Луи Дертал
Колибата край езерото (17)

XVII

Откакто бе изслушала признанията на Мартини, Лиет се чувствуваше неспокойна и нервна. Една мисъл не й даваше мира: тя не трябваше да приеме наследството на господин Дьо Грандшен, щом той имаше внук. В същото време девойката се чувствуваше обхваната от необяснима тъга. Тя прекарваше дълги минути в пълна неподвижност. Оставаше замислена и замечтана пред хубавата гледка, като търсеше с поглед далечния бряг, където между светлите върби се криеше бедната къщица на Жан-Клод.

Жан-Клод! Жан-Клод!… Това име не излизаше от ума й. То се повтаряше непрекъснато и неговият ритъм съвпадаше с ударите на сърцето й.

Как добре разбираше сега Лиет възмущението на младия мъж, който бе видял близките си да се огъват под тежестта на сполетелите ги неволи, да живеят като изгнаници, и то само заради неумолимата гордост на маркиз Дьо Грандшен. Клетият Жан-Клод, ако и у него кръвта на Грандшен бе вляла същата несломима гордост, какви горчивини бяха тровили душата му през последните пет години!

Лиет размишляваше така в продължение на повече от една седмица и най-после реши, че съвестта й не й позволява да крие повече пред чичо си, че знае това, което толкова много го измъчваше. Тя сама не можеше да разбере защо беше толкова чувствителна към тези дребни угризения на съвестта и откъде намираше смелост да вземе подобно решение, защото наистина, за да се реши човек да подхване подобна тема пред маркиза, му беше необходима смелост.

Но не беше ли неин дълг да се опита да се застъпи за Жан-Клод, който беше всъщност неин братовчед? Да, наистина, както Миш, този млад мъж с чудните златисти коси и изящно лице й беше братовчед…

Девойката не беше нито стеснителна, нито страхлива, но колко силно туптеше сърцето й, когато отиде да почука на вратата на господин Дьо Грандшен! Маркизът се намираше на обичайното си място, пред голямото писалище, на което бяха струпани книги, списания, листове хартия… При влизането на Лиет той се обърна бързо и строгото му лице се проясни малко.

— Ах — каза той, — колко навреме идвате, Аликс! Тъкмо щях да изпратя да ви повикат.

След бърза целувка по челото на младото момиче той добави:

— Елате да седнете до мене, мое дете, ние трябва да си поприказваме. Но преди това ще бъдете така добра да ми кажете какво ви прави тъй тъжна от няколко дни насам. Да не би причината да е заминаването на братовчед ви?

— Не, чичо. Действително той ми липсва, но…

— Значи не той е причината?… Толкова по-добре. Толкова се страхувах, че може да сте се привързали към този млад човек, който в края на краищата не заслужаваше вашето внимание, малка Аликс.

— Напротив, чичо, Мишел заслужаваше напълно най-добрите ми чувства. Неговото златно сърце умее да обича и Мишел е наистина достоен да бъде обичан и ценен.

Настъпи кратко мълчание. Лиет чувствуваше как тегне върху й проницателният поглед на маркиза.

— Вашата защита ме плаши, Аликс.

Младото момиче се усмихна неопределено:

— Успокойте се, чичо, аз не съм влюбена в моя братовчед… Все пак съжалявам, че ние не можахме по-рано да се влюбим един в друг… съжалявам сега, когато виждам как може да обича.

Господин Дьо Грандшен се отдръпна удивено назад.

— Как може да обича! Значи заради такова смешно чувство вашият братовчед не иска да се ожени за вас!

— Мишел има право! — отвърна Лиет с твърд глас. — Сега съзнавам каква грешка бихме извършили, ако се оженехме без любов.

— Любов, любов!… Но с времето тя щеше да навести и вас, това е всичко! Докато сега… Но да оставим настрана тази глупава история, Аликс.

— Напротив, чичо, да поговорим за нея. Аз зная за вашия последен разговор с Мишел и желая — естествено, ако вие ми позволявате, да поговорим на тази тема. Не искам за вас да останат неизвестни обстоятелствата, които са принудили Мишел да ви отговори тъй категорично, а впоследствие и да напусне Грандшен.

— Какво интересно встъпление за толкова дребно нещо — отбеляза маркизът малко подигравателно.

Лиет се замисли за миг, после подзе с тон, проникнат от неспокойна обич:

— Мой мили чичо, тук аз нямам никого друг, освен вас и бих искала да знаете колко съм щастлива, че мога да ви говоря с открито сърце… понеже, трябва да ви призная, аз се чувствувам искрено привързана към вас.

— Дете мое — отвърна веднага маркизът, — аз ви обичам не по-малко и не мога да не ви благодаря за вашата топла обич и за вашето доверие… — За миг гласът на стария човек секна и издаде внезапното му вълнение. — Аликс, вие не знаете колко много слънце внесе вашата младост в моя живот и колко се плаша от момента, в който вие отново ще ме изоставите на мъчителната самота.

Сега не говореше винаги тържественият и малко надменен маркиз, когото Лиет бе свикнала да вижда в лицето на чичо си. Затова девойката се развълнува дотолкова, че усети сълзи да парят клепачите й и да бликват от очите й.

Това вълнение беше една напълно искрена проява от нейна страна. Никакви сметки, никакъв умисъл нямаше в тези сълзи… те бяха бликнали внезапно при звука на разчувствувания и мек глас на този старец, тъй строг обикновено… За първи път Лиет го чуваше да се оплаква тъй чистосърдечно от своята самота… от тъгата… от това, че е изоставен.

— Как, Аликс, нима плачете! — възкликна господин Дьо Грандшен и стана, за да се приближи до младото момиче.

С ласкаво движение, което беше учудващо за този студен човек, той я привлече към себе си.

— Мое малко дете, какво има? Чувствувам, че ви е мъчно. Може би някой ви е засегнал, обидил? — добави той и вече в гласа му прозвучаха застрашителни нотки.

— Никой не ме е обидил, успокойте се. Аз съм така неспокойна само защото от няколко дни нервите ми са много напрегнати, някаква постоянна тревога… А като ви чух да говорите за вашата тъга и самота… внезапно си помислих за тези, които би трябвало да бъдат край вас.

— Аликс! — възкликна веднага с дрезгав глас господин Дьо Грандшен и пусна рязко двете ръце на племенницата си. Сякаш цялото му същество се бе вкаменило за съпротива. С предизвикателно движение той отхвърли назад главата си, за да погледне девойката с чудновата смесица от интерес и безпокойство.

— Аликс — подхвана той с явно усилие да запази спокойствие, — вие като че искате да ми признаете нещо. Моля ви, обяснете ми всичко съвсем искрено, необходимо е. Вие знаете всичко, нали?

Лиет се смути. Беше дошъл моментът да говори, така както самата тя искаше, и едва сега забелязваше колко бе се отдалечила от целта, която си бе поставила. Тя започна с едно възклицание, изпълнено с искреност и обич.

— О, чичо, колко сте добър, че искате да ме изслушате! Във всеки случай преди това бих искала да ви кажа точно какво изпитвам… бих искала да знаете, че ви обичам с цялото си сърце, като много нежен дядо…

Неподдаваща се на описание въздишка, продължителна като стон, се откъсна от гърдите на стареца.

— Мило дете — каза той, — аз също ви обичам дълбоко, много повече, отколкото можете да си представите, понеже чувствувам към вас благосклонност, каквато не съм изпитвал към никого досега.

Господин Дьо Грандшен седна на мястото си пред писалището.

— Хайде, дете мое, да видим сега какво искате да ми кажете. Аз ви слушам.

Тогава Лиет, застанала права срещу него, започна да разказва с треперещ глас всичко, което бе научила за миналото от Мишел дьо Мартини, а също и причината, поради която той бе искал да узнае това минало.

Опрял чело на ръката си, маркизът изслуша племенницата си докрай, без дори да я прекъсне. Още дълго след това той мълча. После каза с глас, който се стараеше да запази твърд:

— И какво си помислихте вие, Аликс?

Тя се поколеба за миг, но отвърна:

— Помислих си, че вашата строгост е била твърде неумолима.

Господин Дьо Грандшен отговори веднага, с едва доловимо потреперване в гласа:

— Внимавайте, Аликс! Вие без съмнение сте разсъждавали, вслушвайки се в сърцето си, а сърцето невинаги е разумно. Бъдете откровена, в лицето на виновниците вие сте видели само жертви, нали?

— Не до такава степен, чичо… пък изобщо не бих си позволила да ви осъждам. Все пак — добави тя с кротък, умоляващ глас — толкова много желая да им простите!

Маркизът веднага потърси убежище зад своята гордост. Обикновено твърд, сега той извърна очи смутено.

— Мълчете, Аликс, не говорете повече за тази драма; спомените от миналото събуждат у мен всички изживени тревоги, скърби и дори понесеното унижение. Благодарение на вас, мое дете, благодарение на вашата младост в моя старчески живот проникнаха малко нежност и слънчеви лъчи. Сега вече може би ще стигна дотам, че ще престана да ги мразя, но повече не искайте от мен.

— И все пак, чичо, това не е достатъчно — настоя Лиет с много убедителен тон. — Нима не бихте могли да простите на клетата госпожа Клод, която сега е толкова нещастна!

— Не мога да забравя, че тя отне единствения ни син, че отне радостта ни, разби семейството ни.

— Значи вие я смятате виновна за всичко това?

— Да.

Лиет въздъхна дълбоко, уморено, но при все това продължи въпросите си все тъй бързо:

— А Жан-Клод, нима той е виновен за станалото?

— Моля ви, Аликс, не ми говорете за този човек! Той е един непрокопсаник и завистник, чийто ум се лута в погрешни посоки. Той ме мрази, зная!

— Все пак той е ваш внук! — подхвърли Лиет, цяла изтръпнала и с крайно изопнати нерви.

Господин Дьо Грандшен изгледа хладно племенницата си; тя издържа този поглед, който се опитваше да наложи друга воля над нейната. Лиет искаше на всяка цена да остане господарка на нервите си, но внезапно нови сълзи бликнаха в очите й и оросиха ресниците й, а зле сподавено ридание се надигна в гърдите й. Тогава, развълнуван пред мъката на младото момиче, маркизът се изправи бързо. Цялата чувствителност и великодушие, които бяха останали у него, се пробудиха. Той хвана Лиет за ръцете:

— Дете, не искам повече да плачете… не искам старият дом на Грандшенови да угаси вашата радост, не искам да напуснете завинаги замъка… Малка Лиет, какво искате от мене? Хайде, говорете!

Младото момиче опря хубавата си главица на рамото на стареца.

— Какво искам ли, добри ми чичо?… Искам да простите на вашия внук и да направите усилие да го опознаете, за да му дадете възможност да влезе в сърцето ви — добави тя, като постави ръка на гърдите на господин Дьо Грандшен.

Той поклати отрицателно глава.

— Дотогава, докато той живее единствено с мисълта как да ме предизвиква и унижава, можете да бъдете сигурна, Аликс, че моите чувства към него никога не ще се променят.

— Чичо, Жан-Клод не е такъв, какъвто го смятате. Той вече е променил много начина си на живот, откакто Мишел стана негов приятел. Впрочем, ако той можеше да се надява на вашата прошка, ако знаеше, че сте готов да станете за него добър и бащински настроен дядо… ако престанеше да се чувствува отритнат от света… е, добре, сигурна съм, че скоро би станал съвсем друг човек и че вие бихте започнали да го гледате със съвсем други очи!… Според моя братовчед той пише чудесни поеми и работата му върху историята на Брен е към края си. Впрочем той смята скоро да замине, за да прави някакви проучвания в народната библиотека.

— Колко добре сте осведомена, моя малка — отбеляза маркизът без строгост, но с известен оттенък на ирония в гласа.

Лицето на Лиет поруменя, но понеже не обичаше да се изплъзва с увъртания, не извърна очи от очите на чичо си, а се опита да обясни срамежливо:

— Мишел се интересуваше толкова от него…

Маркизът наблюдаваше мълчаливо младото момиче и Лиет се чувствуваше тъй внимателно разучавана, че изпитваше смущение, каквото досега не познаваше.