Луи Дертал
Колибата край езерото (7)

VII

Силвен затвори полека зад себе си ръждясалата врата на старата ограда и тръгна по пътя, който между елхи и върби водеше към гората на Грандшен. Скоро тя излезе от пътя и тръгна край езерото, чийто бряг беше съвсем пуст, тук-там обрасъл с тръстики. Виждаха се и усамотени брястове да се отразяват във водата, която разлагаше бавно корените им. Небето беше ясно и светло.

Оттатък, на другия бряг, полускрит зад дървета и храсти, се очертаваше внушителен — на бледозлатистия фон на небето — замъкът Грандшен. От пет години това старо жилище беше мъчително видение за нейния братовчед Жан-Клод. Самата Силвен не можеше да го погледне, без да усети как сърцето й се свива и всеки път, когато тя минаваше по този пуст бряг на езерото, обземаше я тъга при мисълта за усамотението, в което живееше този, когото отиваше да навести.

Но девойката знаеше добре, че плискането на водата и еднообразната жалба на вятъра между тръстиките подхождаха по-добре на мрачните мисли на мълчаливия и горд млад мъж, отколкото близостта с хората.

Това не бе никакво жилище, а само една селска ловна колиба, построена от каменни отломки. Там някога господарите на Грандшен идвали да си почиват, когато излизали на лов за елени сред самотата на този край. Сега обаче Жан-Клод прекарваше тук обезсърчителни часове на тежка, мъчителна самота.

Към края на деня младият човек имаше навик да остава дълго време седнал на прага на къщурката, където собствениците на големия замък тъй често бяха седели през есенните нощи, за да съзерцават звездите, появяващи се една по една на тъмното небе над гората, чезнеща в мрака. Веднага щом слънцето се спуснеше зад хоризонта, Жан-Клод ставаше, затваряше вратата на колибата си и тръгваше заедно с кучетата си да броди по пустите пътеки. Той крачеше, потънал в мислите си, обзет от желание да се отдалечи повече и по-скоро от своето жилище, което беше за него по-тъжно и от нощта.

Силвен познаваше много добре навиците на своя братовчед, затова при вида на залязващото слънце тя ускори крачките си.

Този ранен пролетен ден беше много топъл, непоносим дори поради своята буреносна задуха, а слънцето залязваше към опожарения хоризонт сред кървавочервено сияние.

Големи черни облаци с медни оттенъци, раздърпани и тежки, се влачеха по небето. Никакъв лъх, никакъв ветрец не разхлаждаше вечерта. Езерото се простираше съвършено гладко, без нито една бразда, подобно на грамадна оловна отливка.

Още отдалеч Силвен забеляза Жан-Клод, седнал на старата селска пейка, скрил лице между шепите си. Беше потънал в толкова дълбок размисъл, че не чу нито повикването на братовчедка си, нито шума от бързите й стъпки по тревата.

— Жан-Клод… да не би да си болен? — запита с безпокойство младото момиче веднага щом се приближи до него.

Никакъв отговор. Тогава тя повтори с по-голямо безпокойство:

— Клод, ти си болен, нали?

— Но защо непременно държиш да съм болен! — отвърна най-после той с явно нетърпение. — Мечтаех, това е всичко!

— Твърде много те поглъщат твоите мечти! — промълви тя с въздишка.

Настъпи мълчание, по време, на което Силвен Нанси погледна към вратата на колибката.

— Жан-Клод — възкликна тя с огорчение, — защо не си изтрил още този стих! Все пак ти ми беше обещал.

— Защо!… Предпочитам да го оставя.

— Жан-Клод, послушай ме…

— Разбери, в този стих е отразено убеждение, което одобрявам и възприемам!… Какво повече искаш?

— О, Жан-Клод, какво сърце имаш, защо говориш така!

— Сърцето ми е такова, каквото го направиха!

— Каквото са го направили! Кого се осмеляваш да упрекваш в този случай?

— Ти ли ме питаш! — отвърна той грубо. После добави с по-спокоен глас: — Хайде, малка Силвен, да оставим настрана тази тема, говори ми по-добре за майка ми. Как е тя?

— Как е? Все така! Дотогава, докато тя знае, че ти живееш тук като някакъв несретник, състоянието й никога няма да може да се подобри! От няколко дни особено се безпокои, че вече не идваш.

— Сега съм много зает. Уверявам те, че просто не ми остава време.

— Какво правиш? На лов ли ходиш… или за риба?…

— Хм… Не точно… Преди всичко се разхождам, мечтая…

— И сигурно четеш книги от рода на тези стихове, които си издълбал на вратата и които се отразяват пагубно на душевното ти състояние. Не. Клод, просто не мога да разбера как имаш смелост да постъпваш така!

— Ах, много добре го каза: смелост!

След това той се изсмя горчиво, а младото момиче поде:

— О, да, зная, тъгата е привлекателна и опиянява, както и самото веселие има свои почитатели и поклонници. Но не би ли могъл да направиш усилие да се изтръгнеш от тази криза, да се освободиш най-после от това безполезно и потискащо съществуване? Ти би могъл да направиш нещо много по-добро, отколкото да потъпкваш интелектуалните си способности с тази дълбока и безизходна меланхолия. Ако от време на време работиш, го правиш безцелно, според настроението си, според гнева и омразата си… А трябва да знаеш, че за да може човек да успее в живота, трябва непременно да има една цел.

— Само ако тя не беше там! — възкликна Жан-Клод с нескрит гняв в гласа. — Всеки ден я срещам, всеки ден я виждам… Не зная дали разбираш, Силвен, но нейното лице ме преследва дори насън. Нямам вече нито миг спокойствие. Ах, ако можех да избягам!

— Върни се в Париж. Сега чифликът печели достатъчно, за да мога аз да ти помагам.

— Струва ми се невъзможно да започна учението си, след като са минали пет години, откакто съм го изоставил! Да се върна в Париж, да заживея отново в това гъмжило, да се върна към навици на ред и дисциплина, когато тук живея като първобитно същество! Мислиш ли, че това е възможно, Силвен? Не, на мен ми се струва, че не бих могъл да живея повече там. Самотен в някоя мансарда, ще бъда много повече за оплакване, отколкото тук, в колибата край езерото. Колко скоро ще започне да ме измъчва носталгия по този чудесен край! За тези пет години аз се привързах извънредно много към тази земя, към тези гори, към това езеро, дори към този хоризонт, на който се откроява като мираж вълнуващият ме силует на стария замък. Той е въплъщение на едно минало, което ме потиска, аз сякаш съм прикрепен към тези места с връзки, които не ще могат лесно да бъдат разкъсани!

Младият мъж крачеше нервно пред жилището си, като тъпчеше изтравничетата и чупеше клоните на върбалака.

Силвен не смееше да говори, а слушаше с внимание всяка дума на Жан-Клод, учудена от тази полуизповед, която малко я плашеше.

— Знаеш ли — подзе той след кратко мълчание, — преди няколко дни аз я видях… нея… така както виждам теб сега… Тя беше на две крачки оттук, лодката й беше заседнала, защото на това място брегът на езерото е блатист. Кой знае колко време щеше да стои така, а можеше и да се удави при опит да се измъкне оттук. Е, добре, чуваш ли ме, Силвен, аз — нещастният безумец — отидох да й помогна и да я спася!

— О, Жан-Клод, ти си направил това! — възкликна братовчедка му. — Вярвай ми, просто ми идва да те целуна!

— Какво те прихваща! — отвърна той рязко. — Защо си толкова възхитена? Уверявам те, че не заслужавам ни най-малко твоите поздравления.

— Не, Жан-Клод, ти напълно ги заслужаваш. Вярвай ми, просто се чувствувам горда с тебе! Постъпил си точно така, както трябва, вслушвайки се само в добрите пориви на сърцето си! В края на краищата това младо момиче не е виновно за нищо!

— А аз, да не би аз да съм отговорен! — възкликна той ядно.

За миг Силвен се поколеба да отговори. И понеже не искаше да изрази цялата си мисъл, каза съвсем кротко:

— Времето преодолява и най-острата и най-основателната неприязън; то успокоява всичко, освен може би угризенията на съвестта…

Братовчед й се изсмя презрително.

— Смяташ ли, че той все още е в състояние да изпитва угризения на съвестта! — възкликна жлъчно младежът.

— Да, аз все още се надявам, че той е способен на подобни чувства.

Младият мъж повдигна рамене със съмнение и за да не даде възможност на братовчедка си да настоява, каза живо, като я хвана за ръката:

— Виж колко тъмно стана небето. Побързай, ако искаш да стигнеш навреме в чифлика, преди да те е изпреварил дъждът.

— Вярно, задържах се твърде много тук. Леля сигурно вече е започнала да се безпокои. Ето, Клод, вземи тази кошница. Вътре ще намериш храна за няколко дни. Мари-Роз е направила сладкиши специално за тебе.

Внезапно Жан-Клод сякаш се разнежи.

— Благодаря, малка Силвен, благодаря ви и на двете. Не е нужно да си създавате толкова грижи заради такъв нехранимайко като мен!

— Жан-Клод, не ме огорчавай!

— Нима истината е толкова горчива?

— Ти винаги преувеличаваш, но хайде, прощавам ти. Зная, че не всякога си господар на тъжните си мисли, пък и самотата е толкова лош съветник!… Поне да се съгласеше да идваш да се храниш в Пресл.

— Не настоявай, Силвен, а по-добре ме извини. Знаеш, че не мога да понасям срещите с хората от чифлика. О, разбирам, тези чувства са смешни от моя страна! Какви изисквания мога да имам аз, който съм по-жалък и от най-жалкия несретник! Но какво да правя, не мога да понасям да бъда съжаляван от всички тези хора, които знаят твърде добре нашата история. Там търси причината и за моя самотен живот. Не мога да търпя хорското съчувствие — заключи той и се засмя горчиво.

Силвен въздъхна и очите й се замъглиха от сълзи. Внезапно смехът на Жан-Клод заглъхна и младият човек се приближи към братовчедка си.

— Аз те натъжавам, моя малка! Прости ми. Може би някой ден моето бунтовническо настроение ще премине… но сега ти знаеш, че все още не съм излекуван от голямата омраза, която ме разяжда.

Много нежно той оправи плъзналата се копринена кърпа, вързана около врата на младото момиче.

— Бедна малка Силвен! — прошепна той с развълнуван глас. — Най-малко ти заслужаваш този живот!

— Не се притеснявай за мен. Аз мога да осмислям живота си и да бъда щастлива и ако ти искаше…

— Не настоявай повече, излишно е — отсече Жан-Клод с рязък глас. — Предупреждавам те, мила, скоро ще вали и ако се измокриш, не е изключено да настинеш зле. Затова гледай по-скоро да се прибереш — добави той, като я прегърна.

От прага на колибата си младият мъж проследи с очи девойката. Той гледа подир стройния силует дотогава, докато се изгуби от погледа му. Когато Силвен изчезна под върбите, той въздъхна дълбоко и после се прибра в къщурката.

Там Жан-Клод седна пред маса от бяло дърво, върху която бяха наредени скромни принадлежности за писане. Очите му все още блуждаеха навън; през стъклата на прозореца той съзираше къс синьо небе, което вече сивееше, поклащащите се клони на върбалака и тъмнеещата повърхност на езерото, което вятърът бърчеше на малки вълнички. Скоро дъждът започна да шиба по стъклата на малката самотна къщурка, цялата гледка се замъти, в стаята се смрачи. Очите на Жан-Клод вече не виждаха добре наоколо.