Наталия Соколова
Дезидерата (9) (Странно произшествие в седем посещения)

Работата си е работа

(посещение шесто — продължение)

Писателят каза твърдо:

— Значи сте се влюбили! Така, така. Колибка, хляб и вода… Идилия. Отива ви чудесно. А парижкия парфюм „Шанел“ ще благоволите ли да вземете на мансардата си, мадам Флора?

Лицето й изобрази невинна жертва.

— Вие не ми вярвате, нямате доверие в мен?

— Не.

— Но това е оскърбително!

Той се ядоса сериозно.

— Потърсете си други простаци. Аз съм стрелян заек. — Неволно хвърли поглед към пробитото от куршум стъкло на библиотеката и се усмихна. — За мене е съвършено ясно…

— Какво ви е ясно? — попита с видимо неподправена тревога тя, като се повдигна от креслото.

— Ясно ми е, че вие искате с този спектакъл тук, у дома, да ме разчувствате — каза рязко Писателят. — А самата се готвите да измъкнете на всяка цена адреса на изобретателя и да го предадете на компанията „Окото на Ра“. Тъй ли е? Отгатнах ли какво мислите?

Колкото и да е странно, но тя се успокои съвсем. Седна по-удобно в креслото. Отвори бавно чантичката си, поправи старателно платинените къдри на бретона си пред кръглото огледало на голямата пудриера от костенурка. Прекара пухчето по носа си.

— Вие изпаднахте в глупаво положение, Писателю — гласът й звучеше насмешливо. — Какво да се прави, даже умните хора понякога грешат. Не, нека компанията да си наема агенти и сама да се оправя с тях. Аз съм намислила друго.

Сега изглежда тя говореше истината.

— Този тип вече е бил у вас — тя огледа паркета, изпоцапан с отчетливи следи от кални ботуши. — И очевидно пак ще се появи. Той иска да повери своята съдба на порядъчен човек. Той сам ми каза това. — Тя презрително издаде напред долната си устна. — А такива кротки момчета, както ви е известно, в съвременното общество…

— Не се срещат често.

— Точно така. Тъй че той не може да се дене никъде. Все едно, ще се домъкне при вас. Няма къде другаде да го търся, само тук, във вашата грохнала колиба.

Писателят се поклони.

— От вашите мили думи аз изглежда трябва да направя ласкаещия ме извод, че вие ме считате…

Красавицата Флора не му даде да се изкаже, изглежда бе свикнала да има работа с подчинени, които може да прекъсва, когато си ще.

— По дяволите! Тогава се разпалих. Бях обидена. Беше ме яд на него. И така побеснях! Глупаво е да даваш воля на чувствата си. Кой от нас може да си позволи такъв разкош? Не размислих, не пресметнах… Е, както и да е, трябва да го намеря. Това не е каприз, а делова необходимост. — Гласът й стана властен. — И вие сте длъжен да ми помогнете!

Чувстваше се, че няма да е така лесно да се отърве от нея, че тя с всички достъпни средства ще се стреми към своето.

Писателят попита:

— Кажете, вие ли ми звънихте днес? Поклонницата и всичко останало.

Тя сви рамене.

— Ами, да. Трябваше да разбера дали сте в къщи. Дойдох дотук пеша. Колата си оставих до магазина за шапки. — Предупреждаващо добави: — Никой не трябва да знае за моето идване. Това е във ваш интерес.

— Вие ме заплашвате? — попита Писателят лениво. Интересно дали в чантичката и на тази няма револвер.

— Би било просто непредпазливо да ви заплашвам — каза твърде спокойно Красавицата Флора. — Вие сте смел, силен човек и заплахите само биха ви подтикнали да се съпротивлявате. Не, с вас човек трябва да се разбира, и то само с добро… и без хитрини, честно.

Писателят се усмихна.

Тя като че ли размишляваше, обмисляше нещо. Най-после изглежда се реши. И попита бързо, кратко:

— Той показа ли ви онова?

Писателят отговори, че да, показал му го е.

— Вие разбирате ли на какво намирисва това? — попита Красавицата Флора, наклонила се към него през облегалката на креслото, като щракаше пръсти. — Мирише на големи пари!

Писателят се намръщи.

— Това е голямо научно откритие. Теоретически, даже на самия автор не е ясно още какъв характер носи това въздействие и до какво може да доведе…

Тя го прекъсна:

— Но аз не за това! Нима наистина трябва да имаш делова хватка, организаторски опит, за да си представиш веднага практическите последици!…

Очевидно Писателят се досеща, че тя не е чак толкова сляпо предана на своята компания, че тя си има и свои интереси. Да, и въобще глупаво е да се уловиш за нещо, без да гледаш, със затворени очи. Така правят само дребномащабните, безволеви хора. Тя и когато се гмурка, пак е с отворени очи… Разбира се, не е хубаво сама да си прави реклама, но тя има напълно солидна делова репутация, тя е администратор от голям калибър. И може да бъде полезна… много полезна… работата може да се разгъне широко, мащабно, глобално! Ако ще говорим открито, тя през целия си живот е чакала това глобално дело, което би й позволило да изяви своя необикновен делови темперамент. Не, тя не се готви да завърши живота си като един от тринадесетте генерални директори, тези рамки отдавна вече са й станали тесни. Тя все още може да покаже на света на какво е способна. Готова е да рискува всички свои налични капитали и при първа необходимост да ги вложи в работа. Който не рискува на едро, който се бои да рискува, той е заплашен да остане завинаги един от тринадесетте. Никога няма да стане първи!

— Но в каква работа се готвите да влагате капитал? — попита Писателят. Тя говореше с него така, сякаш те двамата бяха единствените притежатели на акциите и отдавна намерили общ език, отлично се разбират помежду си.

Нима Писателят не е разбрал досега? Апаратът на изобретателя ще нарекат „Излъчващ блянове“, „Идеализатор“… „Утешител“. Та малко ли са имената, с които би могло да го назоват? Ще бъде създадена международна фирма „Илюзия“… Или междуконтинентален концерн „Идилия“. В края на краищата това не е важно. Важно е друго. На всеки човек ще му се прииска да има такъв апарат. И ще бъде готов да продаде и последния си парцал, за да си го набави. Векът на радиоприказките и стереотелекартините свърши. Компаниите на телебизнеса ще рухнат с трясък, ще се разсипят на пух и прах, като колоси на глинени крака. При това много гръмки имена ще се забравят, много огромни състояния ще загинат в тази катастрофа. Горко томува, който не е гъвкав и не е могъл да предвижда! Горко на победения!… А на деловия небосвод ще изгреят нови ярки светила. Ни един, па бил той и най-пошлият и най-разкошният приключенски филм, ни един, па бил той и най-евтиният евтиният бестселър-детективски филм, не ще могат да издържат конкуренцията с бляновете на фирмата „Илюзия“. Ти самият да си винаги героят! В къщи, достъпно, евтино, просто! Никой досега не е имал възможност да угажда на личния вкус на човека, да работи по индивидуална поръчка. Грандиозни перспективи. Това ще бъде по-хубаво от всякакви таблетки-транквилизатори, към които така се е пристрастил съвременният свят, по-упойващо от алкохола, тютюна, наркотиците. И къде-къде по-евтино! И съвършено безвредно! Най-касовият предмет, най-търсеният, най-необходимият. В страна, в която правителството се опита да забрани апаратите „Илюзия“, дребните хорица ще сменят правителството.

Красавицата Флора сипеше готови фрази за рекламни проспекти, остри вестникарски заглавия. Нейното фалшиво неестествено гладко лице светеше от искрено и чисто увлечение. „Ето я, на, нейната Дезидерата — помисли Писателят, — нейната мечта. Всекиму своето…“

Той попита:

— А компанията какво иска? Защо е целият този шум, гангстери, преследване?

— Компанията е в паника — каза с недобра усмивка Красавицата Флора. — Съветът на Тринадесетте е смъртно изплашен. Че как инак — такъв конкурент. Те са хора на бизнеса и умеят да предвиждат в перспектива, не е нужно нищо да им се обяснява.

— Искат да му предложат крупна сума, за да не вземе патент? Или смятат да го принудят?

Тя сви рамене. Вероятно съдбата на изобретателя просто не я интересуваше. Интересуваше я друго.

— Всички те са отрепки. Те се боят. Аз пък не се страхувам. Всичките те, са жени в гащи, но аз пък съм мъж!

Тя каза, че ако се наложи, още утре ще получи частна аудиенция от министър-председателя. И ще му разкаже за незаконната интрига на Съвета на Тринадесетте. Той ще се ядоса ужасно, когато разбере от какъв патент искат да лишат страната, от какви доходи и възможности. Какво пък, това е може би началото на края на „Окото на Ра“. Така да бъде! Амин.

„Кой кого ще глътне?“ — се питаше Писателят. Другите също не са овчици, те също имат зъби и нокти. Борбата ще бъде жестока. Какъв парадокс обаче: получава се, че изобретателят, този непрактичен, откъснат от реалния свят човек, е направил най-търговското откритие на XX век. И около това голямо постижение на човешкия интелект вече кипяха дребни и кални страсти, водеше се борба на лилипути, винаги готови да омотаят Гъливер с невидими и здрави въжета. Нима всичко голямо, истинско, непременно стига до трагична низост, завършва с пошла нота?

Красавицата Флора повиши глас:

— Знаете ли какво видях, когато той насочи апарата към мене? Но, не, откъде ще знаете. Видях своя първи любим. Тогава бях на четиринадесет години. Той беше „бандит“, „ловец на слонове“, както наричат ония, които обират банките. Славеше се в Плевки със своята отчаяна храброст, а там е трудно да учудиш хората. След година го обесиха — беше убил двама стражари, един касиер и беше надробил разни други работи. И ето миналото се върна. Бих дала луди пари, за да преживея това още веднъж… да стана пак четиринадесетгодишна, боса, безумно щастлива… — Издигна ръка като за пророчество: — Казвам ви — това е като опиум. Ще пълзят на колене и ще просят, ще молят. С помощта на наркотиците винаги може да се властва над хората!

— Но идеализацията е само един от възможните варианти за настройка на апарата — каза Писателят. — А би могло още…

— Не, не! — запротестира енергично тя. — Само това! Останалото не ме интересува. С останалото изобретателят ще се занимава колкото си иска в лабораторията си — това си е негова работа. Та той ще получава огромни суми пари — да си ги харчи за научни изследвания. А ако говорим за настройка, регулировка на апарата… Как мислите — тя започна делово да се съветва — ако помолим изобретателя… Да може винаги да се настройва на определен стил. По желание! Днес исторически мечти, блянове в духа на Дюма. Утре уестърн с мустанги и каубои. Източен стил, харем. Или Космос, планети. Средни векове, рицари. Свръхчовек лети във въздуха и това е възможно за него.

Писателят я слушаше и мислеше с горчивина, че индивидуалният свят на дребния човек, и без това стеснен през последните години, става съвсем беззащитен, без прегради срещу външна намеса, срещу натиска на духовния стандарт. Комикси, отпечатани в мозъка, без да са нужни нито печатарски бои, нито кинолента, нито екран, ще завоюват света — та те ще бъдат достъпни и за най-ленивия, за най-тъпия и неразвития. За да четат (нека да е боклук, кич), трябва все пак да движат погледа си по редовете, за да гледат картинките, трябва поне да разлистват страниците — а тук не е нужно нищо, решително нищо. Ще се приспива мисълта, ще се убива волята!

— Извинете ме — каза Писателят (все пак шест посещения за един ден, шест неканени гости), но аз наистина трябва да работя. И си вървете! За съжаление, имам определена среща. Ако бъдете така любезна и съкратите мъничко вашето посещение… то след това…

— О, разбира се — тя стана. — Но вие разбирате, нали? Няма да забравите? Той ми е безкрайно нужен… А къде е другата ми…?

Той вдигна от пода ръкавицата й. Бялата дълга ръкавица беше изцапана, стъпкана. Тя я пое гнусливо с два пръста.

— Трябва да ми обещаете, че с никой от тринадесетте, освен с мене… с нито един от тях…

Писателят кимна машинално с глава, без да се вслушва в думите й. Кога най-после ще се махне, кога ще престане да му пречи? Той мислеше за Медея.