Луи Дертал
Колибата край езерото (6)

VI

Въпреки че чичо й бе заявил, че това приключение трябва да се забрави, през цялото време, докато бяха на масата, Лиет не престана да мисли за случилото се.

Този млад скитник, дори и да беше бракониер, не й се виждаше вече тъй опасен, както за миг си бе въобразила. Той не й се виждаше и тъй страшен, както маркиз Дьо Грандшен искаше да я накара да повярва. Лиет, без сама да може да си обясни защо, изпитваше известно съжаление, че старецът в своя буен гняв не бе държал никаква сметка за великодушието, което младият мъж бе проявил, притичвайки й се на помощ.

Щом чичо й се прибра в апартамента си, Лиет отиде в своята стая, където след кратък размисъл взе твърдото решение да не мисли повече за тази история. Дори за да се разсее, седна на пианото и започна да свири — така, на приумици — някой леки парчета. Всъщност какво я интересуваха личността и постъпките на някакъв си скитник? Какво я беше грижа, че маркизът се ядосваше на този човек!

Но колко лесно се взимат решения и колко мъчно се удържат!…

Не се мина много време и Лиет скочи от пианото. После слезе леко по старата стълба и излезе от замъка.

Когато се касае до чувства, не е толкова лесно човек да наложи воля над природата си. Има неволни чувства, които не се поддават на никаква размисъл и които тъкмо заради това са още по-упорити и по-пламенни, понеже се раждат у нас внезапно и ни завладяват още преди да сме помислили за съпротива.

Така и Лиет, без да иска, попадна под влияние на чудновато любопитство към непознатия и докато смяташе, че отдалечава от ума си спомена за младия мъж, като свиреше на пиано, в същото време неволно се поддаваше на властното желание да отиде да говори за него с главния пазач Марсил. Тази мисъл вече бе я завладяла напълно.

Тя остави от дясната си страна езерото, което продължаваше да блести под топлия огън на слънцето, и този път се отправи към гората, като пое по първата пътека, която проникваше навътре в дълбините на гъстака. Покрити с пъпки, глогови храсти протягаха бодливите си клони напреко през пътеката; големи борове със сиви дънери и червеникави клони се издигаха тук-там, заобиколени от шубраци от орлови нокти. Килими от иглики с широко отворени цветчета се виждаха по малките горски полянки, а между влажния мъх млади папрати разгъваха светлите си листа, сякаш наръсени със златен прах. От земята се вдигаше такава силна миризма, че Лиет се чувствуваше леко опиянена. Тук, в гората, тя изпитваше същите чувства, които я бяха обзели сутринта, докато се разхождаше по езерото. Долавяше ги ясно, защото и сега около нея цареше подобна самота.

Докато вървеше, Лиет откъсваше по някое от цветята, които растяха край пътеката, вдъхваше жадно свежото им ухание и се учудваше сама на себе си, че изпитва такова удоволствие. И ето, тя долавяше как някакви тайнствени нишки я свързваха все по-силно с Грандшен.

Внезапно сред горската тишина отекна силен изстрел, и то толкова близо до девойката, че тя се уплаши и започна да тича като подгонена сърна, като пилееше подире си всички цветя, които бе накъсала. Лъкатушейки, пътеката се спускаше през гората и се отправяше към местност, която беше съвършено непозната за Лиет. Като скачаше и се подхлъзваше по глинестата и влажна почва, девойката продължаваше да върви напред, сякаш нещо я влечеше и не й позволяваше да се спре.

Но ето че изведнъж един мъж застана пред нея и хвана двете й протегнати ръце. Тутакси Лиет се спря неподвижна, с разширени от учудване очи, защото в лицето на внезапно появилия се човек позна скитника от сутринта.

— О! — промълви тя задъхана и с подкосени крака. — Вие!

— Не трябва да тичате така по нашите пътеки, без да ги познавате — каза той с рязък глас. — Долу тази пътека се губи в блатистата местност, където в никакъв случай не ви препоръчвам да навлизате.

— Причина за всичко е изстрелът — обясни тя. — От изненада и уплаха започнах да тичам толкова силно, че не поглеждах настрани и не помислях за опасностите, на които се излагам с това лудешко бягство.

— Значи причината за всичко съм аз… понеже аз съм този, който стреля — забеляза той със същия рязък глас.

— Как, нима ловният сезон не е вече приключен!

— Тук се ходи на лов за зайци до края на април. Аз лично обаче ходя на лов през цялата година, винаги когато имам настроение! — подхвърли младият мъж и вирна брада с извънредно предизвикателно движение, което у него не беше лишено от известен чар.

За миг Лиет се обърка и изгледа непознатия, без да произнесе нито дума.

— А ако случайно ви хрумне да говорите за мене на маркиз Дьо Грандшен, ще ви помоля да бъдете така добра да му кажете, че сте ме срещнали тъкмо когато съм бил на лов из неговите земи.

— А защо да му говоря за нашата среща?

Младият мъж се засмя отново подигравателно и хапливо.

— Защо?… Знам ли и аз! Вие може би сте дошли тук, за да ме следите. Кой знае дали господин маркизът не е измислил този начин, за да възпрепятствува достъпа ми до неговите гори, неговите ливади и неговото езеро! Той се осмелява дори да ме представя пред вас като някаква опасна личност. Е, добре, госпожице, знайте, че съм опасен и никога вече не се изпречвайте на пътя ми!

Занемяла пред този гняв и заплахи, които не можеше да разбере, Лиет не намери никакви думи, за да отговори.

Младият мъж продължи да говори, сега вече с по-спокоен тон, но все тъй преизпълнен с подигравка.

— Госпожице, знаете ли, че треперите като листата на трепетлика? Съветвам ви, за да можете да се съвземете, да седнете на този дънер. Като ви гледам колко сте бледа, започвам да вярвам, че действително много сте се изплашили.

— Изплашена! — възкликна Лиет, внезапно дълбоко възмутена. — Изплашена! О, никога! Треперя чисто и просто защото тичах твърде бързо.

В очите на девойката изведнъж засвяткаха пламъчета. Предизвикателна полуусмивка играеше на устните й, а страните й бяха внезапно поруменели.

Отначало младият мъж я погледна сериозно, а после дори с известна жадност. Но скоро неговият див поглед отново отрази само твърдост и жлъч.

— Възхищавам се на вашата смелост, госпожице Дьо Грандшен — подзе той. — Значи вие не се страхувате от един скитник и нехранимайко, какъвто съм аз! И все пак — чудно, защото сте сама в тази голяма гора, сама с този, когото господин маркизът не се е поколебал да представи като опасен и вреден човек!

Гласът му отекваше хаплив, рязък, преизпълнен с някаква отчаяна решителност.

— Но кой е могъл да ви каже?…

— Няма значение!

Лиет не знаеше още нищо за това, което в миналото бе предизвикало омразата на този човек, както и тази на чичо й, но в тази минута долови, макар и смътно, всички душевни терзания на този, който говореше с толкова озлобление в гласа и с толкова гордост в държането.

Съчувствие смути сърцето й. Тя не се обиди от думите на младия мъж и дори счете за по-добре да запази мълчание.

Тогава той продължи настойчиво и думите излизаха почти със свистене от стиснатите му устни.

— Как, нима стоите още тук, госпожице? Нима не се плашите от един негодник като мене?

— Господине — отвърна тя с ясен глас, но с известна нападателност в тона, — ще имате ли добрината да ми покажете по кой път да се върна към Грандшен?

За миг младият човек я изгледа внимателно от главата до петите. Явно беше, че тази млада жена искаше да му даде да разбере, че не се страхува от него. Тогава по устните на непознатия се плъзна усмивка, която изразяваше смесица от ирония и предизвикателство. Като обигран светски човек, той се поклони леко пред учудената Лиет и каза:

— Веднага ще ви покажа пътя. Следвайте ме, госпожице.

— Благодаря.

— Понеже времето напредва — продължи той, докато вървеше пред младото момиче, — смятам, че вие желаете да напуснете гората час по-скоро. Затова ще ви покажа най-краткия път, по който ще можете да се измъкнете оттук.

Скоро, младият мъж се спря и протегна ръка.

— Ето ви на желания път, госпожице. Вижте тази пътека, която се извива като змия. Тръгнете по нея и скоро ще се озовете на брега на езерото. Оттам ще тръгнете по края, като гледате брегът винаги да остава откъм дясната ви страна.

— Благодаря ви, господине.

Той се поклони така, сякаш се намираше в салон, и остави Лиет да мине пред него.

Потънала в мислите си, девойката се отдалечаваше с бързи стъпки, когато неочаквано на един завой на пътеката се озова лице срещу лице с главния горски пазач на Грандшен. Лиет никога не бе виждала Марсил, но щом го зърна, помисли си, че тъкмо това беше човекът, когото търсеше. Затова тя побърза да отговори на поздрава му с най-любезна и насърчителна усмивка и веднага запита:

— Господин Марсил, нали? Главният пазач на Грандшен…

— Той самият, госпожице — отвърна Марсил, като свали шапка.

Мило и непринудено Лиет му протегна ръка.

— Аз съм племенницата на господин Дьо Грандшен — обясни тя. — Много се радвам, че ви срещам.

При това обяснение пазачът се задоволи само да кимне леко с глава. Лицето му оставаше строго, дори малко неприязнено.

Мълчание.

Тази почти враждебна сдържаност накара Лиет да се замисли за миг. Но понеже не искаше да допусне да я разколебае поведението на този човек, тя се насочи веднага към темата, която я интересуваше.

— Чичо ми ви е изпратил този следобед тук, нали?

— Действително, госпожице… — отвърна той след кратко колебание.

— Виждам, изглежда, че моят въпрос ви учудва малко, но когато ви разкажа приключението, което изживях тази сутрин, ще разберете по-добре защо ви спирам така и защо искам да ви говоря.

— Господин маркизът ми загатна с няколко думи, госпожице.

— Без съмнение, но той е сторил това по свой начин. Не познавам лицето, което тази сутрин ми помогна при такова голямо затруднение, не зная откъде идва то, нито какво прави тук. Във всеки случай не мога да отрека, че човекът ми направи извънредно голяма услуга, като освободи моята лодка от корените и водораслите, които я задържаха. Господин Дьо Грандшен не иска да признае това обстоятелство и упорствува, като счита този човек за обикновен бракониер или нехранимайко.

— Той не е нито бракониер, нито нехранимайко — отсече живо Марсил.

Между притворените си клепачи Лиет отправи към пазача поглед, който беше едновременно изненадан и заинтригуван.

— Хм!… — прошепна тя. — Аз съвсем не съм толкова сигурна! Но дори той да е някой негодник, това не значи, че съм му по-малко признателна. Тъкмо понеже исках да ви говоря за него, аз бях тръгнала да ви търся, господин Марсил.

— Вие сте ме търсили, госпожице?

— Разбира се, защото исках да ви помоля да не обръщате внимание на строгостта, която маркизът проявява спрямо този момък.

— Все пак…

— О, зная — прекъсна го Лиет. — Това, което искам от вас, не е много редно! В качеството си на пазач вие трябва да се подчинявате на господин Дьо Грандшен, а не на неговата племенница. Но един-единствен път направете това, което ви моля аз. Бъдете снизходителен и не наказвайте този млад човек! В края на краищата той може би ми е спасил живота и заради това не трябва да бъде наказан така, както чичо ми изисква.

— Ах, госпожице, да знаете как ме радват тези ваши думи! Вие сте добра и за мен е истинско удоволствие, че мога да го установя. Да, вие сте добра… — повтори той с вълнение. — Но за нещастие… аз вече говорих на този млад мъж.

— Жалко! Тъкмо това исках да предотвратя! — отвърна Лиет живо. — След всичко, което току-що чух от този момък…

— Боже мой!… Нима сте го видели отново, госпожице?

— Да, само преди няколко минути. Ако бяхте чули неговите чудновати думи, неговите заплахи! Признайте заедно с мен, господин Марсил, че този човек е доста странна личност… Изобщо не мога да разбера какво представлява той. Говори и се изразява извънредно добре, поздравява изискано, а в същото време е облечен като обикновен скитник! При това, защо се разхожда из горите на Грандшен с пушка през рамо?…

С горчива гънка в ъглите на устата, с помрачено чело, пазачът слушаше с голямо внимание справедливите размишления на Лиет.

— Ловът не е още приключен — промълви той.

— Без съмнение, господине. Все пак аз не мисля, че този чудноват млад мъж е бил поканен от маркиза да ловува в неговите земи. Впрочем по всичко личи, че моят чичо го смята за първоразреден бракониер, дори нещо повече — за опасен човек.

— Опасен човек!… Наистина ли господин Дьо Грандшен го окачестви като опасен човек, госпожице?

— Разбира се. Ето, аз повтарям точно: „Опасен човек, когото ще трябва да избягвате, дете мое“.

Глух вик се изтръгна от гърдите на пазача:

— Боже мой!… Как може да говори по такъв начин!…

Възмутеното и огорчено държане на Марсил направи впечатление на Лиет.

— Но вие като че ли познавате по-отблизо този млад мъж? Да не би той да е от този край?

— Да… госпожице.

— Ах, в такъв случай струва ми се, че разбирам защо никак не сте склонен да споделите мнението на маркиз Дьо Грандшен относно този момък.

— Действително… искам да кажа…

Пазачът се обърка и смути.

— Във всеки случай аз мога да ви уверя, че този млад мъж не е опасен. Госпожицата няма защо да се страхува от него.

— Много бих желала да ви вярвам, господине. Но естествено вие не бихте могли да отречете, че той е малко смахнат… или може би направо налудничав!

— Госпожице, най-многото, което може да се допусне, е това, че този момък малко оригиналничи… но уверявам ви, не е нито луд, нито опасен. Ах, клетото дете!

— Клетото дете?… — повтори Лиет, чието любопитство се изостряше.

— Той е само един нещастник, госпожице. Един бунтовник без съмнение, който намира спокойствие само в самотата, но който…

Внезапно пазачът замлъкна.

— Моля ви, продължавайте — подкани го Лиет.

— Нека госпожицата ме извини… но щом господин маркизът не е счел за нужно да ви осведоми, не трябва и аз да го сторя — поясни пазачът с глас, който бе придобил предишната си твърдост.

— Във всеки случай аз виждам, че този млад мъж не ви е безразличен.

— Моля ви да не ме разпитвате повече, госпожице. Твърдо съм решил да не разбулвам нищо от тяхната тайна.

— Тяхната тайна?… Защо „тяхната“? О, господин Марсил, разкажете ми поне малко нещо за тази тайна, която чувствувам да витае навсякъде около мен.

— Каква полза, госпожице?… Има ли смисъл!… — подзе Марсил с глас, преизпълнен със сериозност и тъга. — Живейте си спокойно в замъка Грандшен. Смятайте го за ваш, понеже такова е желанието на господин маркиза…

Тук пазачът се спря, за да освободи гърдите си от тежката въздишка, която ги притискаше, и после продължи:

— Предупреждавам ви, не се безпокойте изобщо от възможните бъдещи срещи с този млад човек. Не е изключено да го видите отново наскоро, понеже той живее тук наблизо, край самия бряг на езерото, но не се плашете ни най-малко от нето. Вярвайте в моите думи, госпожице.

Лиет почувствува незабавно, че не трябва да настоява повече.

— Щом вие ме уверявате, трябва да ви вярвам — отвърна малко сухо младото момиче.

После Лиет протегна ръка на пазача.

— Довиждане, господине.

— Довиждане, госпожице.

Лиет се отдалечи, проникната от чувство на разочарование. Изпитваше известно унижение при мисълта, че не бе успяла да изтръгне от Марсил никакво обяснение, никакви сведения относно тайнствената личност, която започваше да я занимава и интригува толкова много.

Приятният му говор и глас, изтънченият му вид въпреки бедняшките дрехи, изрядната фигура и благородните движения — всичко това не можеше да не привлече вниманието й. Всички тези подробности — сега, след като бе размислила — изменяха първоначалните й впечатления. При все това Лиет не можеше да намери никакво обяснение. Не виждаше никакъв друг начин да се добере до истината, освен един: да разпита самия маркиз. Но като си припомни гнева на чичо си по повод приключението от сутринта, девойката веднага се постара да обуздае желанието си час по-скоро да разбули загадката. Обаче сякаш беше писано този ден Лиет да минава от изненада на изненада.

Докато вървеше край брега на езерото, девойката забеляза над светлите клони на върбалаците селския покрив на една съвсем малка къщурка.

„Я гледай — каза си младото момиче, — твърде е възможно това да е жилището на моя саможив непознат. Няма да е зле да отида нататък и да се опитам да открия някакъв знак, който би могъл да ми помогне да повдигна малко булото на загадката, която заобикаля тази чудновата личност.“

Къщицата се оказа съвсем грубо построена от камъни, а покривът й беше покрит с клони, слама и плочи. Единствената врата и тесният прозорец бяха плътно затворени. Лиет се приближи полека до къщурката и на входната врата от напукано дъбово дърво прочете следните стихове на Теофил Готие, издълбани с някакво острие:

„Аз не обичам вече нищо,

нито мъжа, нито жената,

нито моето тяло, нито моята душа,

нито дори моето старо куче.

Вървете, поръчайте да изкопаят

под бледата зеленина на ливадата

един безименен гроб…

Уви! В сърцето ми се е вселила

ужасна печал…“

Като прочете този стих, Лиет остана смаяна. За миг тя замря неподвижна, без някаква мисъл в главата, съвършено озадачена. После девойката се приближи до прозореца и се опита да долови зад спуснатото перде някакви характерни белези, които да й помогнат да разбере… Но бесен рев, долетял от вътрешността на колибата, накара момичето да отстъпи бързо назад. В миг всяко любопитство се изпари у Лиет. Сега тя имаше едно-единствено желание: час по-скоро да се върне в замъка на чичо си.