Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Cabane du Bord de L’eau, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
helyg 2012
Разпознаване и корекция
Dani (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Луи Дертал. Колибата край езерото

Френска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1992

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-022-6

История

  1. — Добавяне

XVIII

— Добро утро, чичо — каза Лиет, като влезе на другата сутрин в библиотеката, където се намираше господарят на замъка. — Получих писмо от госпожа Дьо Мартини.

— Аз също получих писмо от тази дама — отвърна маркизът. — Тя ми съобщава, че ще ме посети, понеже минавала наблизо оттук.

— И това е всичко?

— Да, всичко.

— Чичо, не желаете ли да научите някои подробности относно посещението на моята кръстница? — запита Лиет малко разтревожено.

— От това, което ми казахте вече за чувствата на вашия братовчед, към госпожица Нанси, лесно мога да отгатна защо майка му е решила да намине край Грандшен. Без съмнение тя иска да събере сведения за семейство Нанси и да прецени сама… а може би в края на краищата желае да разбере какво мисля и аз за тази история.

— Аз пък се надявам на нещо много по-добро, чичо.

— Как много по-добро! Вие сте дръзка, госпожице!

Лиет се изсмя весело.

Като чу господин Дьо Грандшен да говори тъй закачливо, за миг девойката остана с впечатление, че щастието може би очакваше само едно движение, за да проникне в строгия дом на нейния чичо. Все пак тя още не можеше да си представи колко много — за нейна най-голяма радост — маркизът беше готов на всякакви снизхождения и отстъпки. Нима тя можеше да отгатне, че в този миг старият човек се страхува, че може да стане твърде мекушав дядо, който няма да бъде в състояние да откаже нищо, което му бъде поискано!

— Простете ми, чичо — подзе младото момиче. — Може би ви се виждам малко непочтителна, но ще ви кажа, че в случая предпочитам кръстницата ми да не сподави гласа на сърцето си.

— Ето това са жените! При това вие знаете, Аликс, че сърцето винаги клони към най неблагоразумието.

— Толкова по-добре! За радостта и за любовта разумът е грозно плашило.

— Каква логика!… — възкликна маркизът и вдигна трагично очи към тавана.

Звънкият смях на Лиет се разнесе отново, а старецът продължи:

— Но кажете ми, малко момиче, докъде искате да стигнете?

— Ето докъде, чичо. Смятам, че за кръстницата ми ще бъде недостатъчен половината ден, който ще прекара тук. Затова исках да ви помоля да бъдете така добър и да поканите госпожа Дьо Мартини да остане за няколко дни.

— Аз бих предпочел да дължа нейното посещение на друга причина. Все пак успокойте се, Аликс, тя ще бъде добре дошла в моя дом. Аз съм готов да й предложа гостоприемство.

— Благодаря, чичо, вие сте толкова добър. По този начин кръстницата ми ще има време да опознае госпожица Нанси и ако всичко се подреди така, както аз желая, тогава ще телефонирам веднага на клетия Мишел, който линее от мъка там, в Париж.

Господин Дьо Грандшен не направи никакво възражение. Очите му, които с всеки изминал ден добиваха все по-меко изражение, сега вече не издаваха никакво друго чувство, освен тъга. В момента тези очи бяха обърнати към широко отворения прозорец и сякаш гледаха много далеч, към миналото… Лиет остана изненадана от новото изражение, което имаше това лице, изгубило напрегнатото си и надменно изражение. Девойката стоеше мълчалива и замислена и се опитваше да узнае причината за тази промяна, която я правеше смътно щастлива дори и сега, когато не я разбираше.

Внезапно тя чу старецът да шепне, докато на устните му играеше тъжна, почти болезнена усмивка:

— Човешките съдбини понякога се преплитат по удивителен начин и случайността има странни хрумвания.

После, след известно мълчание, той додаде, като се обърна към племенницата си:

— Тогава какви изводи си правите от всичко това, Аликс? Аз не мога да си обясня добре примирението на госпожа Дьо Мартини. Сигурна ли е тя, че тъкмо там е щастието на сина й, където той го вижда; тя е готова да преглътне горчивия хап, който й се поднася?…

— Е, добре, аз се надявам, че тъкмо тук Мишел ще намери щастието си!… Надявам се с цялата си душа, че кръстницата ми ще бъде достойна за тежката задача, която й предстои, и че няма да закъснее да разтвори широко прегръдките си за Силвен.

— Значи не искате да обезсърча госпожа Дьо Мартини?… Това е тайната ви мисъл, но не смеете да ми я кажете, нали?

— Не, чичо. Не съм помислила нито за миг, че бихте могли да охладите великодушните намерения на моята кръстница със студения душ на вашите строги и непоколебими схващания.

— Мое дете, имате особено рязък начин да представяте нещата!… Какъв страшен противник сте!

Лиет се изчерви, пребледня, после отново очите й се напълниха със сълзи.

— О, чичо, защо тълкувате така лошо чувствата и думите ми! — възкликна тя отчаяно.

— Хайде, хайде, мое малко момиче, не се сърдете. Напротив, знайте, че вашият пламенен и упорит нрав ме изпълва с радост, защото виждам, че сте една истинска потомка на Грандшен!

Настъпи мълчание. Крадешком маркизът изучаваше лицето на Лиет, което, вдигнато към открояващото се през прозореца небе, изглеждаше потънало в размисъл и в мечти.

— За какво мислите, малка Аликс? — запита внезапно той.

Девойката трепна смутена и явно се колебаеше да отговори.

— Неуместен ли беше въпросът ми?

— Не… но не зная дали трябва да ви кажа…

— Бъдете откровена, момичето ми. Кажете ми какво ви вълнува. Каквато и да е причината, предпочитам да я зная.

— Мисля за отсъствуващия… за този, чието място е тук… за изгнаника… защото той живее наистина като в заточение там, край брега на езерото…

— Стига, стига! — промълви господин Дьо Грандшен със сподавен глас.

Мълчание. Сърцето на Лиет биеше до пръсване. Тя бе изиграла и последните си козове; дали не бе преминала границата преди малко, като бе говорила така за Жан-Клод?… Страхът, че нейната воля ще се сблъска — безсилна — с твърдостта на маркиза, я караше да спотайва тревожно дъха си.

Изведнъж старецът заговори. Гласът му беше спокоен, глух, почти далечен.

— Каква вълшебница сте вие, мое малко момиче! Какво правите, та при подобни думи не избухват гневът и ядът, които тъй дълбоко са се вгнездили у мене?

Настъпи отново мълчание. В тревогата на очакването Лиет едва успяваше да овладее трепетите на сърцето си. В това време господин Дьо Грандшен продължи:

— Напротив, аз чувствувам как се пробужда у мен някакво ново чувство: ако то не е още нежност и обич, трябва да е поне съжаление.

Внезапната радост направи Лиет безмълвна. Тя можа само да се наведе към чичо си и да притисне устни до ръката му.

— Мое малко момиче — промълви развълнувано старецът, — бъди щастлива за милосърдното дело, което извърши благодарение на доброто си и чисто сърце. Благодаря ти, че с твоя пример ме направи по-човечен, бих казал дори — по-бащински!

Лиет, която просто не смееше да се помръдне, се бе превърнала цяла в слух, за да не пропусне нищо от тези неочаквани думи, които потапяха душата й в непозната досега радост.

— Тогава?… — прошепна девойката.

— Успокой се, мое момиче, аз започвам да разбирам моята несправедливост и съм напълно разположен към милосърдие. Имаш право, Лиет, той не е виновен и щом ме молиш, ще изпълня желанието ти и ще го повикам в дома на неговите деди. Считам, че това е мой дълг.

— Само дълг?

— Не искай повече, Аликс. Още не съм свикнал достатъчно добре с мисълта за помирение.

— Ако братовчед ми Мишел беше тук, щеше да ви каже: Когато се запознаете с Жан-Клод, положително ще го обикнете.

— Може би…

— Тогава, чичо, позволявате ли ми да отида да му занеса тази добра новина?

— Кому?

— На… на Жан-Клод! Не смятате ли, че ще бъде жестоко да го оставим да чезне още в отчаяние и самота…

— Ти искаш, ти?… Но не е ли това малко неприлично?

Лиет се засмя леко. После веднага добави по-сериозно:

— Чичо, ако нямате нищо против, да оставим настрана приличието. Доставете ми радостта да бъда за Жан-Клод пратеница на надеждата. След няколко дни, когато вече ще бъдете готов да го приемете, тогава, ако искате, ще го предупредите чрез госпожа Фремон… Да знаете колко ще се зарадва добрата жена, когато й възложите тази задача!

— Хайде, дяволче, върви! — каза господин Дьо Грандшен със странен оттенък в гласа.

 

 

Миг по-късно Лиет крачеше весело по пътя за Бонд. Полето беше залято в слънце и стъпките на девойката отекваха леко на каменистата почва, по която малките зелени гущерчета се разбягваха уплашено, за да се скрият в храстите и тревата.

Скоро девойката пое по една тясна пътека, която навлизаше между групичка бели тополи. Тези дървета със стройни стволове се допираха горе високо и образуваха свод над земята, която тук беше постлана с мек килим от мъх. Погледът на Лиет беше устремен далеч напред и търсеше този, чието щастие беше станало нейна най-близка грижа.

След няколко минути тя щеше да се озове пред колибата на Жан-Клод… но ето че изведнъж Лиет не можеше да разбере сама себе си. Голямата радост, която бе изпълнила тъй бурно сърцето й в библиотеката на Грандшен, сега стихваше постепенно, колкото повече се приближаваше към върбалака, където се гушеше, скрита и самотна, къщицата на младия мъж. Вратата беше отворена. Бърза, задъхана от усиления ход, девойката влезе вътре, придружена от светлите лъчи на топлото слънце. Тя се запъти право към младия мъж, усмихната и сияеща под този лъчист ореол.

Жан-Клод стана рязко, опита се да тръгне към девойката, но бе принуден да опре треперещата си ръка о стената, за да потърси опора.

— Какво ви е? — каза тя.

— Нищо, о, нищо!

— Вие сте бледен! Болен ли сте?

— Не, не.

И той затвори очи, за да се съвземе.

Щом видя младото момиче, момъкът усети такова сърцебиене, че едва не му призля. Сега обаче приятно вълнение стопляше цялото му тяло.

— Госпожице?… — запита той, като се поклони леко и гласът му прозвуча съвсем неуверено.

Лиет, чиито думи сякаш заседнаха в гърлото й, не намери какво да каже. Твърде много мисли я вълнуваха.

„Клетият — мислеше си тя, — той е затънал в своето нещастие. Страда, но не иска да го съжаляват.“

В безпомощността си Лиет стисна ръце. Тя погледна Жан-Клод и те размениха първата си усмивка. Усмивката на младия човек беше сериозна и пропита от вълнение. Тогава Лиет се поддаде на чувствата си:

— Братовчеде — каза тя, като му подаде сърдечно ръка, — искате ли да поприказвате малко с мен?

Жан-Клод пребледня силно и несъзнателно отстъпи рязко назад.

— Какво означават тези думи? — промълви той.

— Как! Не разбирате ли?…

Той гледаше недоверчиво Лиет.

— Бъдете така добра да ми обясните, госпожице.

— Жан-Клод — подхвана тя с тих глас, — аз знам всичко. Мишел ми разкри тъжната история на вашето семейство.

— За да ми припомните това страдание ли дойдохте тук? — възкликна ядно той.

— Не, Жан-Клод, дойдох, за да ви донеса лъча на надеждата. Никому другиму не исках да поверя това.

Накратко, като подбираше думите си, за да не го засегне, тя му обясни как чичо й постепенно се бе изменил, как бе простил и дори бе пожелал да види своя внук.

Жан-Клод гледаше Лиет с нескрито недоверие. Всичко това беше невероятно, съвсем неочаквано! Той се смущаваше, беше нерешителен, съмняващ се.

Тогава Лиет го хвана за ръка и го поведе навън към езерото. Жан-Клод хвърли наоколо си объркан поглед. Той не можеше да схване добре какво точно става. Внезапно изпита особена слабост. Лиет стисна нежно ръката, която бе задържала в своята, и каза:

— Жан-Клод, погледнете стария Грандшен, който извисява към небето своите кули и камбанарии, разгледайте го добре и мислете, че след няколко дни, утре може би, един старец ще ви очаква там с вълнение… Чичо ми не се поддава лесно на думи, но сега аз познавам вече сърцето му. Престанете да бъдете подозрителен, оставете зад себе си всяка омраза и всяко недоволство и елате при него просто и естествено, за да се установят между вас веднъж завинаги приятелски и добри отношения.

— А майка ми — попита той глухо, — нима ще трябва да се откажа от нея, за да се подчиня на главата на семейството!

— Кой ви говори за това! Ако засега е още невъзможно майка ви да дойде в замъка, за да заеме мястото, което й се полага, приятелю мой, вярвайте ми, че в бъдеще, стига да имате търпение, всичко ще се уреди… Впрочем вашата майка не може да напусне братовчедка ви, която е грижовна и предана към нея като най-добра дъщеря. Вашата майка сигурно ще живее в дома на Мишел…

— В дома на Мартини! Но тогава… Силвен?…

— Силвен… Аз се надявам, че тя ще се омъжи за този, когото обича! Госпожа Дьо Мартини идва тук тъкмо по тази причина!

Лъч на надежда премина в очите на Жан-Клод и той прошепна:

— Аз трябваше да я упрекна за прекалената й строгост и за окончателното й решение… но сам още не съм успял да преодолея всички тези предразсъдъци. Ако обаче госпожа Дьо Мартини прояви благородство да дойде да поиска ръката й за сина си, тогава вече Силвен не би имала никакво извинение и никаква причина, за да оправдае своя отказ… И тогава тя ще дължи своето щастие на вас, госпожице! — заключи младият мъж с развълнуван глас.

— О, моля ви, не казвайте „госпожице“, ние не сме чужди един за друг. Наричайте ме само Лиет.

— Ще направи всичко, което желаете… Лиет… и ви благодаря от все сърце!

— Тогава — каза тя — край на лошите чувства… на недоволството… на самотата?…

— Вие знаете добре, че не зависи от мен.

— Но да се надяваме.

След кратко мълчание девойката добави:

— Не смятахте ли да отивате в Париж наскоро?

— Да, трябва да направя още някои проучвания, за да завърша книгата си.

— Е, добре, Жан-Клод, заминете веднага. Там ще намерите Мишел дьо Мартини и заедно ще чакате една телеграма. Аз ще ви я изпратя веднага щом чичо ми реши, че най-после е дошъл моментът да ви отвори вратите на Грандшен. Предполагам, че изпитанието няма да бъде леко нито за единия, нито за другия. Когато дойдете в замъка заедно с Мишел, първоначалните притеснения и смут веднага ще бъдат разсеяни благодарение на неговата съобразителност и сърдечност. Така поне се надявам. Разбрахте добре всичко, нали, братовчеде?

Младият човек, твърде развълнуван, за да може на отговори с думи, кимна с глава в знак на съгласие, а след мигновено колебание хвана поривисто ръката на Лиет и притисна о нея устните си. Когато вдигна очи и видя топлия пламък в моминските очи, целуна отново малката ръка, но този път бавно, благоговейно…