Луи Дертал
Колибата край езерото (11)

XI

Сред гората на Грандшен се намираше обширно изсечено пространство. То беше извънредно отдалечено от населените места и се обитаваше от група въглищари, чийто произход не беше добре известен. Мишел излизаше за последен път на лов и затова бе дошъл в тази част на гората, където според думите на маркиза дивечът бе в изобилие.

Може би от разсеяност или увлечен в разходката, или пък от небрежност, но художникът, въпреки че наближаваше вече пладне, не бе убил още никакъв дивеч и се готвеше да се връща назад с празни ръце. Внезапно обаче един заек пробягна и мина почти пред краката му. Тъй като храстите бяха много гъсти, Мишел трябваше да стреля едва ли не наслуки. При все това животното бе ранено. Художникът схвана това по тичането и лая на своето куче. Заекът има сили да излезе от гората и Мартини го забеляза да тича с последни усилия към просеката. Но бедното животно не можа да отиде далеч и кучето на художника се хвърли отгоре му.

Тогава внезапно от храстите се надигнаха неколцина мъже; единият от тях грабна заека и последван от другарите си, се отдалечи бързо. Мирза не искаше да изпусне плячката си, но един от въглищарите стовари със сопата си такъв удар по гърба й, че кучето се върна, при господаря си, виейки.

Страшно ядосан, Мишел започна да тича след крадеца и успя да го настигне. Той се намираше на една поляна, където имаше няколко жалки колиби, построени от пънове, земя и клони. Десетина мъже и жени изникнаха като от земята. Дрипави, мръсни и гледащи враждебно, те имаха вид, който съвсем не беше успокоителен. Художникът обаче не се уплаши.

— Върни ми този заек — каза той със звънък и твърд глас.

— Не, той е мой, аз го намерих.

— Ти го намери, но аз го убих. Хайде, връщай ми заека или се пази!

Вместо отговор, последва предизвикателен смях.

Мартини тръгна право срещу противника си, но в същия миг пет или шест сопи се вдигнаха над главата му. Художникът се облегна бързо на дънера на един дъб и вдигна незаредената си пушка.

— Убиец! — извика една жена.

— Смажете го! — подзе в един глас цялата шайка.

— Спрете! — проехтя нечий мъжки глас.

В същия миг един млад мъж дотича през поляната. Беше Жан-Клод. Въглищарите го познаха веднага и побързаха да свалят тоягите.

— Нещастници! Какво щяхте да направите! Може би — щяхте да го убиете!

Глухо ръмжене отвърна на тази нападка. Все пак мъжете незабавно се отдръпнаха и сториха път на Мартини.

— Ето, вземи си плячката — каза крадецът и хвърли заека в краката на Мишел.

— Можеш да го задържиш — отвърна художникът. После, като обърна рязко гръб на шайката, тръгна към Жан-Клод.

— Благодаря ви от сърце, господине. Ако не бяхте вие, едва ли щях да се отърва невредим от това приключение.

— Във всеки случай съветвам ви да си вървите веднага, защото разправията би могла да започне отново.

— А вие? Нима ще трябва да ви оставя сам между тези хора?

— О! — промърмори Жан-Клод и вдигна презрително рамене.

Мишел се отдалечи, без да настоява повече, но преди да навлезе в храстите, се обърна, за да погледне още веднъж приятния млад мъж, който така навреме му се бе притекъл на помощ.

„Без съмнение — прошепна той сам на себе си — този момък сигурно е братовчедът на Силвен. Той има същите сини очи с жив и блестящ поглед, същите прозрачни клепачи с извити ресници.“

Щом се върна в замъка Грандшен, Мишел побърза да разкаже своето приключение на Лиет. Тя започна да се смее.

— Значи един обикновен бракониер те е взел под свое покровителство! Наистина светът се е объркал.

— Престани с подигравките, моя малка Лиет. Всъщност сега ти знаеш не по-зле от мен, че този млад човек не е обикновен бракониер.

— Тогава, драги мой, не ти остава друго, освен да го посетиш, за да му изкажеш своята благодарност.

— Аз мислих вече за това, но се страхувам, че няма да бъда приет добре.

— Хайде де! — засмя се Лиет подигравателно. — Един герой никога не приема зле тези, които е избавил от беда. Във всеки случай, мой драги Миш, ти сигурно си изглеждал доста зле, нали? А той трябва да е бил великолепен, когато е укротявал онези диваци!

— О! Ни най-малко. Той беше естествен и спокоен.

— Решително — продължи Лиет със замечтано изражение на лицето — този момък ще се изпречва винаги на пътя ни, за да ни спаси от някое затруднение.

— В случая той може би спаси живота ми.

— Живота — не!… Но ти едва ли щеше да се изплъзнеш без някоя неприятна рана — добави Лиет със закачлив смях. След миг тя добави по-сериозно: — Все пак, мили мой, съветвам те да не разказваш за произшествието на чичо ми.

— Добре, ще чакам, но да знаеш колко ми се иска да разбера причината, поради която този млад мъж е толкова неприятен на господин Дьо Грандшен.

Когато следобед Мишел отиде в колибата край брега на езерото, не намери там Жан-Клод. Но като поскита около къщурката, той го забеляза в една малка пещера, образувала се край брега от преплетени клони и виещи се растения. Младият мъж седеше на една отломка от скала. Той държеше в ръцете си големи бели листове, покрити с едър почерк, и изглеждаше потънал в мисли. От време на време написваше бързо по няколко думи върху полето на листовете. При шума от стъпките на Мартини трепна, вдигна глава, събра бързо пръснатите листове и стана, явно очаквайки някакво обяснение от този, който идваше, за да смути самотата му. С леден поглед и със свити презрително устни Жан-Клод гледаше неканения гост, присвил светлите си сини очи.

За миг Мишел остана мълчалив и като не знаеше какво да прави, започна да къса високите треви, които растяха наоколо. Малко смутен, той се опита да изкаже отдавна подготвените думи.

— Господине, държа да ви кажа…

— Чакайте! — прекъсна го Жан-Клод. — Аз също искам да ви кажа нещо, господине, и ако нямате нищо против, ще започна още сега.

Мартини кимна, много заинтригуван.

— Господине, имам към вас сериозен упрек.

— Упрек… към мен!

— Да, вие сте прекалено невъздържан. Заради един обикновен заек нагрубихте и заплашихте онези нещастници, които не ви желаеха никакво зло.

— Как никакво зло! — избухна Мартини. — Но те щяха да ме пребият, ако вие не бяхте дошли. Затова аз държа да…

— Нищо подобно. Тези добри въглищари искаха само да ви изпитат — ето всичко. Това е техният начин да плашат малко хората, които се решават да отидат до тяхното свърталище. При вас техният опит не успя и тъкмо това ги ядоса. Тази сутрин естествено не ви се случи нищо лошо, но друг път подобно неблагоразумие би могло да ви струва скъпо.

— Вие сте наистина великодушен, господине, и аз просто не зная как да ви докажа моята признателност.

— Вашата признателност… — отвърна Жан-Клод с подигравка в гласа. — Но за какво ми е тя! Не ви разбирам.

— Оставете ме поне да се извиня, че прекъснах заниманието ви, защото, доколкото видях, четяхте — каза художникът с добродушния и приятелски тон, който му беше присъщ.

— Впрочем — продължи младият човек така, като че не беше чул тези последни думи — вашата признателност не се пада на мене, а на моята братовчедка госпожица Нанси.

— Госпожица Нанси!

Клепачите на Жан-Клод затрептяха бързо. Той не можа да прикрие любопитния поглед, който хвърли към Мартини.

— Да, на госпожица Силвен, щом предпочитате така. Със своите многобройни добрини моята братовчедка съумя да привърже към себе си тези хора. За тях тя изпълнява едновременно ролята на лекар, на билкарка и на милосърдна сестра. И ако тази сутрин въглищарите се подчиниха на моя глас така безропотно, вярвайте ми, те сториха това само от признателност към моята братовчедка.

— Вашата братовчедка е ангел — възкликна Мишел възторжено.

Развълнувана усмивка премина бързо по лицето на Жан-Клод, който на свой ред възкликна:

— Силвен е нещо повече от ангел, господине, защото тя е неизразимо човечна. Тя е една великодушна девойка, която обича милосърдието, честността и разсъдливостта.

— Струва ми се, че аз вече съм я опознал малко — каза Мартини все със същото увлечение, — но като ви слушам да говорите за нея по този начин, моето убеждение и моите чувства се засилват още повече.

Жан-Клод не се престори, че не обръща внимание на разпалените думи на Мартини и известно време двамата мъже останаха мълчаливи и замислени. Мишел бе обърнал очи към езерото, което трепкаше под слънцето като грамаден копринен плащ с разнообразни и променливи отблясъци. В това време Жан-Клод съзерцаваше отдалеч зидовете на Грандшен, който беше забулен от лека синкава мъгла. Младият човек бе вирнал гордо глава, устните му бяха свити в иронична гънка и сякаш сянка помрачаваше високото му чело. Внезапно Мишел обърна погледа си към него и веднага забеляза тази сянка. За да разсее това впечатление, той побърза да каже със своя най-сърдечен глас:

— Вие сте избрали действително очарователно място. Нима човек може да си представи нещо по-приятно и по-прекрасно от това да работи, да мечтае и да спи при милващия шепот на вълните; да вдишва свежестта на водата и уханията на гората! А защо да не прибавим към тези прелести и лунните нощи, песните на птичките, голямото езеро, заобиколено с тръстики, между които се носят въздишките на вятъра, мъглите, пъплещи по бреговете!… Признайте, че за да изберете тази мила къщурка, потънала в тишина, вие трябва да сте малко нещо поет!

— Да, разбира се, господине, аз не се срамувам да призная, че обичам природата и разбирам нейната хармония. Без да имам дарованието на поетите, които впрочем често биват осмивани, не ми ли е позволено да притежавам поне малко от тези фибри, които изтръгват нашия ум от сухите и тъй често безплодни разсъждения!

В тона на младия човек се долавяше примирена тъга, а в същото време и една смела решителност. Колко странен беше този самотник!…

Мартини беше удивен. Този млад мъж му правеше особено впечатление. Той разбираше, че Жан-Клод изживяваше някаква тежка криза и начинът, по който момъкът я понасяше, печелеше неговото съчувствие и симпатия. Макар и да не го познаваше още, той се чувствуваше привлечен към него. Всъщност Жан-Клод не му беше съвсем чужд, защото беше братовчед на Силвен, а не случаен човек.

— Е, драги ми господине — отвърна художникът, — смятам, че вие сте прав. Вярвайте ми, разбирам ви напълно и ви предпочитам точно такъв, какъвто сте — поет и философ. Понякога това е достатъчно, за да бъде човек щастлив.

— Щастлив!… Някой друг може би, но аз! — възкликна Жан-Клод с горчивина. — Личи си, че вие не знаете какво значи да загубиш на двадесет години щастието си за цял живот! От този съдбоносен ден сигурно съм нямал един час спокойствие. Ако пожертвуваната ми младост и всичките ми страдания се поставят на едни везни с греховете ми, колкото и да са многобройни, пак съм сигурен, че ще бъда допуснат в рая. Но не, няма да мога да вляза в рая, защото моят живот е отровен от дух на омраза.

Погледът на Мартини, изпълнен с искрено съчувствие и интерес, не се откъсваше от лицето на този разбунтувал се млад мъж, с бавен и сериозен глас той прошепна:

— Омразата е най-печалното задоволство, което сте могли да изберете. Има и други начини за облекчение на нараненото честолюбие.

Жан-Клод, поне привидно, не обърна никакво внимание на тази справедлива забележка. За известно време обаче той запази недружелюбно мълчание.

Мишел се възползува от това мълчание, за да наблюдава отново своя събеседник. Някак пряко волята си той чувствуваше приятелство към този чудноват млад човек, чийто живот беше заобиколен от тайнственост и мъчителни събития, които привличаха и разпалваха собственото му въображение на любител на всичко непредвидено и вълнуващо. Затова той подзе сърдечно:

— Драги господине, може би предложението ми ще ви се види странно, но искате ли да станете мой приятел?

Жан-Клод отстъпи рязко назад.

— Ваш приятел!… — промълви той с дрезгав глас. — Сериозно ли ми предлагате подобно нещо?… И ако е така, размислили ли сте преди това?

— Не, разбира се, но и съвсем не държа да го сторя.

— Вие не ме познавате, господине.

— Е, да, но надявам се, че ще ви опозная. И вярвайте ми, че съжалявам само за едно: трябваше да ви открия по-рано в този край, тъй беден откъм хора, приятни за общуване. Аз не умея да любезнича неискрено и затова ще ви кажа направо, че срещата с вас ми е особено приятна.

Жан-Клод схвана лесно скритата подбуда на тази постъпка. Мартини желаеше неговото приятелство, подтикнат от добротата си и от своята сърдечна натура. В дъното на душата си младият мъж се почувствува затрогват, разколебан, привлечен. И при все това той се противопостави упорито:

— Не, това е невъзможно! — прошепна мрачно и тъй тихо, сякаш говореше сам на себе си.

— Невъзможно?… А коя е причината? — попита веднага Мишел, като отправи своя открит поглед към сгърченото лице на Жан-Клод.

А той не отговори и се задоволи да поклати глава с покъртително тъжна усмивка.

Мартини, който продължаваше да гледа младия мъж с все същия интерес, подхвана много сериозно:

— Слушайте ме, драги господине, свалете от лицето си това изражение на дълбока тъга, което никак не подхожда на вашата младост. Аз познавам човешките физиономии или поне въобразявам си, че ги познавам, защото постоянно и със страст разучавам и анализирам лицата и нещата в този свят. И сега колкото повече ви гледам, толкова повече вярвам в първоначалното впечатление, което си изградих за вас. Вие сте човек, който е страдал много, разбирам, но не ви препоръчвам да пиете непрекъснато отрова от извора на вашите страдания. Вие имате опит и знаете колко е мъчителна самотата, на която сам сте се осъдили… Размислете върху поведението си и знайте, че можете да разчитате на мен при всеки случай.

— Ако ви кажех причината за моите страдания, вие сигурно не бихте настоявали толкова да станете мой приятел.

— О, не, очакванията ви едва ли ще се оправдаят! И все пак аз не искам да науча нищо за тези нещастия, които може би са имали мъчителни последствия за вас. Към вас ме привлича не чувство на любопитство, а само на симпатия. Сега, когато ви гледам право в очите, съм сигурен, че пред мен стои един съвършено честен човек! А ако се лъжа, отказвам се от всичките си претенции на познавач на човешкото лице! В случай че се лъжа, макар и да не ми се вярва, признайте, че ще бъде твърде жестоко да ми отнемете всичките илюзии. Хайде, драги мой, подайте ми ръката си и да станем приятели.

Как можеше да се противопостави на такава сърдечност и толкова добро разположение! Този път Жан-Клод стисна ръката, която художникът му подаде, много горд и щастлив от своя успех.

— Човек просто не може да ви се сърди! — прошепна братовчедът на Силвен и сега в усмивката му нямаше никаква горчивина. — Кой знае всъщност, може би вашето приятелство ще ми бъде благотворно.

— Толкова по-добре — заключи Мишел с очарователно добродушие. — Ето един начин да се докаже, че понякога моята вятърничава глава може да роди добра идея. Така безделните ми скитания все ще послужат за нещо полезно. Честна дума, не давам този ден дори и за бъдещото си място в института!

Жан-Клод, обърнал поглед към далечината, сякаш не чу последните думи. На свой ред художникът замълча. Дълбоко спокойствие цареше над гората и водата. Лъчите на залязващото слънце хвърляха върху огледалото на езерото пурпурни стрели. Мартини и приятелят му се наслаждаваха на чудната съсредоточеност на този час и на пълната тишина, която едва се нарушаваше от лекото плискане на невидимите вълнички в тръстиките. Внезапно една чайка се издигна с тържествуващ вик и се изгуби над главите им, в синьото небе. Едва тогава двамата се върнаха към действителността.

Известно време те останаха, разговаряйки и разменяйки мисли върху самотата, лова и риболова, после, след като стиснаха сърдечно ръцете си, художникът пое обратния път. Той вървеше с гъвкави стъпки по пътеката, край която надничаха цъфнали иглики. Чувствуваше се особено лек и радостен и някаква нова вълна на щастие изпълваше сърцето му. Мишел мислеше за моралната подкрепа, която неговото приятелство можеше да донесе на Жан-Клод, и за голямата радост, която по този начин щеше да достави на Силвен.