Робърт Джордан
Нова пролет (2) (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Глава 2
Изпълнено желание

Въпреки огъня, който пращеше в зелената мраморна камина, в дневната на Амирлин беше толкова студено, че Моарейн потръпваше и само здраво стиснатите челюсти пречеха на зъбите й да затракат. Пречеха й, разбира се, и да се прозине — нещо крайно недопустимо, все едно дали беше спала едва половината нощ, или не. Цветните зимни гоблени по стените, с ярките пролетни сцени и градински паркове би трябвало да са покрити с ледена кора, а от изящно изваяните корнизи би трябвало да висят ледунки. Първо, камината беше в другия край на помещението и топлината й не стигаше чак дотук. Второ, високите остъклени каси на сводестите прозорци зад гърба й, отварящи се към терасата с изглед към личната градина на Амирлин, не бяха добре уплътнени и пропускаха студа. Духнеше ли вятърът отвън по-силно, леденият му лъх я срязваше в гърба, промушвайки се чак под дебелата вълнена рокля. На същото бе подложена и най-близката й дружка, но макар Сюан да беше тайренка, нямаше да си позволи да покаже, че й е студено, дори да замръзнеше до смърт. В Слънчевия палат в Кайриен, където най-вече бе отраснала Моарейн, често беше студено зиме, но все пак там тя не беше принуждавана да стои на течение. Мразът се промъкваше и през мраморните плочи на пода, през изпъстрения с цветя иллиански килим, както й през чехличките на Моарейн. Златният пръстен с Великата змия на лявата й ръка, змията, захапала опашката си, която символизираше вечността и кръговрата, както и вечната обвързаност с Кулата, стоеше на пръста й като ледена бучка. Но кажеше ли Амирлин на една Посветена да чака и да не й досажда, Посветената заставаше точно където й покаже Амирлин и се стараеше да не я забележат, че трепери. Всъщност по-лошото от студа бе миризмата на лютив дим, която не можеха да разсеят и най-силните течения. Дим не от градските комини, а от горящите села около Тар Валон.

Трябваше да се съсредоточи върху студа, а това й спести тормозенето около дима. И битката. Небето зад прозорците вече бе придобило сивия оттенък на ранното утро. Скоро боевете щяха да започнат отново, стига да не бяха започнали вече. Искаше да знае как върви битката. Имаше право да го знае. Чичо й беше започнал тази война. Разбира се, тя не можеше да оправдае ни най-малко айилците за разрухата, която бяха донесли на Кайриен, на града, както и на цялата страна, но знаеше къде се крие главната вина. Само че откакто дойдоха айилците, на Посветените им се забрани да напускат границите на Кулата, също толкова строго, колкото и на новачките. Светът извън крепостните й стени все едно беше престанал да съществува.

Редовно пристигаха донесения от Азил Марийд, Старшия капитан на Гвардията на Кулата, но не оповестяваха съдържанието им пред никого, освен на Сестрите, и то не винаги и всичко. На въпросите за боевете, отправяни към Айез Седай, се отвръщаше с препоръки да се съсредоточиш върху учебните си занимания. Сякаш най-голямото сражение, водено от времето на Артур Ястребовото крило, и то току под носа й, беше някаква си разсейваща дреболия! Моарейн съзнаваше, че е невъзможно да се намеси в събитията по някакъв сериозен начин — всъщност по никакъв начин, — но й се искаше все пак поне да знае какво става. Сигурно беше нелогично, но пък тя никога не беше мислила, че ще се включи към Бялата Аджа, след като придобие шала.

Двете жени в копринени рокли в оттенъци на синьото, седнали една срещу друга до писалищната масичка в единия край на помещението, с нищо не показваха, че забелязват дима или студа, въпреки че бяха почти толкова далече от камината, колкото и тя. Те, разбира се, бяха Айез Седай, с лишените от възраст лица, а колкото до дима, бяха виждали последствията от повече битки, отколкото който и да било пълководец. Щяха да си останат самото въплъщение на спокойствието дори пред очите им да горяха хиляда селяни. Никоя не ставаше Айез Седай, без да се е научила да владее при необходимост чувствата си, вътрешно, както и външно. Тамра и Гитара не изглеждаха уморени, въпреки че бяха подремвали съвсем за малко, откакто започнаха боевете. Тъкмо затова разполагаха с прислужващи Посветени през цялата нощ, в случай че се наложи да им се свърши някаква работа или да бъде повикана някоя Сестра при тях. А колкото до студа — нито студеното, нито топлото не влияеше на Сестрите така, както на други хора. Те винаги изглеждаха незасегнати и от студ, и от пек. Моарейн се мъчеше да отгадае как точно го правят; всяка Посветена рано или късно се опитваше да го разбере. Ала както и да го правеха, не включваше Единствената сила, иначе тя щеше да види сплитовете, или да ги усети поне.

Тамра беше нещо много повече от обикновена Айез Седай. Тя беше Амирлинския трон, повелителната на всички Айез Седай. Издигната беше от Синята, но разбира се, епитрахилът, диплещ се на раменете й, бе нашарен с цветовете на седемте Аджи в знак, че Амирлин е на всички Аджи и на нито една. През дългата история на Кулата някои Амирлинки бяха възприемали това по-буквално от други. Полите на Тамра бяха нашарени с всичките седем цвята, макар това да не се изискваше. Никоя Аджа не можеше да се почувства облагодетелствана или пренебрегната от нея. Извън Кулата, когато Тамра Оспеня заговореше, я слушаха крале и кралици, все едно дали си имаха за съветнички Айез Седай, или мразеха Бялата кула. Тъкмо в това се изразяваше властта на Амирлинския трон. Можеха да не приемат съвета й или да не се подчинят на указанията й, но я слушаха, и то много чинно. Дори Върховните лордове на Тийр и лорд Капитан-командирът на Чедата на Светлината правеха поне това. Дългата й коса, прошарена тук-там със сиво и прибрана в обсипана със скъпоценни камъни мрежичка, обрамчваше скулесто волево лице. Обикновено се налагаше над владетели, но не злоупотребяваше с властта си, нито я прилагаше безцеремонно, било извън Кулата, било вътре. Тамра беше честна и справедлива, което не винаги е едно и също, а често беше и добра. Моарейн й се възхищаваше дълбоко.

Другата жена, Пазителката на Хрониките на Тамра, бе нещо съвсем различно. Може би втората по власт жена в Кулата и със сигурност най-малкото равна по сан със Заседателките, Гитара Морозо беше винаги справедлива и обикновено честна, но доброта като че ли никога не й хрумваше. Труфеше се освен това толкова пищно, че човек спокойно можеше да я вземе за Зелена или Жълта. Висока и с едва ли не сластна фигура, тя носеше масивно колие с огнекапки, обеци с рубини, големи колкото гълъбови яйца, и три пръстена с драгоценни камъни към пръстена й с Великата змия. Роклята й беше по-тъмносиня от тази на Тамра и обшита с брокат, а шарфът на Пазителката на раменете й — син, тъй като тя също беше издигната от Сините — беше толкова широк, че можеше да мине за шал. Моарейн беше чувала, че Гитара продължава да се смята за Синя, което щеше да е стъписващо, ако беше вярно. Ширината на шарфа й определено говореше в полза на тези клюки; но това все пак си бе въпрос на личен избор.

Както с всички Айез Седай, използвали достатъчно дълго Единствената сила, бе невъзможно да припишеш на лицето на Гитара определена възраст. На пръв поглед ще си помислиш, че не е на повече от двайсет и пет, сигурно и по-малко, после на втори ще си кажеш: а, младолика жена на четиридесет и пет — петдесет някъде, и все още голяма красавица (без малко), а третият поглед вече съвсем променяше нещата. Тъкмо това гладко, лишено от възраст лице беше отличителният белег на Айез Седай — за тези, които знаеха. За тези, които не знаеха, а повечето хора бяха от тях, косата й още повече усилваше объркването. Прибрана с изящни костени гребени, тя беше бяла като сняг. Шепнеше се, че била на повече от триста години, доста старичка дори за Айез Седай. Да се обсъжда възрастта на една Сестра се смяташе за изключителна грубост. Дори друга Сестра щеше да получи наказание за подобно кощунство; новачката или Посветената щяха веднага да я пратят при Наставницата на новачките за бой с пръчки. Но мисленето за това, разбира се, не се броеше.

Ала нещо друго правеше Гитара необикновена. Понякога я спохождаше Прорицателството, Таланта да изричаш неща, които са още в бъдещето.

Този Талант беше много рядък и я спохождаше съвсем случайно, но клюката — а в квартирите на Посветените гъмжеше от шушу-мушу — клюката твърдеше, че през последните няколко месеца Гитара имала не едно Прорицателство. Според някои причината армиите извън града да се разположат там преди идването на айилците се криеше тъкмо в едно от Прорицателствата на Гитара. Никоя сред Посветените не го знаеше със сигурност, разбира се. Може би някои от останалите Сестри го знаеха. Може би. Дори когато от всички се разбереше, че Гитара е имала Прорицателство, понякога единствено Тамра научаваше какво гласи то. Глупаво беше да се надяваш, че ще присъстваш някой път, когато Гитара я споходи Прорицателството, но ето, че сега Моарейн се надяваше. Ала за четирите часа, откакто двете със Сюан бяха сменили Темайле и Брендас на служба при Амирлин, Гитара само си седеше и пишеше някакво писмо.

Изведнъж й хрумна, че цели четири часа са доста дълго време за писане само на едно писмо. А Гитара все още не беше покрила и половината страница. Седеше си с писалката, увиснала над кремавата страница. Сякаш мисълта на Моарейн по някакъв начин стигна до нея, Гитара погледна писалката, изсумтя раздразнено и тикна стоманеното перо в гледжосаната с червено чашка с алкохол да изчисти засъхналото мастило, явно не за първи път. Течността в чашката беше толкова черна, колкото и онази в стъклената мастилница със сребърна запушалка на масата. Пред Тамра лежеше разтворена кожена папка със златни ръбове, пълна с документи, и Тамра на пръв поглед ги проучваше много съсредоточено, но Моарейн не можеше да си спомни кога за последен път беше видяла Амирлин да обърне и една страница. Лицата на двете Айез Седай бяха самото олицетворение на спокойствието, но те явно бяха разтревожени и това я накара също да се разтревожи. Прехапа долната си устна, за да предотврати прозявката, и започна да мисли трескаво, но трябваше да спре. Хапането да спре, не мисленето.

Нещо много важно трябваше да я е разтревожило точно в този ден. Беше видяла Тамра вчера по коридорите и ако изобщо бе съществувала някога жена, от която да блика самоувереност, то това бе тя. Така. Битката навън кипеше вече от три дни. Ако Гитара наистина я беше Предрекла, ако наистина я бяха споходили и други Прорицателства, какво друго можеше да е? Предположенията нямаше да свършат работа, но размисълът можеше да помогне. Айилците минават по мостовете и нахлуват в града? Невъзможно. От три хиляди години, докато се издигаха и рухваха държави и дори империята на Ястребовото крило беше пометена в огън и хаос, никоя армия не бе успявала да пробие крепостните стени на Тар Валон или да проникне през портите, а доста врагове се бяха опитвали. Може би битката се превръщаше в бедствие по някакъв начин? Или беше необходимо нещо, за да се избегне бедствието? Всъщност в момента в Кулата единствените две Айез Седай бяха Тамра и Гитара, освен ако някоя не се беше върнала през нощта. Говореше се, че имало толкова много ранени войници, че били необходими всички Сестри, притежаващи и най-малката дарба в Церенето, но никоя не беше казала направо, че отиват точно там. Айез Седай не можеха да лъжат, но често пъти говореха със заобикалки и подвеждането не им беше чуждо. Сестрите също така можеха да използват Силата като оръжие, ако те самите или Стражниците им се окажеха в опасност. Никоя Айез Седай не беше взимала участие в битка от Тролокските войни насам, когато се бяха опълчили на твари на Сянката и армии от Мраколюбци, но може би Гитара беше Предрекла бедствие, ако не се намесят Айез Седай. Но защо е трябвало да се чака до третия ден? Възможно ли беше едно Прорицателство да е толкова подробно? Може би, ако Сестрите се бяха включили в битката по-рано, това е щяло да причини…

С крайчеца на окото си Моарейн забеляза, че Сюан й се усмихва. Усмивката превръщаше чаровното лице на приятелката й в красиво и ясносините й очи просветнаха. Близо с педя по-висока от Моарейн — Моарейн отдавна беше преодоляла раздразнението от това, че е по-ниска от почти всички, но не можеше да се отърве от навика да забелязва ръста им — и почти толкова светлокожа, колкото нея, Сюан носеше формената си рокля на Посветена с излъчване на такава увереност, каквато Моарейн изобщо не можеше да постигне. Роклите с високите яки бяха с възможно най-чисто белия цвят, освен ивиците по полите и на ръкавите, в подобие на седемцветния епитрахил на Амирлин. Така и не можеше да разбере как толкова много Сестри от Бялата Аджа приемаха да носят непрекъснато бялото все едно, че са във вечен траур. Колкото до нея, най-трудното в това да си новачка беше да се обличаш в чисто бяло ден след ден. Най-трудното, като оставим ученето на самоконтрол над чувствата. Това все още я хвърляше в казана с врялата вода от време на време, но все пак не толкова често, колкото през първата година.

— Ще го разберем, когато го разберем — прошепна й Сюан и хвърли бърз поглед към Тамра и Гитара. Никоя от двете не беше помръднала. Писалката на Гитара отново беше надвиснала над писмото и мастилото засъхваше.

Моарейн неволно отвърна на усмивката й. Сюан притежаваше тази дарба — да я накара да се усмихне, когато й се искаше да се намръщи, и да се засмее, когато й се плачеше. Усмивката мина в прозявка и тя припряно се озърна да види дали Амирлин или Пазителката не са забелязали. Но те все така бяха погълнати от мислите си. Когато се обърна, Сюан беше запушила устата си с ръка и я гледаше сърдито. Още малко и щеше да се изкиска.

Отначало се беше изненадала от това, че двете със Сюан станаха приятелки, но сред новачките и Посветените най-добрите приятелки като че ли винаги се получаваха между много подобни или много различни. В някои неща двете със Сюан си приличаха. И двете бяха сирачки; майките им бяха умрели, докато бяха малки, а след това бащите им бяха напуснали домовете. И двете бяха родени с искрицата, което беше необичайно. В един момент бяха започнали да преливат Силата, все едно дали се бяха учили, или не как се прави; определено не всяка жена можеше да се научи.

Оттам започваха различията, още преди да дойдат в Тар Валон, а те не се изразяваха само в това, че Сюан беше родена в бедност, докато Моарейн — в богатство. В Кайриен Айез Седай се радваха на почит и на Моарейн беше устроен голям бал в Слънчевия дворец, за да се отпразнува заминаването й за Кулата. В Тийр преливането беше поставено извън закона и Айез Седай не ги обичаха. Сюан я бяха натоварили на един кораб, тръгващ нагоре по реката за Тар Валон в същия ден, в който една Сестра беше открила, че може да прелива. Разликите бяха много, но нито една не им пречеше. Между многото, Сюан беше дошла в Тар Валон напълно овладяла нрава си, беше бърза в решаването на главоблъсканици, докато Моарейн — не; Сюан не можеше да понася коне, докато Моарейн ги обожаваше; и се учеше толкова бързо, че на Моарейн свят й се завиваше.

Бяха ги записали в книгата на новачките в един и същи ден и със Силата се придвижваха напред рамо до рамо, чак дотолкова, че взеха изпита за Посветени в един и същи ден. Моарейн обаче беше получила образование, полагащо се на благородна дама, всичко — от историята до Древната реч, на която говореше и четеше толкова добре, че я бяха освободили от уроците по нея. Като щерка на тайренски рибар, когато дойде, Сюан едва можеше да срича и да прави най-прости сметки, но беше попивала уроците, както пясък попива вода. Тя вече преподаваше Древната реч на новачки. Е, само на начинаещи, но все пак…

Сюан Санче я изтъкваха пред новачките като пример за подражание. Е, и двете ги изтъкваха. Само още една жена някога беше завършвала курса за новачки само за три години. Ненавистната й Елайда а’Ройхан беше свършила и срока си като Посветена за три години, още един рекорд, и изглеждаше поне възможно двете да го повторят. Моарейн съзнаваше много добре собствените си недостатъци, но смяташе, че от Сюан ще се получи съвършена Айез Седай.

Тъкмо отвори уста да прошепне, че търпението е за камъните, когато вятърът изведнъж разтърси дървените каси и поредният леден въздух я удари в гърба. Роклята я пазеше толкова, все едно беше по долна риза, и вместо да прошепне, тя ахна, и то силно.

Тамра извърна глава към прозорците, но не заради Моарейн. Вятърът изведнъж донесе звука на далечни тръби. Десетки. Не, стотици тръби. За да се чуят чак в Кулата, трябваше да са стотици. А звукът беше продължителен и настойчив — зов след зов. Каквато и да бе причината, трябваше да е спешна. Амирлин затвори папката пред себе си и плесна с длан върху нея.

— Иди да видиш какви са вестите от бойното поле, Моарейн. — Тамра говореше почти нормално, но в гласа й се долавяше някакъв неопределим нерв и острота. — Сюан, направи ни чай. Бързо, Чедо.

Моарейн примигна. Амирлин наистина беше разтревожена. Но можеше да направи само едно.

— Както наредите, Майко — отвърнаха едновременно и без колебание двете със Сюан, съпровождайки отговора с дълбоки реверанси, и се обърнаха към вратата за преддверието, до камината. Сребърният чайник със златни инкрустации беше поставен върху плетен поднос на масичка до същата врата, с кутията с чай, бурканче мед, каничка мляко и голяма кана вода, всички от ковано сребро. На друг поднос имаше три чашки от тънкия зелен порцелан на Морския народ. Моарейн усети леко гъделичкане, щом Сюан се отвори за Извора и прегърна сайдар, женската половина на Силата; обкръжи я сияние, въпреки че щеше да се види само от друга жена, можеща да прелива. Обикновено преливането при шетане беше забранено, но Амирлин беше казала „бързо“. Сюан вече запридаше тънка нишка на Огън, за да накара водата за чая да кипне. Нито Тамра, нито Гитара не казаха и дума да я спрат.

Преддверието към покоите на Амирлин не беше голямо — бе предназначено само за няколко души. Амирлин приемаше делегации в една от залите за аудиенции или в съседния служебен кабинет, не в личните си покои. Намираше се зад камината в дневната и беше почти затоплено. Имаше само един стол, със скромна дърворезба, но голям. Сега беше придърпал до една от стойките с лампи, за да може да чете на светло слабичката новачка Елин Уоръл. С гръб към вратата за дневната и вглъбена над книгата с дървени корици, тя не чу как Моарейн прекоси килима с дългите ресни.

Елин трябваше да усети присъствието й много преди да се приближи достатъчно, за да надникне над рамото на детето. Всъщност не беше дете, тъй като беше новачка вече седма година и бе дошла в Кулата на осемнайсет, но към една новачка се отнасяха като към дете независимо от възрастта й. Впрочем, Айез Седай и Посветените наричаха „чедо“. Моарейн беше успяла да долови способността на детето да прелива още щом пристъпи в стаята. Елин определено трябваше да усети нейната от толкова близо. За жена, способна да прелива, бе невъзможно да се промъкне крадешком до друга такава, освен ако втората не внимава.

Надникна над рамото на Елин и веднага позна книгата. „Пламенни сърца“, сборник с любовни истории. Библиотеката на Кулата беше най-голямата в познатия свят, съдържаше копия на почти всички печатани някога книги, но точно тази беше неподходяща за новачки. На Посветените им се позволяваше известна волност — до това време вече си разбрала, че ти предстои да видиш как съпругът ти се състарява и умира, а после — децата ти, внуците и правнуците, докато ти самата изобщо не си се променила — но на новачките кротко им внушаваха да не мислят за мъже или за любов и ги държаха съвсем настрана от всякакви мъже. Никак нямаше да е добре една новачка да се опита да избяга, за да се омъжи, или още по-лошо — да зачене дете. Обучението на новачките беше преднамерено тежко — ако ще се прекършиш, по-добре да се случи, докато си новачка, отколкото като Сестра. Да си Айез Седай наистина беше тежко, а да добавиш към това и едно дете щеше да го направи повече от тежко.

— Би трябвало да си намериш по-подходящо четиво, Елин — каза спокойно Моарейн. — И да обръщаш повече внимание на задълженията си.

Още преди да е довършила наставлението си, Елин скочи от стола стъписана, ахна, книгата тупна на пода и тя се обърна. За андорка не беше висока, но Моарейн все пак трябваше да погледне нагоре, за да срещне очите й. Щом видя Моарейн, момичето въздъхна облекчено. Съвсем лекичко. За новачките Посветените бяха само на една малка стъпчица под Айез Седай, но все пак Елин разпери безукорно белите си поли в припрян реверанс.

— Никой не можеше да влезе, без да го видя, Моарейн. Мириън Седай каза, че мога да си чета. — Килна глава на една страна и заоправя широката бяла панделка, стегнала косата й. — Защо тази книга е неподходяща, Моарейн? — С три години беше по-голяма от нея, но в очите на новачките пръстенът с Великата змия и обшитите със седемте цвята рокли бяха знак за дълбок извор на знания. За жалост Моарейн изпитваше неудобство да обсъжда определени теми ей така, с която падне. Въпрос на приличие все пак.

Наведе се да вдигне томчето и го връчи на новачката.

— Библиотекарките много ще се ядосат, ако върнеш някоя от книгите им повредена.

Изпита определено задоволство. Беше от типа отговори, които щеше да даде една Сестра, когато не иска да отговори на зададения въпрос. Посветените се упражняваха в начина на говорене на Айез Седай за деня, в който щяха да спечелят шала, но единствените, над които можеха да го упражняват безопасно, бяха новачките. Някои се опитваха да го правят и със слугите, но това само им носеше присмех. Слугите знаеха много добре, че в очите на Айез Седай Посветените са не на малка стъпчица под Сестрите, а на малка стъпчица над новачките.

Точно както се беше надявала, Елин започна притеснено да оглежда книгата за повреди и Моарейн продължи, преди новачката да се е сетила отново да зададе смущаващия въпрос.

— Идвали ли са някакви вести от бойното поле, Чедо?

Очите на Елин се ококориха възмутено.

— Знаеш, че веднага щях да съобщя, ако имаше новини, Моарейн. Знаеш го.

Знаеше го. И Тамра го знаеше. Но макар Пазителката или някоя Заседателка да можеха да изтъкнат, че Амирлин е дала глупава заповед — тя поне смяташе, че биха могли да си го позволят — една Посветена можеше само да се подчини. Впрочем, от новачките не се очакваше да изтъкват, че една Посветена е задала глупав въпрос.

— Това ли е правилният начин да се отговори, Елин?

— Не, Моарейн — плахо отвърна Елин и приклекна отново в реверанс. — Откакто съм тук, не е идвало никакво съобщение. — И пак килна глава на една страна. — Гитара Седай имаше ли Прорицателство?

— Продължавай да си четеш, Чедо. — Още щом думите излязоха от устата й, Моарейн осъзна, че са погрешни — противоречаха на това, което бе казала преди малко. Но вече беше твърде късно да се поправи. Бързо се обърна с надеждата, че Елин няма да забележи как лицето й изведнъж се изчерви, след което се плъзна през стаята с толкова достойнство, колкото можа да докара. Какво пък, Наставницата на новачките беше казала на Чедото, че може да чете, а Библиотекарките бяха позволили да вземе книгата, освен ако някоя Посветена не й я беше заела. Но Моарейн мразеше да изглежда глупава.

Когато Моарейн се върна в дневната и затвори вратата, от чучурката на чайника се виеше тънка струя пара, както и от каната с вода. Сиянието на сайдар около Сюан вече беше заглъхнало. Водата кипваше много бързо, щом се приложеше Единствената сила; хитрината бе в това да я задържиш да не избухне цялата на пара. Сюан беше напълнила две от зелените чашки и разбъркваше меда в едната. Другата беше с мляко.

Сюан бутна чашата, която разбъркваше, към Моарейн.

— На Гитара — каза й тихо. А след това — шепнешком и с кисела физиономия: — Обича толкова мед, че на сироп става. Каза ми да не ми се свидело! — Порцеланът пареше доста на пръстите на Моарейн, но щеше да изстине точно до подходящата мярка, докато тя прекоси стаята до писалищната масичка, където Гитара продължаваше да седи и да барабани нетърпеливо по плота с пръсти. Лакираният часовник от черно дърво на полицата на камината отмери със звън Първия сутрешен. Тръбите продължаваха да зоват. Звучаха като че ли някак трескаво, макар Моарейн да съзнаваше, че е само от въображението й.

Тамра стоеше до прозорците и се взираше в небето, което с всеки изтекъл миг ставаше все по-светло. Продължи да се взира и след като Сюан приклекна в реверанс й и поднесе чашката. Най-сетне се обърна, видя Моарейн и вместо да вземе чая, каза:

— Какви са вестите, Моарейн? И по-живо, моля. — О, беше на ръба, меко казано. Трябваше да знае, че Моарейн тутакси ще заговори, ако има нещо.

Моарейн тъкмо поднасяше чашата на Гитара, но преди да успее да отвърне, Пазителката скочи рязко и бутна масичката толкова силно, че мастилницата се преобърна и пръсна черна локвичка по лъскавия плот. Разтреперана, тя застана с вкочанени до хълбоците ръце, вторачена някъде над главата на Моарейн с облещени от ужас очи. Ужас беше — съвсем явен и неприкрит.

— Роден е отново! — извика Гитара. — Чувствам го! Дракона поема първия си дъх на склона на Драконовата планина! Той иде! Иде! Светлината да ни е на помощ! Светлината дано помогне на света! Лежи в снега и плаче като небесен гръм! Гори като слънцето!

При последната дума тя ахна, съвсем тихичко, и залитна в ръцете на Моарейн. Тя изтърва чашата с чая в опита си да я задържи, но не успя — много по-едрата Гитара събори и двете на килима. Моарейн можа само да се надигне на колене, прегърнала Пазителката, вместо да остане да лежи под нея.

След миг Тамра се озова при тях и коленичи, без да обръща внимание на мастилото, капещо от масата. Светлината на сайдар я беше обкръжила и тя вече запридаше нишка от Дух, Въздух и Вода. Стисна главата на Гитара в ръцете си и сплитът потъна в застиналото тяло. Но Вкопаването, използвано за преглед, не се превърна в Цяр. Моарейн се взря безпомощно в очите на Гитара и разбра защо. Беше се надявала, че някаква трошица живот е останала, нещо, за което да може да се хване Тамра. Цярът можеше да излекува болест, да заздрави всякаква рана. Ала не можеш да Изцериш смъртта. Мастилената локвичка по масата се беше разляла и беше съсипала всичко, което бе написала Пазителката. Колко странно какво забелязва човек в такива моменти.

— Не сега, Гитара — изпъшка тихо Тамра. Изтощена беше до кости. — Не и сега, когато най-много си ми нужна.

Очите й бавно се вдигнаха и уловиха погледа на Моарейн, а тя се сепна и се дръпна назад, все така на колене. За погледа на Тамра казваха, че можел камък да раздвижи, и в този момент Моарейн го вярваше. Погледът на Амирлин се извърна към Сюан, все така застанала до прозорците. Сюан беше затиснала устата си с две ръце, а чашата с чай, която беше държала, лежеше на килима в краката й. Тя също се дръпна уплашено от този поглед.

Очите на Моарейн се спряха на нейната чашка. „Добре поне, че чашите не се счупиха — помисли си. — Порцеланът на Морския народ е много скъп“. Ах, какви странни хитринки може да играе умът, когато не искаш да мислиш за нещо.

— И двете сте интелигентни — най-сетне заговори Тамра. — И не сте глухи, за съжаление. Знаете, че Гитара току-що Прорица. — В тона й се съдържаше в достатъчна степен въпрос, за да кимнат и двете и да отвърнат, че знаят. Тамра въздъхна, сякаш бе искала да чуе друг отговор.

Амирлин измъкна Гитара от ръцете на Моарейн, положи я леко на килима и приглади косата й. След малко издърпа широкия син шарф от раменете на Гитара, сгъна го грижливо и го положи върху лицето на Пазителката.

— С ваше позволение, Майко — изхриптя дрезгавият глас на Сюан, — ще пратя Елин да доведе слугинята на Пазителката, да направи необходимото.

— Стой! — сряза я Тамра. Железният й поглед прикова и двете. — Няма да казвате на никого за това. По никакъв повод. Ще лъжете, ако трябва. Дори пред Сестра. Гитара умря, без да проговори. Разбрахте ли ме?

Моарейн кимна треперливо и забеляза, че и Сюан направи същото. Все още не бяха Айез Седай — все още можеха да лъжат, а някои го правеха понякога, колкото и да се стараеха да се държат като пълни Сестри — но никога не беше очаквала, че ще й заповядат да го прави. Особено една Айез Седай. И никога — Амирлинския трон.

— Добре — промълви уморено Тамра. — Доведете… дежурната новачка, Елин ли беше? Доведете Елин при мен. Аз ще й кажа къде да намери слугинята на Гитара. — И щеше да се погрижи, явно, Елин нищо да не е чула през затворената врата. Иначе задачката щеше да се възложи на Сюан или на Моарейн. — Щом момичето влезе, двете можете да си тръгвате. И запомнете! Нито дума! На никого! — Наблягането беше повече от странно. На заповед на Амирлинския трон трябваше да се подчиниш като на клетва. Нямаше нужда да се набляга върху нищо.

„Исках да чуя Прорицание — помисли си Моарейн, докато правеше последния реверанс, преди да излезе, — и получих Прорицание за орис“. Много й се искаше в бъдеще повечко да внимава с това, което и се иска.