Луи Дертал
Колибата край езерото (13)

XIII

Една сутрин, когато бе отишъл в Пресл, Мартини попита Силвен:

— Мила приятелко, ще ми позволите ли да нарисувам вашия очарователен малък чифлик? Ето, бих желал да уловя тъкмо този миг, когато слънцето позлатява старите керемиди, по които е попъплил кадифен мъх, и върховете на кичестите високи дървета!

Девойката отвърна усмихната:

— А защо да ви отказвам? Напротив, ще ми бъде приятно.

И художникът се залови за работа.

Често Силвен изоставяше собствените си занимания, за да следи с очи творбата, която излизаше изпод четката на Мартини.

— Колко е хубаво! — възкликваше тя. — Как умело обхващате всичко на това малко платно и колко много живот има във всяка багра!

— Невинаги е лесно да се постигне желаният резултат. За да предаде с помощта на материални средства най-беглите впечатления и най-неуловимите оттенъци, художникът е принуден да съсредоточи всичките си способности и да разкрие цялостното си впечатление.

— Така е, но тази работа трябва да е наистина чудесна, особено когато видиш усилията си увенчани с успех! Пред една хубава гледка вие сигурно незабавно мислите как да предадете впечатленията си; как да изразите прозрачността на въздуха и на водата, милувките на слънчевите лъчи над почвата, тревите и дърветата. Ако заниманията ми в чифлика не поглъщаха цялото ми време, толкова бих искала да се възползувам от вашите уроци, приятелю мой!

— Аз пък с най-голяма радост бих ви помагал, госпожице Силвен.

Понеже често се срещаха и разговаряха, двамата се разбираха много добре. При това Мартини никога досега не бе изпитвал толкова голямо удоволствие при работа, дори и когато бе рисувал най-привлекателни сюжети.

И в спокойната градина, където се носеше уханието на първите разцъфнали карамфили, часовете протичаха неуловими.

Несъзнателно тяхното приятелство се бе примесило с много нежност. След няколко седмици, прекарани в подобно приятелство, отношенията между Силвен и Мартини бяха станали по-близки, без между тях да е била произнесена една любовна дума. Тяхната близост беше откровено приятелство, без кокетство от едната страна. И в удоволствието, което двамата изпитваха при това общуване, те губеха всяка представа за времето.

Старата Мари-Роз понякога считаше за свой дълг да напомни на младата си господарка, че работата й я чака. Тогава, смутена, девойката ставаше от мястото си с поруменели страни и докато се отдалечаваше бързо, чувствуваше как я следят възторжените очи на нейния приятел, очи, в които проблясваха далечни пламъчета.

Една сутрин, към края на времето, което Мартини обикновено определяше за работа, Силвен чу леля й да я вика.

Погледът на госпожа Клод беше замислен. За миг тя обгърна цялото лице на младото момиче. Болната познаваше добре всеки израз на това лице, за да не бъде поразена веднага от неговия необикновен блясък, от унесения поглед, от устните, които решително сякаш криеха някаква тайна.

— Кажи ми, Силвен, този художник скоро ли ще привърши рисуването на чифлика?

— Струва ми се, че има работа за още около петнадесет дни. Господин Дьо Мартини има намерение да направи няколко етюда: люляковите храсти, портрета на Мари-Роз, козите, пръснати по поляната…

Госпожа Клод прокара ръка по челото си и въздъхна дълбоко.

— Мила лельо, какво ти е? — попита Силвен. — Изглеждаш неспокойна.

— Права си, дете мое, неспокойна съм. Това всекидневно присъствие на господин Дьо Мартини ме тревожи.

Силвен, която продължаваше да се движи насам-натам из стаята, изведнъж се спря рязко и сините й очи, чийто блясък се помрачи, се спряха на неспокойните очи на госпожа Клод.

— Каква мисъл те измъчва, лельо?… Какво тревожно има в присъствието на господин Мартини?

— И ти ме питаш?…

Лицето на Силвен бе добило особено изражение. Сведените й клепачи скриваха погледа й.

— След всичко, което той направи за Жан-Клод, можем ли да му откажем достъпа в Пресл?

— Вярно е, моят син е преобразен от това приятелство — прошепна болната жена.

— Сега Жан-Клод е на път да скъса с живота си на отшелник. С него е станала чудна промяна. Благодарение на общуването му с господин Дьо Мартини неговото държане е разумно, а това прави и тебе по-щастлива.

— Да, това е така…

— И не забравяйте, лельо, че Жан-Клод мисли вече сериозно да заработи. Той не само че е на път да стане вдъхновен поет, но и много добър съвременен изследовател на народната поезия. Господин Дьо Мартини го убеди, че притежава достатъчно подготовка и заложби, за да има успех в работата си.

Девойката продължи, насърчена от удоволствието, което се бе изписало по лицето на леля й.

— И знаеш ли, лельо, къде смята да прекара Жан-Клод днешния следобед? Не, нали? В библиотеката на Шатору. Господин Дьо Мартини ще го закара дотам с колата си. Вярвай ми, лельо, тази промяна в живота на Жан-Клод ми се струва истинско чудо.

— Благодаря на Бога! — възкликна глухо болната, като преплете ръце. Но след известно съсредоточено мълчание продължи с тревожен глас: — Вярвай, Силвен, че аз благославям този млад човек за доброто, което ни стори, за голямата му доброта и прозорливост. Това обаче не ми пречи да мисля и за теб, мило дете. Аз те обичам твърде много, за да не се страхувам от някакво увлечение от твоя страна… увлечение, което разумът не би одобрил.

Права, със свити вежди и с внезапно променено изражение на лицето, което бе добило неочаквана твърдост, Силвен каза бързо:

— Лельо, бих била доволна, ако ми вярваш, че господин Дьо Мартини винаги се е държал безупречно с мен.

— Не се съмнявам и съвсем не е това, което ме тревожи. Бих искала само да те предпазя срещу увлеченията на собственото ти сърце. Господин Дьо Мартини е привлекателен млад мъж, към чийто чар малцина могат да останат безчувствени… А ако ти се влюбиш, Силвен?…

После, по-тихо, тя добави:

— Толкова бих искала поне ти да бъдеш пощадена. Не ми се сърди, моя клета Силвен, но кой по-добре от мен би могъл да те предпази срещу едно увлечение, което не може да ти донесе друго, освен мъка и огорчения?

Силвен цялата потрепери, сякаш някакво студено дихание бе облъхнало душата й. Тя поклати глава:

— Успокой се, лельо. Дори и да обичах господин Дьо Мартини, дори той да би ми предложил да стана негова съпруга, пак бих намерила смелост да му откажа.

— Възможно е, но това не би ти спестило страданията, клето дете, а тъкмо от тях искам аз да те предпазя.

— Не се безпокой за мене, лельо… Моята женска гордост е толкова голяма, че ми дава сили, които ти едва ли можеш да си представиш.

А след известно мълчание, през време, на което се чуваха само въздишките на болната, Силвен добави:

— Ще ти изпратя Мари-Роз, лельо, за да ти помогне да се облечеш. Предлагам ти да поизлезеш малко в градината, където е много приятно. Ще закараме количката ти под навеса от зеленина и там ще можеш да се радваш отблизо на цъфналите рози.

И Силвен излезе, по-скоро избяга в градината, към храстите, където нямаше жива душа. Там тя се отпусна на старата каменна пейка. Преплела ръце една о друга, девойката гледаше с невиждащ поглед зеленикавата почва на алеята, върху която, през дантелата на листата, слънцето хвърляше златисти петна. Никога досега тя не бе съзнавала колко много държеше на посещенията на Мишел. При мисълта, че вече няма да го види и чуе, сърцето й се сви от мъка, която учуди и самата нея.

И понеже отдавна бе свикнала да се взира в себе си, Силвен установи с ужас, че това беше явен признак за любов. Значи от седмици тя не бе съумяла да се бори със своите чувства и бе оставила техните вълни да я носят, без да знае къде я водят и без да пита!

В този миг дълбоко в сърцето си тя знаеше, че обича Мишел и пред безизходното положение, което се създаваше от това обстоятелство, продължителна тръпка я разтърси цялата. Още сега трябваше да задуши любовта, която изпитваше към младия мъж… Малко по малко трябваше да разреди срещите и разговорите с художника; трябваше да скъса нишката, мрежата на тяхното нежно приятелство… И въпреки че имаше смелост да разсъждава тъй хладно, девойката разбираше много добре колко горещо желае в дъното на душата си той да бъде около нея до края на живота й. И ето че сега, на всяка цена, тя трябваше да го забрави, да го изтръгне от мисълта си… Тогава, опряла чело на дланите си, Силвен изпита стипчивата сладост и горчивото облекчение от сълзите, защото твърде ясно си даваше сметка, че ако успее да прогони Мишел от сърцето си, щастието щеше да изчезне от живота й завинаги… Трябваше да започне отново сивото си съществуване, което водеше от години и от което внезапно бе почувствувала неизразима умора и отегчение.