Робърт Джордан
Нова пролет (7) (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Глава 7
Сърбежът

Следващият ден им поднесе още повече имена, отговарящи на условията, всички със смътното упоменаване на Драконова планина като място на раждане. Моарейн си даде сметка, че двете със Сюан така и няма да видят име с добавено към него „роден на склоновете на Драконова планина“. Пророчествата за Дракона бяха известни на много хора, макар и често пъти погрешно, особено сред простолюдието, но връзката му с планината оставаше дори в най-безсмислените версии. Никоя жена нямаше да иска да признае, че е родила син, който ще може един ден да прелива Силата, с всичко, което произтичаше от това, че детето от нейната плът и кръв ще е обречено на лудост и ужаси. Щеше ли по-лесно да признае, че е родила дете, което може да се окаже Преродения Дракон? Нямаше да може съвсем да отрече за Драконова планина, иначе познатите й щяха да й го напомнят, но „близо до планината“ или „в околностите“ бе много по-безопасно. Детето, което търсеха, най-вероятно щеше да се окаже скрито зад подобна полуистина.

Щеше да се наложи някой да посети всички тези жени с по-точни въпроси, оформени разумно и зададени предпазливо. Тя преповтаряше такива въпроси в ума си, деликатно човъркане, за да се извлече информацията, без да се издава нищо. Ако се събудеха подозренията на майката, тя отново щеше да започне да лъже. И най-вероятно да побегне веднага щом разпитващата й обърнеше гръб. Щеше да е равносилно на това да играеш Даес Дай-мар, но при условие, че залогът е целият свят. Това едва ли беше задачата, за която можеше да мечтае, но как да устоиш на въображението си?

Заранта им донесе и посещението на Тамра, която влезе тъкмо когато Моарейн пъхваше в чантичката малката си книжка с току-що записаното ново име. Опита се да прикрие движението, уж че е част от реверанса, лека тромавост, породена от изненадата. Мислеше, че се е справила добре, но затаи дъх, когато Амирлин я изгледа изпитателно. Дали беше видяла книжката? Изведнъж идеята да иска прошка вместо разрешение й се стори ужасно уязвима. Разкритието нямаше да й донесе нито едното, нито другото. Най-вероятно щеше да й донесе изгнание, работа в някоя забутана ферма от изгрев до залез-слънце, откъсната от приятелки и учене, със забрана да прелива. За новачки и Посветени това беше най-тежкото наказание, един последен шанс да се научат на примерно поведение, преди да бъдат прогонени завинаги. Но много по-лошото от изприщените ръце щеше да е това, че със сигурност щяха да я отрежат завинаги от издирването на детето.

— Бях готова да си помисля, че вчерашната работа е заситила апетита ви към скуката — каза накрая Тамра и Моарейн отново издиша. — Особено твоя, Сюан.

Сюан се изчервяваше рядко, но при тези думи лицето й стана като сварен рак. Всички знаеха колко мрази писането — за нея това беше най-страшното наказание.

— Списъците ми помагат да владея мислите си, Майко — вметна Моарейн. Започнеш ли да даваш подвеждащи отговори, става все по-лесно — дори на Амирлинския трон.

Всъщност тези мисли непрекъснато святкаха в главата й, когато най-малко очакваше, със списъци или без списъци. Мисли за едно бебе в снега и за един безлик мъж. И също толкова злокобно — за Слънчевия трон. Искаше й се да помоли Тамра да спре тези замисли, но да се моли щеше да е безполезно. Кулата беше не по-малко неумолима в своето тъчене, отколкото самото Колело на времето. И в двата случая нишките бяха човешки съдби, а шарката, която оформяха, бе по-важна от живота на едного.

— Много добре, Дете. Стига да не страда подготовката ви. — Тамра й подаде сгъната папка, запечатана с кръгъл червен восък. — Занеси това на Керини Нагаши. Би трябвало да е в жилището си. Не го давай на никой друг. — Сякаш щеше да го направи!

Някои Посветени се оплакваха, много кротичко и много насаме, когато ги караха да се изкачват по широките коридори, извиващи през Кулата, но въпреки изкачването почти до средата, Моарейн се зарадва на разходката, отвела я до секторите на Аджите. Много неща можеше да се научат, като видиш къде живеят някои хора. При тези обстоятелства дори Айез Седай преставаха да бъдат нащрек. Във всеки случай не се престараваха, а това бе достатъчно за човек, който знае как да слуша и да наблюдава.

Секторите на Аджите бяха с еднакъв брой стаи и с еднакво разположение, но разликите в подробностите бяха големи. На всяка от огромните бели каменни плочи по коридорите на Зелената Аджа беше изсечен меч — мечове и саби в двайсетина различни стила, извити и прави. Всяка врата по коридорите също така беше резбована с меч, с върха нагоре, позлатени на стаите на Заседателките и посребрени или лакирани за повечето останали. Гоблените по стените между високите позлатени стойки на светилниците, изковани в основата с форма на пирамида от алебарди, представляваха бойни сцени, щурмуващи конници, прочути битки и места на последна бран, редуваха се с древни бойни знамена от отдавна несъществуващи страни, много от тях изпокъсани и оцапани, и всички съхранени през столетията с помощта на сплитове на Единствената сила. Никоя Айез Седай не беше участвала в бран от времето на Тролокските войни, но дойдеше ли Последната битка, Бойната Аджа щеше да се сражава в първите редици. Дотогава те воюваха за справедливост, след като често пъти тя можеше да бъде наложена единствено с мечовете на техните Стражници, но това го правеха само докато чакаха да дойде Тармон Гай-дон.

Другата отлика беше в броя на мъжете. Не какви да е мъже, разбира се. Стражници. Високи или ниски, широки в кръста или слаби, дори един доста трътлест в един случай, всички те се движеха като лъвове или леопарди. Вътре никой не носеше стражнически плащ, но плащът бе само допълнителна украса за опитното око. Стражници можеше да се видят в отсеците на всяка Аджа, освен Червената, но повечето нощуваха в казармите на Гвардията или дори в града. Стражниците на Зелената често живееха в апартамента на самата Сестра!

Един зеленоок Стражник, повече широк, отколкото висок, й хвърли поглед, докато ситнеше уж по някоя домакинска работа. Трима други, които стояха на група, замълчаха, щом се приближи, а след като ги отмина, подновиха тихия си разговор. Единият беше със сребърни звънчета на черните си арафелски плитки, друг имаше дебели тарабонски мустаци, а третият беше много тъмнокож, може би от Тайрен или от южна Алтара — но като се оставеха настрана изящните им движения, имаше още едно нещо, общо и за тримата, както и за едрия мъж преди малко, а и за всички мъже тук. Веднъж, по време на лов с братовчедите си, Моарейн беше погледнала в очите на един качулат орел, с бухналите черни пера около главата му. Да срещнеш погледа на Стражник беше почти същото. Не свиреп, но пълен със самоувереност. Тези мъже абсолютно съзнаваха възможностите си и способността си да сеят гибел.

И все пак тази свирепа сила беше някак сдържана, дисциплинирана от собствената им воля, както и от връзките им с Айез Седай. Тук просто течеше ежедневието им. Един слаб мъж с обръсната глава освен шиенарския кичур на темето, се беше облегнал на стената, вдигнал единия си обут в ботуш крак, и настройваше гуслата си, без да слуша добродушните закачки на друг Стражник, който му казваше, че звучала като хваната в мрежа мокра котка. Други двама, по ризи с бухнали ръкави, се упражняваха с дървени мечове в широкия страничен коридор и вързаните им летви трещяха с всеки бърз удар.

Рина Хафдън, която странно как успяваше да придаде чар на квадратното си лице, а на дебелата си фигура — елегантност с изящество, ги подканяше с широка усмивка и с подвиквания:

— Хубав удар, Уейлин! О, много добре, Илиас! — На ръст двамата можеха да минат за близнаци, само дето единият беше мургав и гладко обръснат, а другият — рус, с къса брада. Ухилени, двамата се задвижиха още по-бързо. Плувналите им в пот ризи бяха залепнали по широките им рамене, но двамата изобщо не изглеждаха уморени.

През една открехната врата Моарейн зърна кръглолик Стражник, който свиреше на флейта тъжна мелодия, докато сивокосата Джала Бандевин, впечатляваща жена, въпреки че беше близо с една педя по-ниска и от Моарейн, се мъчеше да научи нов Стражник на стъпките на някакъв дворцов танц. Трябваше да е нов — изчервено русоляво момче на не повече от двайсет години, въпреки че никой мъж не получаваше връзката, ако вече не притежава всички нужни умения. Е, може би без танцуването.

Вратата на Керини, с меч, боядисан в червено, златисто и черно, също беше отворена и отвътре се лееха весели звуци. Моарейн нямаше представа какво значи боядисаното, нито цветовете, и подозираше, че никога няма да го научи, освен ако не избере Зелената. Което нямаше да стане, но все пак тя не обичаше да не знае нещо. Откриеше ли, че не знае нещо, незнанието се превръщаше в сърбеж между плешките й — посегнеш да се почешеш, но не можеш да го стигнеш. Не за първи път тя изтласка мечовете в тила на ума си, с още много неща, които беше видяла в отсека на Аджата. Сърбежът се поуталожи, но тя знаеше, че ще се появи, когато отново види тези врати.

Няколкото гоблена в дневната на Керини представляваха батални и ловни сцени, но повечето пространство беше заделено за книжни рафтове в стила на няколко държави. Освен малкото книги по тях се виждаха голям лъвски череп, и още по-голям на мечка, гледжосани купи, вази със странна форма, ками, украсени с геми и злато, и ками с прости дървени дръжки, една със счупено острие. Ковашки чук с разцепена глава лежеше до спукана дървена паница, в която имаше голяма огнекапка, толкова красива, че можеше да краси корона на кралица. Един голям позлатен часовник със стрелки, замръзнали малко преди обед или преди полунощ, стоеше до ръкавица от стомана, оцапана в черно, и Моарейн можеше да се закълне, че петното е от засъхнала кръв. Те, както и всичко останало, бяха спомени от над сто години носене на шала.

От спомените преди шала имаше малко. Само една редичка рисувани миниатюри по изваяния като морска вълна перваз на камината, изобразяващи простовато облечен достолепен мъж, пълничка усмихната жена и пет деца, три от които момичета. Бяха семейството на Керини, всички отдавна отишли в гроба, заедно с нейните племеннички и племенници, с техните деца, децата на децата и така нататък. Това бе най-голямата болка за една Айез Седай. Семействата умираха и всичко, което бяха познавали, изчезваше. Освен Кулата. Бялата кула винаги оставаше.

Двама от Стражниците на Керини бяха в дневната с нея. Едрият Карайл, чиято коса и брада му придаваха външност на златогрив лъв, четеше книга пред камината, отпуснал обутите си в ботуши крака на изящно кованата месингова решетка, а от чашката на лулата му се виеше тънка струйка синкав дим. Степин, който приличаше по-скоро на чиновник, отколкото на Стражник, с тесни рамене и тъжни кафяви очи, седеше на едно трикрако столче и свиреше весела джига на дванайсетструнна битерна — пръстите му шареха по струните ловко като на странстващ музикант. Никой от двамата не спря заниманието си заради влизането на една Посветена.

Самата Керини стоеше пред изпънатия на стойката гергеф и бродираше. Нелепо — да видиш Зелена сестра да се занимава с везмо. Особено когато, както сега, темата беше поле с диви цветя. Как можеше това да се върже с насилието и смъртта, украсяващи стените? Висока, стройна жена, Керини изглеждаше точно това, което беше — лишеното й от възраст лице бе волево и красиво, почти черните й очи — два изпълнени с ведрост кладенеца. Дори и тук беше облечена в рокля за езда, разцепените поли бяха нашарени със смарагдовозелено, а тъмната й коса, леко прошарена, беше подрязана по-късо, отколкото на Карайл и Степин, над раменете, и беше събрана в дебела плитка. Несъмнено така беше по-лесно да се поддържа при пътуване. Керини рядко се задържаше задълго в Кулата, преди отново да поеме нанякъде. Тя остави иглата на рамката на гергефа, взе писмото и счупи с палец восъчния печат. Тамра винаги запечатваше писмата си до Сестрите с восък с цвета на получаващата Аджа.

Каквото и да беше написала Каниедрин, бързо бе прочетено и на лицето на Керини не се появи никаква промяна, но още преди Сестрата да е свършила, Степин опря битерната си на масичката и почна да си закопчава дрехата. Карайл остави книгата си на един от рафтовете, изтупа пепелта от лулата си в огнището и я тикна в един от големите джобове на палтото си. Това бе всичко, но двамата явно бяха готови и чакаха. Въпреки тъжните си очи Степин вече бе престанал да й прилича на чиновник. Бяха като леопарди, готови да се спуснат в лов.

— Ще има ли отговор, Айез Седай? — попита Моарейн.

— Ще го занеса сама, Чедо — отвърна Керини и закрачи отривисто към вратата, при което копринените й поли тихо зашумяха. — Тамра ме вика спешно — рече тя на двамата си Стражници, които тръгнаха по петите й като ловни хрътки, — но не казва защо.

Моарейн си позволи да се усмихне лекичко. Също както със слугите, Сестрите често забравяха, че една Посветена има уши. Понякога най-добрият начин да научиш нещо бе като си мълчиш и слушаш.

Докато вървеше обратно по ветровитите, виещи се на спирала коридори, замислена над онова, което бе разбрала, Сюан изведнъж се появи зад нея и я догони. Сестри не се мяркаха наоколо, но все пак…

— Още едно писмо — обясни Сюан. — За Айша Равенеос. Почна да мърмори, че било спешно, превърна го в голям проблем. Бас слагам, че онова, дето го занесе на Керини, е било същото. Защо според теб Тамра вика при себе си Сива и Зелена едновременно?

Сивите се занимаваха с въпроси на посредничеството и законността, когато ставаше въпрос повече за закони, отколкото за мечове, а Айша бе известна с това, че се придържа към буквата на закона каквито и да са личните й чувства, все едно дали жалост, или презрение. Особеност, която беше обща с тази на Керини. И двете носеха шала от много отдавна, макар че това можеше и да не е важно. Моарейн можеше и да не се оправя с главоблъсканиците толкова добре като Сюан, но това наистина приличаше на Даес Дай-мар.

Тя се огледа предпазливо, като не забрави да се озърне и през рамо. Някаква слугиня подрязваше фитилите на светилниците малко по-нататък по коридора, а двама мъже в ливреи, единият качен на висока стълба, оправяха един гоблен. Все още не се виждаше Сестра, но въпреки всичко заговори почти шепнешком.

— На Тамра й трябват… търсачки… да потърсят момченцето. О, това променя всичко. Сбърках, Сюан. Ти беше права.

— Права, крива — за какво? Какво те кара да мислиш, че събира тези търсачки? — Как можеше да е толкова ловка в главоблъсканиците, а да не може да види шаблона тук?

— Какво може да е по-спешно за Тамра в момента от момченцето, Сюан? — отвърна тя търпеливо. — Или по-тайно, за да не може да постави въпроса писмено? Тази тайнственост означава, че според нея не може да се довери на Червените. Ето за това ти беше права. Нещо повече, колко Сестри ще пожелаят отначало да отрекат, че това дете наистина е предречено? Особено ако не бъде намерено преди да порасте и да започне да прелива. Не, тя е решила Сестрите, в които е сигурна, да го издирят. А аз сбърках в това, че си помислих, че ще бъде доведено в Кулата. Това само би го изложило на Червените, както и на други, на които не може да се разчита. Щом го намери, Тамра ще го изпрати някъде на скрито. Образоването му ще остане в ръцете на търсачките й, жените, на които най-много вярва.

Сюан се потупа по главата и промърмори:

— Мисля, че черепът ми ще се пръсне. Всичко това го сглоби само от две писма, а дори не знаеш какво гласят те.

— Но знам едно нещо, което гласят, и едно, което не гласят. Трябва просто да виждаш модела и да наместиш късчетата, Сюан. Наистина би трябвало лесно да можеш да го направиш.

— О? Елид вчера ми даде една ковашка главоблъсканица. Каза ми, че й омръзнала, но според мен не е могла да я реши. Искаш ли да опиташ?

— Благодаря, не — учтиво отвърна Моарейн. И след като се огледа отново за Сестри, се изплези на дружката си.

На другия ден Тамра изпрати още три съобщения. Първото беше за Мейлин Арганя, второто — за Валера Горовни, дребна пълничка Кафява, която винаги се усмихваше и винаги изглеждаше под пара, дори когато стоеше на едно място, а третото беше за Лудайс Данийн, кокалеста Жълта, чието издължено мрачно лице беше обкръжено от тарабонски плитки с ярки мъниста — висяха до кръста й. Никоя от тях не изтърва и думица за съдържанието на писмото, но и трите бяха носили шала вече над сто години и и трите бяха известни с това, че се придържат стриктно към закона. Моарейн виждаше в това потвърждение и дори Сюан започна да се убеждава.

Пет изглеждаха твърде малко, за да се заловят с издирването на момченцето — с всеки изминат ден имената в малките им книжки изпълваха все повече страници, — но Тамра не изпрати повече съобщения. Най-малкото не чрез тях двете. Аелдра Наджаф беше издигната за Пазителка на Хрониките на мястото на Гитара и може би ги носеше тя, а още по-вероятно ги пращаха по някоя новачка. От време на време Моарейн и Сюан се опитваха да наблюдават дискретно кабинета на Амирлин и покоите й, като се редуваха да надничат през открехнатата врата, но потокът посетителки при Тамра беше постоянен. Не редовен, но постоянен. Заседателките можеха да се изключат, тъй като рядко напускаха очертанията на града, но всяка от останалите можеше да е някоя от търсачките. Или да не е. Това беше крайно обезсърчително за Моарейн. Също като сърбежа между плешките, точно където пръстите ти не могат да стигнат.

Скоро се отказаха от опитите си да шпионират. Първо, като че ли нямаше смисъл. Второ, след като преписваше само едната, прехвърлянето на имената вървеше прекалено бавно. А пък и Аелдра засече веднъж Моарейн на прага, докато се връщаше към кабинета на Амирлин.

Бялата коса беше единствената прилика между Аелдра и Гитара, но тази на Аелдра беше права и подрязана късо като на Керини. Новата Пазителка беше длъгнеста, медночервената й кожа се беше спекла от дълго стоене на слънце и вятър, ала със сигурност никой не я беше наричал някога красавица, с тази нейна тясна челюст и остър нос. Накитът й беше само пръстенът с Великата змия; роклята й беше от синя вълна, изтъкана фино, но с невзрачна кройка, а тъмносиният шарф на раменете й не беше по-широк от два пръста. Много по-различна от Гитара.

— Какво гледаш, Дете? — кротко попита тя.

— Просто Сестрите, които влизат и излизат от кабинета на Амирлин, Айез Седай — отвърна Моарейн. Вярно до последната думичка.

Аелдра се усмихна.

— Мечтаеш за шала? Може би ще е по-добре, ако прекарваш времето си в учене и упражнения.

— Намирам време и за двете, Айез Седай, а тази работа ангажира мислите ми. — Също вярно. Търсенето на момчето ангажираше всяко кътче на ума й, да не говорим за мислите, които предпочиташе да няма.

Съвсем леко набръчкала чело, Аелдра пипна Моарейн по бузата, сякаш искаше да провери да не би да има треска.

— Онези сънища все още ли те безпокоят? Някои от Кафявите разбират много от билки. Сигурна съм, че някоя ще може да ти даде нещо да ти помогне да спиш, ако ти трябва.

— Верин Седай вече ми даде. — Отварата бе гадна, но наистина й помогна да заспи. Жалко, че не й помогна да забрави за кошмарите, които идваха със съня. — Сънищата вече не са толкова лоши. — Понякога нямаше смисъл да се опитваш да се измъкваш.

— Добре. — Усмивката се върна на устните на Аелдра, но тя леко размаха пръст пред носа на Моарейн. — Все пак мечтанията по праговете не са подходящи за една Посветена. Ако отново те видя, ще се наложи да ти обърна внимание. Разбираш ме, нали?

— Да, Айез Седай. — Край с шпионирането. Моарейн имаше чувството, че ще запищи от сърбеж между плешките.