Робърт Джордан
Нова пролет (23) (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Глава 23
„Вечерницата“

Моарейн се усмихна, когато двамата приятели на Лан препуснаха в галоп след него. Щом толкова бързаше да се махне от нея, значи го бе впечатлила донякъде. За повече трябваше да почака. И какво? Според него трябвало да избягва по-опасните квартали на Чачин, тъй ли? Начинът, по който се бе справила с онези бандити, би трябвало да го вразуми. Разкара го от ума си и се запъти точно към тези „опасни квартали“. Когато я пускаха със Сюан да се разходят из Тар Валон, гостилниците, които Сюан обичаше да навестяват, се намираха точно в такива квартали. Храната и виното там бяха евтини, а и на такова място едва ли щяха да им досаждат Айез Седай с неодобрението си, че две Посветени са седнали на чашка вино. Освен това Сюан твърдеше, че се чувства по-добре в такива кръчми, отколкото в по-добрите заведения, в които Моарейн предпочиташе да се храни. А и каквато беше стисната Сюан, със сигурност щеше да си е наела стая в най-евтиния хан, който й попадне.

Подкара Стрела по пълните с хора улици, докато не намери място зад първия крепостен пръстен, където не се мяркаха носилки, нито улични музиканти, а продавачите с ръчни колички не бяха обкръжени от клиенти и по унилите им лица личеше, че не се надяват скоро да им тръгне търговията. Каменните сгради от двете страни на тясната улица изглеждаха занемарени въпреки ярките плочки на покривите, с олющена боя по вратите и небоядисана дограма, с мръсни прозорци с изпочупени стъкла. Опърпани деца притичваха, залисани в игрите си, но играещи деца можеше да се видят и в най-окаяния квартал. Дюкянджии с тояги в ръце пазеха настръхнали стоката си, изложена на сергии пред дюкяните, и гледаха изпод вежди всеки минувач да преценят дали няма да излезе крадец. Може би някои от тях наистина бяха такива — с изтъркани кърпени дрехи, навели глави и с намръщени и предизвикателни погледи. Обшитото й с кожа наметало и копринената й рокля привличаха крадливи погледи, както и Стрела. Друг кон по улицата не се виждаше.

Щом слезе пред първия хан, който й попадна, мърляво заведение, наречено „Рошавата гъска“, дръгливото псе пред вратата й изръмжа настръхнало, но тя го шибна с тънко поточе на Въздух и го отпрати със скимтене, подвило опашка надолу по улицата. Повече я обезпокои една висока млада жена в доста опърпана червена рокля, покрита с многоцветни кръпки. Преструваше се, че търси камъче в обувката си, и поглеждаше накриво към Стрела. С алчен поглед при това. Тук нямаше нито коневръз, нито халки. Като отпусна юздите на гърба й, знак за кобилата, че трябва да стои на място, Моарейн заплете букаи от Въздух около предните й крака и преграда наоколо, която щеше да я предупреди в случай, че някой се опиташе да открадне животното.

Сумракът в гостилницата на „Рошавата гъска“ подсилваше впечатлението, добито отвън. Подът трябваше да е бил покрит с дървени стърготини преди време, но сега по-скоро приличаше на утъпкана пръст. Миришеше на мухлясал табак и вкиснал ейл, от кухнята лъхаше на изгоряло. Гостите, изгърбени над халбите си на малките маси — все мъже с грубовати лица и дрехи от груб плат, вдигнаха изненадано глави, когато влезе. Гостилничарят се оказа длъгнест мършав тип с оцапана с мазни петна сива дреха, с похотлива физиономия и поглед, алчен като на всички разбойници по пътя.

— Да е отседнала тук една тайренка? — веднага попита тя. — Млада тайренка, със сини очи?

— Това място не е за таквиз като вас, милейди — измърмори ханджията и потърка с жилавата си ръка обраслата си с четина буза. И поразмаза мръсотията по нея. — Елате, ще ви покажа нещо по-подходящо.

Тръгна към вратата, но тя го хвана за ръкава. Лекичко. Някои от петната по дрехата май бяха от храна и отблизо миришеше все едно, че не се е прал от няколко недели.

— Тайренката.

— Не съм виждал никаква тайренка със сини очи, милейди. Знам един чудесен хан, страхотно място, само на две улици оттук.

Преградата, която бе поставила около Стрела, я опари по кожата.

— Благодаря, няма нужда — отвърна тя на ханджията и бързо излезе навън.

Жената в изтърканата червена рокля се опитваше да отведе Стрела, дърпаше юздите и все повече се ядосваше от малките й, превзети стъпчици на място.

— На твое място бих се отказала — подвикна Моарейн. — Наказанието за кражба на кон е бой с камшик, ако конят се върне, иначе е по-тежко. — От всяка Посветена се изискваше да е запозната с по-обичайните закони на всяка страна.

Младата жена се обърна и я зяпна. Явно беше смятала, че ще има повечко време, докато Моарейн излезе. Изненадата обаче бързо се стопи и жената предизвикателно сложи ръка на дългия нож на колана си.

— Сигурно мислиш, че можеш да ме спреш — рече тя и изгледа презрително Моарейн от глава до пети.

Щеше да е много забавно да я отпрати с няколко первания по задника, но така щеше да се разкрие каква е. Много минувачи, мъже, жени и деца, се бяха спрели да погледат. Не да се месят; само да видят как ще свърши свадата.

— Ако се наложи — отвърна хладно Моарейн.

Младата жена се намръщи, облиза устни и заопипва дръжката на камата. После изведнъж пусна юздите на Стрела.

— Е, дръж си я тогаз! Честно казано, не заслужава да я краде човек. — Обърна гръб и закрачи надолу, като мяташе ядосани погледи наляво и надясно.

Моарейн не можа да се сдържи, преля Въздух и изпердаши крадлата по задника. Много силно. Онази вресна и подскочи поне на една стъпка във въздуха. Стисна дръжката на камата и рязко се обърна, намръщи се и се заозърта да разбере кой я е ударил, но нямаше никой на по-близо от две крачки, а хората, които я гледаха, бяха зяпнали от изумление. Тя закрачи отново, като потриваше удареното с ръце.

Моарейн кимна доволно. Може би в бъдеще неуспялата конекрадка щеше да си помисли, преди да посегне на коня на друга жена. Задоволството й обаче не продължи дълго.

При втория хан по улицата, „Сляпото прасе“, една дебела кривогледа жена с дълга престилка, която можеше да е била някога и бяла, се изкиска и каза, че по стаите й нямало никакви тайренки.

— Ти по-добре бягай бързо оттук, моме — добави дебеланата. — Че ако не припкаш бързо, каквото крехко месце си ми знаеш ли как хубаво ще те пробутам за вечеря? — Отметна глава и се разсмя с цяло гърло, а гостите й се запревиваха от смях по масите.

В „Сребърния петак“, последния хан на улицата, ханджийката се оказа красива жена на средна възраст, не много висока, с весела усмивка и лъскава черна коса, прибрана на дебела плитка. Чудо на чудесата, кафявата вълнена рокля на Недари Сатаров — ханджийката — беше чиста и лягаше добре на тялото й, а подът на гостилницата й беше току-що пометен. Гостите й бяха мъже с грубовати лица и жени със свирепи погледи, но миризмите, лъхащи откъм кухнята, обещаваха нещо поносимо.

— Ами да, милейди — отвърна тя на въпроса й, — в хана ми наистина е отседнала една тайренка, отговаряща на описанието ви. Току-що излезе. Защо не поседнете на чашка хубаво винце с подправки, докато я чакате? — Подаде й дървена халба, от която лъхаше сладко на свежи подправки.

— Благодаря — отвърна Моарейн със също толкова мила усмивка. Какъв късмет, че толкова бързо бе намерила Сюан. Ала ръката й се спря малко преди да поеме халбата. Нещо в изражението на госпожа Сатаров се бе променило. Само на косъмче, но сега на лицето й се четеше някакво очакване. А и виното… Моарейн не беше забелязала и следа от вино в предишните ханове. Никой в този район не можеше да си позволи вино. Подправките можеше да отговарят на по-особени вкусове.

Прегърна Извора и заплете Дух в един от тайните сплитове на Синята Аджа, и с него докосна ханджийката. Едва доловимото очакване преля в явна тревога.

— Сигурна ли сте, че младата жена отговаря точно на описанието ми? — запита тя и лекичко затегна сплита. На челото на госпожа Сатаров избиха капчици пот. — Абсолютно ли сте сигурна? — Още едно леко затягане и в погледа на жената срещу нея се изписа страх.

— Ми то… като помислиш, очите й май не бяха толкова сини. И… и май си тръгна още тази заран.

— На колко небрежни гости сте давали вино? — попита хладно Моарейн. — На колко жени? Оставяхте ли ги живи?

— Ама аз… не разбирам за какво говорите. Ще ме извините, обаче трябва да…

— Пий — заповяда Моарейн и стегна сплита толкова, че да я докара до ръба на паниката. Разтреперана, госпожа Сатаров не можеше да се изтръгне от погледа й. — Изпий го до дъно.

Без да може да откъсне очи от Моарейн, жената зад тезгяха надигна разтреперана халбата към устата си и гърлото й се загърчи, докато преглъщаше. Изведнъж очите й се облещиха, щом осъзна какво прави, извика, хвърли халбата и виното се разплиска. Моарейн пусна сплита, но от това страхът на госпожа Сатаров не стана по-малък. Лицето й се беше сгърчило от ужас. Тя огледа гостилницата, надигна поли над коленете си и затича към кухнята, може би към стълбите в дъното на помещението, но само след три крачки вече залиташе, а след още три рухна на пода, все едно че костите й се бяха разтопили, и обутите й в дълги чорапи крака се оголиха до бедрата. Копринени чорапи. Добър доход й носеше зловещият й занаят. Тя замаха с ръце, сякаш искаше да запълзи, но силите не й стигнаха.

Някои от мъжете и жените по масите загледаха Моарейн с удивление — явно бяха очаквали тя да лежи на пода, но повечето като че ли гледаха госпожа Сатаров и безпомощното й усилие да изпълзи. На лицето на един жилав мъж, с дълъг белег, се изписа замислена усмивка, но очите му си останаха навъсени. Друг, с яки като на ковач рамене, облиза устни. По две — по три, жените заизлизаха на улицата: присвиваха се под погледа на Моарейн и отстъпваха заднешком. Някои от мъжете — също. Тя също излезе, спокойно и без да се обръща. Справедливостта понякога се въздаваше не от закона, нито с меч.

Така мина целият й ден, в обикаляне из пръснатите бедняшки квартали, сред хора в опърпани кърпени дрехи, и всички ходеха пеш. В Чачин само пет улици можеха да те отведат от домове и дюкяни на занаятчии, донякъде заможни, до райони на жалка беднотия и обратно. Владетелите винаги се опитваха с нещо да помогнат на изпадналите в немотия, стига да бяха добри и съвестни, а тя беше чувала, че смятат Етениел за Щедра и милостива владетелка, но винаги щом измъкнеш някого от беднотията, сякаш друг пропадаше в нея. Това може би не беше честно, но така ставаше по света. Обезсърчението от този горчив факт бе една от причините да не й се иска да приеме Слънчевия трон.

Разпитваше в гостилници, бръмнали от пиянски викове и смях, както и в мрачни коптори, където мъже и жени като че ли искаха само да удавят грижите си в пиене, но никой не бе виждал млада синеока тайренка. Още на три пъти й поднесоха вино при подозрителни обстоятелства, ала тя не повтори стореното с госпожа Сатаров. Не че не се изкуси, но мълвата скоро щеше да се разпространи. Една такава случка можеше да бъде отхвърлена като празна клюка; но четири щяха да са съвсем друго нещо. Всяка Синя, която чуеше, щеше да заподозре, че в града има друга Синя. Никак не й харесваше мисълта, че една Синя сестра всъщност може да се окаже Черна, но такава можеше да е всяка, а тя трябваше да остане скрита колкото се може по-дълго.

На два пъти я нападнаха по двама мъже — сграбчваха юздите на Стрела и се опитваха да я смъкнат от седлото. Да бяха повече, щеше да й се наложи да се разкрие, но изригналият с пълна сила сплит, внушаващ страх, ги отпрати в тълпата, изпаднали в безумна паника. Хората наоколо зяпаха изумени бягащите мъже, явно учудени защо такива катили, твърдо решили да откраднат някакъв си кон, изведнъж ще хукнат презглава, но ако нямаше някоя дивачка между тях, никой нямаше да се сети. Седем пъти се опитаха да й откраднат Стрела, докато е вътре в хана. Веднъж бяха няколко деца, които подплаши с вик, веднъж — няколко млади мъже, които си въобразиха, че могат да я пренебрегнат, докато не ги накара да заподскачат със скимтене под пороя от сплитове на Въздух, който ги запердаши. Не че в Чачин цареше повече беззаконие, отколкото в други градове, но тя просто попадаше в места, където копринените й дрехи и обшитото с кожа наметало, а и чудесният й кон просто плачеха за грабеж. Ако изгубеше Стрела, съдията като едното нищо щеше да й каже, че вината си е нейна. Нищо не можеше да направи, освен да стиска зъби и да продължава. Хладната светлина на пролетния ден взе да гасне, предвещавайки поредната леденостудена нощ.

Водеше Стрела за юздите през удължаващите се сенки и подозрително оглеждаше сгъстяващия се мрак в задънената уличка, когато Сюан изведнъж изникна зад нея.

— Помислих си, че ще ме потърсиш тук, като дойдеш — задъхано заговори Сюан и я хвана под мишницата. Беше облечена в същата синя вълнена рокля. Моарейн се съмняваше, че е похарчила и една монета от парите, които й беше дала да си купи друга. — Уморих се да те търся по тези места. Хайде да влезем някъде, че измръзнах. — Сюан също огледа подозрително сенките в уличката и разсеяно опипа ножа на колана си, сякаш Силата нямаше да порази десет души наведнъж. Е, не и без да се разкрият. Май наистина щеше да е по-добре да побързат. — Този квартал не е за теб, Моарейн. Тук има такива типове, че като нищо ще те изпапат за вечеря, преди да са разбрали какво ври в котела. Смееш ли се, или кашляш?

— И двете — отвърна с известно усилие Моарейн. Колко пъти днес й казаха, че може да я сварят в котел, ако не внимава? Но се спря и прегърна приятелката си. — О, Сюан, колко се радвам, че те виждам! Къде си отседнала? Някъде, където предлагат риба, предполагам. Мога ли да се надявам поне, че в леглата няма бълхи и въшки?

— Сигурно няма да е по твоя вкус — отвърна Сюан, — но покривът е здрав и пази от дъжд, а всъщност точно това ти е нужно сега. А и няма Сестри, тъй че можеш да гониш бълхите и въшките, колкото си щеш. Я да побързаме, преди съвсем да се е стъмнило.

Моарейн въздъхна. И се забърза. След мръкване никак не беше добре да скита човек по места, които допадаха на Сюан.

Сюан, както се оказа, си беше наела стая в един много приличен хан, „Вечерницата“ — три големи каменни етажа, приютяващи заможни търговки, които не желаеха да ги притеснява врявата от гостилницата. Двама яки биячи с бичи вратове стояха облегнати на боядисаните в синьо стълбове до входната врата и не пускаха досадници да припарят. Всъщност те бяха единствените мъже в залата. Повечето маси вътре бяха заети от жени в прости, но добре скроени вълнени дрехи, с по някоя скромна брошка или обеци за накит. Две носеха веригите на Кандорската търговска гилдия на гърдите си. Други три — с пищни домански рокли със златни нанизи около шиите, обсъждаха тихо, но много разгорещено нещо. Една сивокоса жена стискаше палки и почукваше по цимбала весела мелодия, а миризмата, лъхаща откъм кухнята, намекваше не за риба, а за печено агнешко.

Ханджийката, Айлини Толвина, беше слаба жена с излъчване, говорещо много красноречиво, че пред нея глупости не вървят, в сива рокля, извезана на ситни сини цветчета по раменете. Свободни стаи нямаше, но тя не възрази Моарейн да се настани при Сюан.

— Стига да си платите допълнително — добави тя и протегна ръка. Коприните и кожените обшивки на някакви наметала не стигаха да накарат госпожа Толвина да прикляква в реверанси.

— И мога да гоня бълхите колкото си искам? — каза Моарейн, докато окачаше наметалото си на куката в стаичката на Сюан на най-горния етаж. Поне беше топло, с печка, вградена под не много широкото легло, и чистичко. Сюан винаги поддържаше ред. — Изненадвам се, че си отседнала тук. — „Допълнителното“ се оказа един сребърен петак, което означаваше, че Сюан плаща по два.

— Първо ще трябва да се оправиш с бълхите. Защо си изненадана? — Сюан седна на леглото и само дето не заподскача от вълнение. След Канлуум изглеждаше доста оживена. Ясните задачи винаги караха Сюан да закипи от ентусиазъм.

Моарейн не отговори на въпроса й. Щяха да спят в едно легло, а Сюан знаеше точно къде най-много я е гъдел и можеше да я накара да се задави от кикот и да почне да й се моли.

— Какво сме разбрали дотук?

— Много неща и нищо. Едва оцелях, Моарейн, казвам ти. Този глупав кон едва не ме преби, докато стигна тук. Създателят е създал хората да вървят пеш или да плават с лодка, а не да ги подрусват по пътищата. Предполагам, че онази Саера не е била единствената, иначе щеше да се мяташ като хвърляща хайвер червеноперка. Инес Димейн я издирих бързо, но до нея самата така и не можах да се добера. Тя отскоро е вдовица, но със сигурност е родила син. Нарекла го Раиен, защото видяла зората над Драконовата планина. Така говорят по улиците. Всички смятат, че е глупаво да се нарече така едно дете.

Моарейн бързо потисна тръпката на възбуда. Да видиш слънчевия изгрев над планината още не означаваше, че детето е родено на нея. В стаичката нямаше нито стол, нито столче, просто нямаше място, затова тя седна на другия край на леглото и сви колене към брадичката си.

— Щом си намерила Инес и сина й, Сюан, защо не си могла да стигнеш до нея?

— Защото е в проклетия дворец Айездайшар, затова. — Като Айез Седай, Сюан можеше много лесно да получи достъп в двореца, но иначе — само ако търсеха да наемат слуги.

Дворецът Айездайшар.

— Утре сутринта ще се погрижим за това — въздъхна Моарейн. Означаваше риск, но лейди Инес все пак трябваше да бъде разпитана. Нито една жена досега не беше могла да види Драконовата планина, докато бе раждала детето си. — Да си забелязала някакви следи от… Черната Аджа? — Крайно време беше да свикне с изричането на това име.

Сюан се вгледа намръщено в скута си и заопипва полите си.

— Този град е странен, Моарейн — отвърна й след дълго мълчание. — Лампи по улиците и жени, които се дуелират, въпреки че не го признават, и повече клюки, отколкото десет натряскани с ейл мъже могат да избълват. Някои са доста интересни. — Наведе се и сложи ръка на коляното на Моарейн. — Всички говорят за някакъв млад ковач, който умрял преди две нощи от счупен гръбнак. Никой не очаквал от него кой знае какво, но преди месец изведнъж се оказал голям вития. Успял да убеди гилдията си да дават пари за бедните, дошли в града, уплашени от разбойници, хора несвързани нито с гилдия, нито със знатен дом.

— Сюан, какво, в името на Светлината…

— Само ме изслушай, Моарейн. Самият той също посъбрал пари и изглежда, бил на път за гилдията си, с шест-седем пълни кесии, когато го убили. Глупакът носел всичко това сам. Работата е, че и един проклет сребърник не са му взели, Моарейн. При това и един белег не са намерили по него, освен че гръбнакът му бил счупен.

Изгледаха се продължително, след което Моарейн поклати глава.

— Не разбирам как мога да свържа това с Мейлин или Тамра. Ковач? Сюан, ако започнем да виждаме Черни сестри навсякъде, ще полудеем.

— И ще умрем, ако почнем да мислим, че ги няма — отвърна Сюан. — Добре. Вместо да мърморим, можем да станем сребрушите в мрежата. Само не забравяй, че сребрушата също стига до пазара. Какво мислиш за тази лейди Инес?

Моарейн й каза. На Сюан не й хареса и мина по-голямата част от нощта, докато я убеди. Всъщност Моарейн почти съжали, че Сюан не успя да я убеди да опитат нещо друго. Но лейди Инес беше видяла изгрева на Драконова планина. А и съветничката Айез Седай на Етениел беше заминала с нея на юг.