Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Краят на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fox Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
elemagan (2014)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)
Допълнителна корекция
ultimat (2014)

Издание:

Дейвид Робинс. Щурмът на Фокс

Редактор: Диана Илиева

Технически редактор: Николинка Хинкова

Коректор: Милка Недялкова

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

ISBN 954–17–0050–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ultimat

15.

— Къде сме? — попита Хикък. Беше чел Ръководството за експлоатация, преди полюляването на автомобила да го унесе в сън. Сърдеше се на себе си, че е допуснал да задреме.

— На около десет мили източно от Дома — осведоми го Джероунимо.

— Добре ли поспа? — ухили се Блейд.

— Не мога да повярвам, че съм заспал — отвърна Хикък.

— Нощта беше дълга за всички ни — припомни му Блейд. — Ако не бях малко изнервен от шофирането, също щях да подремна.

— Колкото до мен — намеси се Джероунимо от задната седалка, — мога да изкарам пет или десет дни само с един котешки сън. Индианците са прочути с желязната си воля и изключителна издръжливост.

Хикък погледна гальовно през рамо.

— Ще ти кажа нещичко за индианците, партньоре. Те са най-големите разказвачи на небивалици, които могат да съществуват.

— Струва ми се, че Хикък току-що се опита да ти каже, че и ти си пълен с тях. — Блейд погледна в огледалото за обратно виждане над арматурното табло и видя Джероунимо да се смее.

— Той би трябвало да знае — отвърна Джероунимо.

Блейд беше доволен, че са запазили непокътнато чувството си за хумор. То беше начин за освобождаване, средство за безболезнено намаляване на напрежението, неизбежно натрупващо се у тях при критични ситуации. Всички те бяха силно обезпокоени за жените, но не можеха да допуснат загрижеността им да ги тормози непрекъснато, да притъпи готовността им да влязат в битка. Хуморът помагаше да се отпуснат и в същото време ги поддържаше будни за неочакваните опасности.

— На какво ли разстояние пред нас са тролите? — попита Хикък.

— Зависи дали са спирали да почиват — отвърна Блейд.

— Ако са се движили бързо — предположи Джероунимо, — и ако са насилвали жените да вървят цял ден, може би вече са на половин път до Фокс или по-малко.

— Същото мислех и аз — съгласи се Хикък. — Можеш ли да накараш това нещо да се движи по-бързо?

На Блейд не му се искаше да увеличи скоростта, съзнавайки, че умението му да кормува и се справя с препятствията по пътя не е достатъчно. Но в забележката на Хикък имаше смисъл. Скоростта беше жизненоважна за тях. Стрелката на скоростомера, както го нарече Плато, се движеше обикновено между петнадесет и двадесет мили. Блейд се придържаше, доколкото му бе възможно, към открити пространства, спазвайки източна посока.

— Ако е писано АССЗ-то да се повреди — каза Джероунимо, като че ли четеше мислите на Блейд, — ще се повреди. Не можем нищо да направим. Все пак кое е по-важно? Автомобилът или нашите сестри и любими?

Блейд увеличи натиска върху педала и стрелката се покачи на двадесет и пет, тридесет, тридесет и пет, четиридесет мили. Все още се движеха гладко: сблъсъците с неравностите по пътя се поемаха от четирите гигантски гуми и амортисьори за тежък режим на работа.

— Сега вече се движим! — възкликна Хикък доволен.

— Проучих картата — заяви Джероунимо.

— И? — сви встрани Блейд, за да заобиколи група високи борове.

— Мисля, че открих начин да съкратим времето — обясни Джероунимо.

— Как?

Докато Хикък дремеше, Джероунимо беше изучавал картата и сега тя лежеше отворена на седалката до него. Той я взе и заговори, докато проверяваше изчисленията си.

— Не съм сигурен в разстоянието, но ще стигнем поток и моят съвет е тогава да тръгнем на юг.

— Защо? — попита Блейд.

— Защото, ако вървим на юг по потока — отвърна Джероунимо, — ще достигнем до главно шосе. На картата е отбелязано под номер единадесет. Шосе 11. Ще ни отведе направо във Фокс.

— Мислиш ли, че това шосе все още съществува? — усъмни се Хикък.

— Не съм сигурен — призна Джероунимо. — Все пак изтекъл е цял век. Но нищо не се знае.

— Звучи ми добре — реши Блейд. — Има ли други градове между нас и Фокс?

— Чакай да видя — прокара Джероунимо лявата си ръка по червената линия, обозначаваща шосе 11.

— Да. Ще минем през два малки града. Първият се нарича Грийнбуш. Вторият е по-голям и се нарича Беджър.

— На какво разстояние са оттук? — поиска да знае Блейд.

— По моя преценка, от потока до Грийнбуш са девет или десет мили — отговори му Джероунимо. — От Грийнбуш до Беджър има още девет мили. И още девет или почти толкова до Фокс.

— Преди Големия взрив градовете наистина са били много нагъсто разположени — отбеляза Хикък.

— Не мога да повярвам, че някога в света е имало толкова много хора.

— Четох, че дори са имали проблеми — спомни си Блейд. — Някои части на планетата били пренаселени.

— И по тази причина — ухили се Хикък, — намерили наистина бърз начин да извадят трънчето от петата, нали?

— Точно това направили — въздъхна Блейд. Съзнанието му не можеше да си представи ужасяващата действителност на Големия взрив и опустошителните последици за човешката раса. Все пак никога не можеше да си представи какво е било, преди ракетите да бъдат изстреляни. Приемаше светът какъвто беше, а не какъвто е бил. Все пак не страдаше от угризения на съвестта. Как можеше да изпитва чувства към хора, които никога не бе познавал? Гневът беше другата страна на медала. Дълбоко се възмущаваше от това, което недоразвитите задници бяха причинили на планетата, околната среда и екологията.

— Смяташ ли, че ще намерим някого в градовете, през които ще минем? — попита замислено Хикък.

— Не зная — отвърна Блейд. — Архивите на Семейството свидетелстват, че правителството евакуирало по-голямата част от населението по време на Третата световна война. Но някои хора може да са останали.

— Винаги съм бил уверен — заяви убедено Джероунимо, — че Семейството не е само. Щом ние сме оцелели, то сигурно има и други. Тролите го доказват.

Хикък изсумтя.

— Надявам се, партньоре, ако срещнем някои други, да са по-дружелюбни от проклетите троли.

— Аз също — съгласи се Джероунимо.

Продължиха пътуването, потънали в размисъл.

Блейд мислеше за Джени и се опасяваше за съдбата й. Все пак имаше основание да се надява, че е жива. Съмняваше се, че тролите биха убили някоя от жените. Нима ще си създават толкова много неприятности и ще атакуват въоръжена крепост, само за да убият след това пленените жени? Беше безсмислено. Жените трябваха живи на тролите. Но защо ще ги вземат със сила? Какво бе искал да каже плененият трол, когато говореше за постоянен недостиг от жени? Как така ще се свършват жените? Имаше толкова много въпроси, на които не можеше да отговори.

Слънцето вече докосваше хоризонта на запад и нощта щеше да ги обгърне скоро.

— Ще спрем ли, като се стъмни? — попита Хикък.

— Ще е по-добре — отговори Блейд, раздразнен от предстоящото забавяне. — През нощта можем много лесно да счупим това нещо. Ще спим вътре в него и ще тръгнем при пукването на зората.

— Искаш да кажеш — поправи го Джероунимо, — че ще тръгнем един час след като бутнеш встрани червения лост под арматурното табло. Помниш ли?

— Как ще разберем кога е изминал един час? — попита Хикък. — Оставихме слънчевите си часовници в Дома.

— Ще следим това — пресегна се Блейд и почука измервателния уред в центъра на таблото. — Когато стрелката премине в дясно ще означава, че сме напълно заредени и можем да потегляме.

— Не се тревожи — увери го Джероунимо. — Ще тръгнем веднага, след като стане възможно. Зная колко нетърпеливи сте и двамата да настигнем тролите.

— Ти не си ли? — попита Хикък.

— О, разбира се — засмя се Джероунимо. — Но вие, приятелчета, имате определени, или да кажем, законни интереси в тази мисия.

— Което означава?

— Е, хайде де! — засмя се Джероунимо. — Джени и Джоун.

— Джоун и аз сме само приятели — сопна се Хикък.

— Защо — Джероунимо погледна към Блейд — вие двамата сте винаги толкова избухливи, когато се говори за интимните ви връзки?

— Намери си „интимна връзка“ — имитира го Хикък — и ще разбереш.

— Моля се на Великия дух — каза Блейд и неволно стисна волана по-силно, — жените да са добре.

— Ако нещо им се случи — закле се Хикък, — няма да оставя нито един трол жив.