигнал високо катаната за последен удар.

Джероунимо се изви и избягна блестящото острие.

Тролът не беше преценил силата на скока и залитна.

Джероунимо скочи на крака с томахавки в ръце.

— Ще те накълцам на парчета! — изперчи се тролът.

— Хвърли катаната — предупреди го Джероунимо — и ще живееш.

— Да ти го начукам! — изрева тролът, насочвайки острието към главата на Джероунимо.

Джероунимо се наведе и плъзвайки се под замаха на катаната заби дясната си томахавка в челото на трола.

Тролът се вдърви, премигна веднъж, гърлото му заклокочи и той падна.

— Ето я! — извика някой и Рики-Тики-Тави изскочи от дърветата и взе любимата си катана.

— Доволен съм, че успя да я намериш — каза Джероунимо небрежно. — Аз съм добре, благодаря. Загрижеността ти ме радва.

Рики държеше блестящата сабя, изправена между ръцете си и очите му я оглеждаха внимателно за повреди.

— Надявам се, че сабята ти е здрава — подметна саркастично Джероунимо.

Рики прокара бавно лявата си ръка по цялата дължина на искрящото острие.

— Никой, ама никой — заяви той, лишен от чувство за хумор, — не може да ми отнеме катаната. Никога.

Джероунимо наблюдаваше стичащата се от главата на трола кръв.

— Много е късно да му го казваш — замълча и добави, като че ли току-що му е хрумнало: — Познавам един приятел, който казва същото за колтовете си и още един, който вечер ляга да спи с ножовете „Боуи“ до себе си.

— А ти? — присмя се Рики. — Какво ще кажеш за себе си?

Джероунимо погледна томахавката в ръката си.

— Разбирам, какво искаш да кажеш — призна той.

— Това е природата на Воина!