Робърт Джордан
Нова пролет (25) (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Глава 25
Отговор

Шатаян наистина я чакаше — висока чаровна жена, загърната в царствено достойнство и ледена от това, че са я накарали да чака. Лешниковите й очи бяха като изстудено вино. Дори кралица, която си позволеше да предизвика шатаян, беше глупачка, затова Моарейн се държа учтиво, докато жената я водеше по коридорите. Реши, че донякъде е стопила този мраз, но й беше трудно да се съсредоточи. Младо лакейче? Не знаеше доколко Сюан е била някога с мъж, но не можеше да го направи само за да се добере до слугите на Инес! Не и с младо лакейче!

Коридорите бяха отрупани с гоблени и статуи, изненадващо много според това, което тя знаеше за Граничните земи. Мраморни изваяния на жени с цветя или играещи деца, копринени килими, изобразяващи цветни поля и благородници в пищни градини, много малко ловни сцени и нито една батална картина. На равни интервали по коридорите сводести прозорци предлагаха гледка към много повече дворцови градини, отколкото беше очаквала, а също и дворове, някои с мраморни фонтани с плискаща вода. В един от тях тя зърна нещо, което бързо избута от главата й мисълта за Сюан и лакея.

Дворът беше съвсем обикновен, без фонтан или колонада, а покрай стените стояха мъже и наблюдаваха други двама, съблечени до кръста, които се биеха с дървени учебни мечове. Рин и Букама. Беше си истински бой, макар и на упражнение: ударите плющяха по телата им толкова силно, че тупането се чуваше чак тук. И всички падаха по Рин. Трябваше да ги отбягва, а и Лан, ако беше тук. Не беше се и опитал да скрие съмненията си а ако го срещнеше, можеше да й зададе въпроси, на които тя не смееше да отговори. Моарейн ли беше тя, или Алис? Още по-лошо, Айез Седай ли беше, или дивачка, преструваща се на такава? Въпроси, които щяха да се обсъждат по улиците до утре заранта, тъй че да ги чуе всяка Сестра, а точно последния всяка Сестра щеше да поиска да проучи. За щастие тримата скитащи по света войници едва ли щяха да се появят там, където щеше да е тя.

Принц Брис — едър зеленоок мъж — я поздрави много сърдечно в една голяма стая с червено-златист цокъл. Две от женените сестри на принца присъстваха със съпрузите си, както и една от сестрите на Етениел със своя. Мъжете бяха в копринени одежди с убити цветове, а жените в яркоцветни рокли, стегнати плътно под бюста и с везмо по ръкавите и по полите. Слуги в ливреи поднесоха сладкиши и печени ядки. Моарейн се уплаши, че ще си изкълчи врата от извиване нагоре — най-ниската от жените беше доста по-висока от Сюан, а и всички стояха много изправени. Щяха да си понаведат вратовете за пред Сестра, мъже, както и жени, но сега се смятаха за равни с лейди Моарейн.

Темите на разговора кръжаха от музика и най-добрите музиканти сред дворцовото благородничество до трудностите на дългия път, от това дали да се вярва на слуховете за мъж, който преливал, до това защо напоследък наоколо има толкова много Айез Седай, и на Моарейн взе да й става трудно да поддържа очакваното от нея лековато остроумие. Музиката не я интересуваше много, а още по-малко кой свирел на инструментите: в Кайриен музикантите ги наемаха и след това ги забравяха. Всеки знаеше, че едно пътуване е тежко без гаранции за меко легло и прилична храна в края на деня след двайсет-трийсет мили преход дори когато времето е хубаво. Явно част от Сестрите бяха тръгнали да обикалят по света заради слуховете за онзи мъж, а други — за да позатегнат връзки, които може би се бяха разхлабили през Айилската война, да дадат на благородниците ясно да разберат, че от тях все още се очаква да изпълняват задълженията си към Кулата, както публични, така и лични. Ако досега нито една Айез Седай не бе дошла в Айездайшар, то със сигурност щеше да дойде, а това бе достатъчно сериозна причина да поддържа с усилие лековатата беседа. Както и мисълта за някои други причини за обикалянията на Сестри. Мъжете се държаха вежливо, но според нея жените я намираха за скучна.

Когато доведоха децата на Брис, Моарейн изпита голямо облекчение. Това, че й представиха децата му, беше знак на почит, но по-важното беше, че е сигнал за края на аудиенцията. Най-големият син Антол беше на юг с Етениел като неин наследник, при което най-голямата оставаше милото зеленооко дванайсетгодишно момиче Джарин, а след нея сестра й и четирима братя, подредени официално по възраст, въпреки че двете най-малки момчета още бяха по ризки и ги носеха гувернантките им. Едва сдържайки нетърпението си да разбере какво е научила Сюан, Моарейн похвали дечицата за доброто им държане и ги окуражи да си учат прилежно уроците. Сигурно я мислеха за скучна като възрастните и за много тъпа.

— А тези синини откъде ги получихте, милорд Дирик? — попита тя я заслуша с половин ухо подробния разказ на момчето за падането му. Докато…

— Татко ми казва, че не съм се убил заради късмета на Лан, милейди — каза Дирик и лицето му светна. — Лан е кралят на Малкиер и човекът с най-много късмет на света, а и най-добрият майстор на меча. Като изключим татко ми, разбира се.

— Кралят на Малкиер? — повтори Моарейн и примига. Дирик закима енергично и взе да й обяснява припряно за подвизите на Лан в Погибелта, както и за малкиерите, дошли в Айездайшар, за да го последват, докато баща му не му махна с ръка да замълчи.

— Лан е крал, стига да го пожелае, милейди — каза Брис. Много странен израз, а съмнението в тона му го направи още по-странен. — Стои си повече в покоите. — Тези думи бяха добавени с безпокойство. — Но ще се срещнете с него преди да… милейди, добре ли сте?

— Не съвсем. — Беше се надявала на нова среща с Лан Мандрагоран, предвиждаше я, но не и тук! Стомахът й се опитваше да се стегне на възли. — Аз самата ще се позадържа в покоите си за няколко дни, ако ми простите.

Щеше, разбира се, а всички останали се изпълниха със съжаление, че компанията й щяла да им липсва, както и със съчувствие заради напрежението от тежкия път. Макар да чу как една от жените измърмори, че тези южнячки, изглежда, били много изнежени.

Отвън я чакаше светлокоса млада жена в зелено и червено, за да я заведе до покоите й. Елис приклякваше в реверанс при всяко проговаряне, в смисъл, че отначало приклякваше много често. Бяха й казали за „прималяването“ на Моарейн и на всеки двайсет крачки тя я питаше дали не иска да седне и да си поеме дъх, или да й донесат в покоите мокри кърпи за главата, или горещи тухли за краката, или ароматни соли и още десетина цяра срещу „световъртеж“, докато накрая Моарейн не й каза да млъкне. Глупавото момиче млъкна стъписано.

Моарейн пет пари не даваше дали Елис е обидена, или не. Точно в този момент искаше само да завари Сюан с добри новини. С момченцето в прегръдката й, родено на Драконовата планина, и с майка му, стегнала багажа си за път, щеше да е най-добре. Но най-вече й се искаше да се махне от тези коридори, преди да се е сблъскала с Лан Мандрагоран.

Притеснена заради него, зави на ъгъла след слугинчето и се озова лице в лице с Мириън, с шала й със сините ресни, загърнат над лактите. Лично шатаян водеше Мириън, а зад Сестрата с майчинското излъчване се нижеше цял керван от слуги: една й носеше червените ръкавици за езда, друга — обшитото с кожа наметало, а трета — тъмната й кадифена шапка. Двама мъже мъкнеха плетени товарни кошове, които спокойно можеше да се носят от един, а други стискаха в прегръдките си огромни букети. Една Айез Седай се радваше на много повече почит, колкото и висок да е Домът ти.

Щом видя Моарейн, Мириън присви очи и каза замислено:

— Каква изненада, че те виждам тук. Ако се съди по роклята ти, май си се отказала вече да се криеш? Но не. Пръстена още го няма, виждам.

Моарейн беше толкова изненадана от внезапната й поява, че почти не чу какво й говори.

— Сама ли си? — изломоти тя.

За миг очите на Мириън се свиха на цепки.

— Ларел реши да продължи сама. На юг, предполагам. Повече не знам.

— Кацуан имах предвид — каза Моарейн и примигна изненадана. Колкото повече се сещаше за Кацуан, толкова повече се убеждаваше, че не може да не е от Черната Аджа. Това, което я изненадваше, беше Ларел. Ларел, изглежда, беше склонила да стигне до Чачин, и то без да се бави. Плановете, разбира се, можеше да се променят, но Моарейн изведнъж осъзна нещо, което може би трябваше да е очевидно. Черните сестри можеха да лъжат. Беше невъзможно — Клетвите просто не можеше да се нарушат! — но в същото време трябваше да е така.

Мириън пристъпи към Моарейн и тя се дръпна — стигаше едва до брадичката й.

— Толкова ли гориш от нетърпение да се срещнеш с Кацуан? — попита Мириън и я изгледа отвисоко. Тонът й беше майчински, а гладкото й лице излъчваше утеха, но очите й бяха студени като желязо. — Последния път, когато я видях, каза, че щом й се мернеш пред очите, така ще те напердаши по задника, че цяла неделя няма да можеш да седнеш. И ще го направи, помни ми думата.

Изведнъж сякаш едва сега се сети, че не са сами, и погледна слугите. Желязото в погледа й се позатъпи, но не изчезна.

— Кацуан беше права, знаеш ли. Една млада жена, която си въобразява, че знае повече, отколкото знае, може да затъне до гуша в неприятности. Съветвам те да си много кротка и много тиха, докато можем да поговорим. — Махна властно на шатаян да продължат и достолепната жена подскочи и закрачи покорно напред. Крале и кралици можеха да се окажат жертви на немилостта на шатаян, но не и Айез Седай.

Моарейн зяпаше след Мириън, докато тя не се скри зад ъгъла. Всичко, което току-що й беше казала Мириън, можеше да е дошло от някоя от избраните от Тамра. Черните сестри можеха да лъжат. Дали Ларел си бе променила намеренията за Чачин? Или беше умряла някъде, също като Тамра и другите? Изведнъж усети, че си приглажда полите. Да си усмири ръцете не беше трудно, но не можеше да се спре да трепери.

Елис я беше зяпнала с отворена уста.

— Значи и вие сте Айез Седай! — изписука младата жена, след което подскочи, взела потръпването на Моарейн за гримаса на досада. — Сигурно сте под прикритие — добави тя задъхано. — Няма и думичка да кажа на никого, Айез Седай. Заклевам се, в името на Светлината и в бащиния си гроб! — Сякаш не бяха чули всички зад Мириън всичко като нея. Те, виж, нямаше да си вържат езиците.

— Заведи ме до апартамента на Лан Мандрагоран — каза й Моарейн. Това, което бе вярно сутринта, можеше да се промени по обед, а също и това, което е необходимо. Извади от чантичката си пръстена с Великата змия и го постави на дясната си ръка. Понякога се налага да играеш хазартно.

След дългата обиколка, минала за щастие в мълчание, Елис почука на една червена врата и обяви на сивокосата жена, която отвори, че лейди Моарейн Дамодред Айез Седай желае да говори с крал ал’Лан Мандрагоран. Беше добавила нещичко от себе си към онова, което Моарейн й каза. Крал, как пък не! Отговорът, който получи, беше смайващ: лорд Мандрагоран нямал никакво желание да разговаря с никакви Айез Седай. Сивокосата слугиня изглеждаше стресната, но затвори вратата без колебание.

Елис зяпна ококорена Моарейн.

— Мога ей сегичка да заведа Айез Седай в покоите й, ако… — И изписука, когато Моарейн отвори широко вратата и нахлу вътре.

Възрастната слугиня и още една, по-млада, които сякаш кърпеха ризи, скочиха стреснати от местата си. Някакъв мършав хлапак се надигна при камината и се озърна към двете да му кажат дали да излезе, но жените бяха зяпнали Моарейн, докато тя не повдигна въпросително вежда. Тогава сивокосата й посочи една от двете врати, водещи навътре в жилището.

Вратата се отваряше към дневната — голямо помещение също като на Моарейн, но всички позлатени столове бяха отдръпнати до стените, а цветните килими — навити на рула и също издърпани. Гол до кръста, Лан се упражняваше с меча си. Въртеше го като мълния, а на шията му се полюшваше златен медальон. Целият беше плувнал в пот. А на мястото на Изцерените рани се виждаха… Следи от нокти от някакъв див звяр по гърба? Или бяха оставени от жена? Възможно ли беше този мъж да събужда толкова страст у една жена, че тя да… Моарейн усети как по страните й изби червенина. Какво пък, да си има колкото жени иска, стига да направи каквото тя поиска от него.

Той спря упражненията и се обърна към нея, върхът на меча му сочеше пода. Все така отбягваше да срещне погледа й, също като Букама. Косата му се беше сплъстила от влагата и бе полепнала по лицето му въпреки кожения ремък, но не беше задъхан.

— Ти — изръмжа той ядосано. — Значи днес си и Айез Седай, и Дамодред. Нямам време за игрите ти, кайриенко. Чакам едно лице. — Студените му сини очи пробягаха към вратата зад нея. Странно, около дръжката отвътре беше увито и стегнато на възел нещо като въже, само че изплетено от човешка коса. — Няма да е доволна, ако завари друга жена тук.

— Любимата ти дама няма нужда да се бои от мен — отвърна му сухо Моарейн. — Първо, прекалено висок си, и второ предпочитам мъже поне с малко чар. И възпитание. Дойдох за помощта ти. Съществува оброк, спазва се от Стогодишната война насам, че Малкиер ще тръгне в бран, щом Бялата кула го призове. Аз съм Айез Седай и те призовавам!

— Знаеш колко са високи хълмовете, но не и докъде стигат — промълви той, все едно че цитираше някаква малкиерска поговорка. Закрачи към дъното на стаята, рязко дръпна ножницата и с яд затъкна оръжието. — Помощ ще ти дам, но ако ми отговориш на един въпрос. Питал съм през годините други Айез Седай, но те като пепелянки се усукваха, без да ми отговорят. Ако наистина си Айез Седай, дай ми отговора.

— Стига да го знам — ще ти отговоря. — Не можеше до безкрай да му повтаря, че е това, което е, но прегърна сайдар и дръпна един от позлатените столове до средата на пода. С ръце нямаше да може дори да го повдигне, но на потоците Въздух той се понесе без усилие, и пак щеше да се понесе дори да беше два пъти по-тежък. Тя седна и отпусна ръце върху коленете си тъй, че добре да се вижда пръстенът на Великата змия. По-високият е с предимство, когато и двамата стоят, ала един стоящ се чувства като на съд пред седналия. Особено ако е Айез Седай.

Той обаче като че ли изобщо не изпитваше подобно чувство. За първи път, откакто го познаваше, очите му открито срещнаха погледа й, като син лед.

— Когато Малкиер загина — заговори той спокойно, но със стоманени нотки в гласа, — Шиенар и Арафел пратиха хора. Не можеха да спрат потопа от тролоци и мърдраали, но все пак дойдоха. Дойдоха мъже от Кандор, дори от Салдея. Закъсняха, но все пак дойдоха. — Синият лед се превърна в син пламък. Гласът му не се промени, но кокалчетата на пръстите му побеляха от стискането на меча. — От петстотин години сме тръгвали на бран, щом Бялата кула ни призове, но къде беше Кулата, когато Малкиер загина? Щом си Айез Седай, това ми отговори!

Моарейн се поколеба. Отговорът, който търсеше, беше Запечатан в Кулата, преподаван на Посветените в часовете по история, но забранен за всички, освен на вречени в Кулата жени. Но какво значеше още едно наказание пред това, което вече й се полагаше?

— На над сто Сестри им е било заповядано да тръгнат за Малкиер — заговори тя по-спокойно, отколкото се чувстваше. Според всичко, което бе учила, за това, което вече му каза, беше длъжна сама да си поиска наказание. — Ала дори Айез Седай не могат да летят. Закъснели са. — Когато бе пристигнала първата, войските на Малкиер били вече съкрушени от безчислените орди на тварите на Сянката, хората бягали или загивали. Гибелта на Малкиер била жестока, напоена с много кръв и бърза. — Станало е преди аз да се родя, но дълбоко съжалявам. И съжалявам, че Кулата е решила да го запази в тайна. — По-добре беше да се мисли за Кулата, че не е предприела нищо, отколкото да се научи, че Айез Седай са се опитали и са се провалили. Провалът щеше да е удар по влиянието й, тайнствеността беше броня, от която Кулата се нуждаеше. Айез Седай си имаха свои причини да правят каквото правят и да не правят каквото не правят, и тези причини се знаеха само от Айез Седай. — Този отговор мога да ти дам. Повече, отколкото имам право, повече, отколкото би ти отвърнала някога друга Сестра, струва ми се. Достатъчно ли е?

Известно време той я гледаше смълчан, после пламъкът бавно отново се превърна в лед. Очите му се извърнаха встрани.

— Почти мога да го повярвам — промърмори накрая, без да уточни какво може да повярва почти. Изсмя се горчиво. — Какво помощ очакваш от мен?

Моарейн се намръщи. Много й се щеше да разполага с повечко време с този мъж, да го накара да падне на колене, ала това трябваше да почака. Много се надяваше да не е Мраколюбец.

— В двореца има още една Сестра. Мириън Редхил. Трябва да знам къде ходи, какво прави и с кого се среща. — Той примигна, но не зададе неизбежните въпроси. Навярно разбираше, че няма да получи отговори, но това мълчание беше обещаващо.

— През последните няколко дни си стоя в стаите — отвърна той и отново погледна към вратата. — Не знам колко ще мога да следя.

Тя изсумтя неволно. Уж й обещаваше помощ, а се притесняваше от дамата си. Навярно не беше това, за което го мислеше. Но с друг, по-добър не разполагаше.

— Не ти. — Гостуването й тук скоро щеше да се разнесе в целия Айездайшар, ако вече не беше се разчуло, но ако го забележеха, че следи Мириън… Това щеше да е пълно бедствие, дори тя да беше невинна като бебе. — Мислех, че можеш да помолиш някои от малкиерите, които, както разбирам, са се събрали тук да те последват. Някой с остър поглед и сдържан език. Това трябва да остане в пълна тайна.

— Нямам следовници — рязко отвърна той. Отново се озърна към вратата. Изведнъж сякаш се почувства много уморен. Не се отпусна, но отиде до камината и опря до нея меча си бавно, като обзет от крайно изтощение човек. Застана с гръб към нея и каза: — Ще помоля Букама и Рин да я следят, но за тях не мога да обещая. Само това мога да направя за теб.

Моарейн потисна яда си. Дали бе всичко, което можеше, или всичко, което искаше… но нямаше право да го принуждава.

— Букама — отвърна тя. — Само той. — Ако можеше да се съди по това как се държеше около нея, Рин щеше само да зяпа Мириън и едва ли щеше да види или чуе нещо. И то ако не си признаеше какво прави в мига, в който Мириън го забележи. — И не му казвай защо.

Той извърна рязко глава към нея, но после кимна. И отново не зададе въпросите, които повечето хора щяха да зададат. След като му обясни как да й съобщава — с бележки по нейната слугиня, Сюки — тя се замоли наум дано да не е направила фатална грешка.

След като се върна в покоите си, разбра колко бързо се е пръснала мълвата. В дневната Сюан поднасяше сладкиши на някаква висока жена в светлозелена рокля, още почти момиче, с черна коса, стигаща чак до бедрата й, и малка синя точица на челото, горе-долу на мястото, където висеше кесиерата на Моарейн. Лицето на Сюан беше гладко, но гласът й се беше стегнал, докато ги представяше една на друга. Лейди Исел бързо обясни защо.

— Всички в двореца говорят, че си Айез Седай — заяви тя и изгледа със съмнение Моарейн. Не стана, а за реверанси да не говорим, дори намек за поклон нямаше. — Ако е така, трябва ми помощта ти. Искам да отида в Бялата кула. Майка ми иска да ме омъжи. Нямам нищо против Лан за мой карнейра, стига майка ми вече да не беше негова, но когато се оженя, смятам, че той ще бъде един от моите Стражници. Ще бъда от Зелената Аджа. — И изгледа намръщено Сюан. — Недей да ме гледаш така, момиченце. Я застани ей там и чакай, докато не те повикат. — Сюан застана пред камината, с вкочанен гръб и скръстила ръце под гърдите си. Никоя истинска слугиня нямаше да стои така — или да се въси така, — но Исел вече не я забелязваше — Хайде, седни, Моарейн — продължи с усмивка хлапачката, — и ще ти кажа какво искам от теб. Стига наистина да си Айез Седай, разбира се.

Моарейн зяпна. Канеха я да седне в собствената й дневна. Това глупаво дете определено подхождаше на Лан, поне що се отнася до нахалството. Неин карнейра? Това на Древната реч означаваше „първия“, но тук явно значеше нещо друго. Не това, което изглеждаше, разбира се; дори тези малкиери не можеше да са чак такива особняци! Тя седна и каза сухо:

— Избирането на Аджа ще трябва да почака поне докато не бъдеш проверена, за да се разбере дали изобщо има смисъл да те пращат в Кулата. Няколко минути и ще се определи дали можеш да се научиш да преливаш и каква е потенциалната ти мощ, ако…

Момичето я прекъсна грубо:

— О, провериха ме отдавна. Айез Седай каза, че ще бъда много силна. Отвърнах й, че съм на петнайсет, но тя разбра истината. Не разбирам защо не мога да отида в Кулата на дванайсет, щом искам. Майка ми побесня. Винаги е казвала, че един ден трябва да стана кралица на Малкиер, но това означава да се омъжа за Лан, нещо, което не искам, дори и майка ми да не беше неговата карнейра. Ако ти й кажеш, че трябва да отида в Кулата, ще трябва да те послуша. Всички знаят, че Айез Седай взимат всяка жена, която искат да обучат, и никой не може да ги спре. — Пълните й устнички се нацупиха. — Ти все пак си Айез Седай, нали?

Моарейн мина на упражнението с розовата пъпка.

— Ако искаш да ходиш в Тар Валон, заминавай. Определено нямам време да те придружавам. Тук ще намериш други Сестри, за които няма да имаш съмнения. Сюки, би ли изпратила лейди Исел навън? Не се съмнявам, че тя не иска да бави заминаването си, докато я хване майка й.

Нахалната хлапачка се разтрепери от възмущение, разбира се, но Моарейн искаше само да й види гърба и Сюан почти я избута през вратата и по коридора, въпреки протестите й на всяка крачка. Моарейн усети как Сюан прегърна Извора и протестите бързо прекъснаха с рязко скимтене.

— Тази — заговори Сюан, докато си изтупваше ръцете — няма и един месец да издържи, дори силата й да е като на Кацуан.

— Ако ще самата Сиерин да я хвърли от върха на Кулата, все ми е едно — отряза Моарейн. — Ти какво научи?

— Ами, научих, че младият Кал знае да целува хубаво, и освен това се върнах с цяло ведро с помия. — Сюан изведнъж се навъси. — Защо ме гледаш така? Само го целунах, Моарейн. Ти целувала ли си хубав мъж след онзи Корманес, в нощта преди да заминеш за Кулата? Е, за мен мина много, твърде много време, а Кал е много хубав.

— Това добре — каза делово Моарейн. Светлина, колко време бе минало, откакто не се беше сещала за Корманес! А беше красив.

Изненадващо, срещата на Моарейн с Лан разтревожи Сюан повече от появата на Мириън.

— Изкорми ме и ме осоли, ако не поемаш идиотски рискове, Моарейн. Мъж, който претендира за трона на едно загинало кралство, е девет пъти глупак. Тоя още сега може да почне да плещи за теб пред всеки проклетник, който иска да го слуша! Ако Мириън разбере, че си поръчала да я следят… Огън да ме гори дано!

— Той в много отношения е глупак, Сюан, но не смятам, че ще „плещи“. Освен това „не можеш да спечелиш, ако не искаш да рискуваш и един петак“, както толкова пъти си ми казвала, че обичал да казва баща ти. Нямаме избор, освен да поемем рисковете. След като Мириън е тук, времето ни може би е на привършване. Трябва да се добереш до лейди Инес колкото може по-скоро.

— Ще направя каквото мога — промърмори Сюан и изхвърча навън, стегнала рамене, сякаш се канеше да се сбие с някого. Но и си приглади полата по бедрата също така. Дано само нещата не стигнеха по-далече от едното целуване. Нейна работа си беше, но все пак беше глупаво. И то с лакей!

Нощта отдавна беше настъпила и тя се опитваше да чете на светлината на лампата, когато Сюан най-сетне се върна. Моарейн остави книгата настрана; от един час беше зяпала в една страница, без нищо да може да разбере. Този път Сюан имаше новини и ги изреди, докато се измъкваше от вълнената си рокля и долните ризи.

Първо, на път към покоите на Моарейн я спрял някакъв „дърт длъгнест щърк“, който я попитал за Сюки, а после й казал, че Мириън е прекарала почти целия ден с принц Брис, преди да се прибере в покоите си за нощта. Което нищо не подсказваше. По-важното беше, че Сюан успяла да включи името на Раиен в невинен разговор с Кал. Лакеят не бил с лейди Инес, когато се родило момчето, но знаеше точно деня, един ден след като айилците бяха започнали да се оттеглят от Тар Валон. Тук двете се спогледаха много продължително. Един ден след като Гитара Морозо бе направила Прорицанието си за Преродения Дракон и бе умряла. Слънчев изгрев над Драконовата планина и роден в първите десет дни преди внезапното топене на снеговете.

— Все едно — продължи Сюан, докато прибираше в един вързоп дрехи и чорапи, — накарах Кал да повярва, че си ме изгонила от служба, защото съм разляла вино на роклята ти, тъй че той ми предложи легло при слугите на лейди Инес. Смята, че може да ме уреди на работа при господарката си. — Изсумтя с насмешка, а после улови очите на Моарейн и отново изсумтя, само че този път по-грубо. — Не е неговото проклето легло, Моарейн. А и да беше, какво пък, държи се много мило и има най-хубавите кафяви очи, които си виждала. Някой ден и ти ще почнеш да мечтаеш за някой мъж. Дано да съм жива да видя!

— Не говори глупости — отвърна й Моарейн. Задачата пред тях бе твърде важна, за да хабят мисли за мъже. Поне по начина, които Сюан имаше предвид. Мириън прекарала целия ден с Брис? Без да се приближи до лейди Инес? Като за избрана от Тарма или Черна Аджа изглеждаше нелогично, а просто не беше за вярване, че Мириън не е едното или другото. Пропускаше нещо и това я тревожеше. Това, което не знаеше, можеше да я убие. А по-лошото бе, че можеше да убие Преродения Дракон още в бебешката му люлка.