Наталия Соколова
Дезидерата (6) (Странно произшествие в седем посещения)

Пак тя

(Посещение пето)

Това беше тя. Дамата с червения плащ. Разсърдената Медея, с коси, извиващи се като живи змии, които сега, когато тя стоеше на площадката на стълбището, вятърът измъкваше изпод качулката, червена с черен кант. Тя наистина би трябвало да кара магьосническа колесница, със запрегнати дракони. Но, ако се съдеше по ботушите й, силно изцапани с кал, днес доста беше ходила пешком. Какво пък, драконите навярно също имат свободни дни.

— Вие порядъчно дълго ме държахте под самия капчук! У вас тече точно над самия вход. — Тя блъсна Писателят настрана (блъскането беше силно, съвсем не женско) и решително тръгна по коридора. Опря гръб о дървения калъф на часовника, изправена, надменна. — Започнали сте да затваряте вратата? Очарователно. — Ярката й усмивка преливаше от яд… — Вероятно след моето сутрешно посещение? Е, хайде, поканете ме в стаята. Вие, какво? — подвикна тя на Писателят. — По-живо!

Писателят сви рамене и я поведе към стаята. Като смъкна от гърба си мокрия червен плащ, Медея вървешком го хвърли небрежно върху бюрото. Тя остана по тесни панталони, напъхани в ботушите и в тъмен пуловер с висока яка без всякакви бродерии и украшения. Калните й ботуши цапаха безжалостно килима, тя отиде до прозореца и седна в креслото. Писателят си отбеляза, че даже в продъненото кресло гостенката седеше твърде изправена, цялата съсредоточена, напрегната — изглежда въобще не умееше да се отпуска.

— Благодарете ми. Всичко е свършено, всичко е уредено. Аз всичко оправих — каза тя, подчертавайки думата „аз“. — Специално се поразходих един-два пъти по улица „Дева Мария“, зад старото гробище. Тези глупаци — агентите — клъвнаха веднага и тръгнаха по следата! — Тя изглежда все още преживяваше упоението от борбата, очите й святкаха, нервна руменина покриваше бузите. — Бях с черен плащ, като него, ръстът ми го бива, почти мъжки, косите не се виждат, ако качулката е добре закопчана, прикрих лицето си с шарф и с тъмни очила, е, и чантата, разбира се, точно същата като неговата, почти същите букви. С плаща, ясно ви е, разбира се, какво съм направила…

Не. Писателят не разбираше.

— О, господи — каза тя с ярко подчертано презрение. — Всички мъже са бавномислещи… Те трябва специално да развиват наблюдателността си към дреболиите, докато ние, жените, сме дребнави по природа. Всяко селско девойче, когато ревнува, вижда такива неща у съперницата си, които не биха се присънили на никой детектив по света!

Тя посегна към плаща си, който лежеше като червено петно върху разпилените хартии на Писателят.

— Ето така… — И с жест на фокусник тя обърна плаща наопаки. — То от само себе си се натрапва.

Сега върху бюрото лежеше наситено-черен плащ, само някъде зад маншета на ръкава едва се подаваше тясна червена ивичка.

— Да, от просто по-просто — каза замислено Писателят, като издигна ръкава и кой знае защо надникна в неговите червени недра.

Ех, че жена! Излъгала честните гангстери, объркала ги, замаяла ги. Току-виж, че ще си имат сериозни неприятности в службата! А след това, когато вече не е било необходимо, тя вероятно е изхвърлила чантата в канала, като я е напълнила с камъни, в някой вход е обърнала плаща си откъм червената му страна. И следата на мъжа с черния плащ, който се разхождал по улица „Дева Мария“, се прекъснала, изчезнала. Остроумно, няма какво да се каже.

Неочаквано, като издигна гласа си подчертано високо, Медея каза:

— Излизай, не прави глупости! Чуваш ли? Та аз прекрасно зная, че си тук.

Възцари се тишина. Никой не се отзоваваше.

Тя стана, пъхна с решителен жест ръцете си в джобовете на панталона, отметна надменно глава.

— Хайде! По-живо! Слава богу, не съм сляпа. На най-лично място стои… а аз вчера го търсих… ръкава от моето плетиво. — На бюрото на Писателят лежеше парцалът, в който беше загънат апаратът на изобретателя. — Стига! Доста си поигра! — В гласа й се дочуха резки нотки. — Ела тук!

Изпод кревата бавно, без желание, се измъкна главата, показаха се рамената… Широкоплещестият мъжествен човек се изправи, смутен като ученик пред учителка, запристъпва неловко от крак на крак.

— Е, понаправи ли глупости? За един ден толкова изпоразвали. Добре, че избързах. Ти си като дете, та ти не познаваш живота, не те бива да действуваш сам. Ето какво се получава — тя показа разлетелите се по стъклата на библиотеката пукнатини, — когато ти самичък ходиш из града. — Тонът й беше снизходителен, майчински, покровителствен. — Сега ти разбра, нали, че аз и само аз те спасявам от грижи и неприятности? Пазя те от самия тебе? Че само с мене си в безопасност?

Той слушаше мълчаливо, без да протестира, но и без да се съгласява. Лицето му беше някак си тъмно, уморено, в къдравите коси се беше заплела перушина. Сините очи гледаха встрани и беше трудно да се разбере кое в тях бе повече: покорността или упоритостта.

— Е добре, за това после. — Тя премина към делови разпоредби. — А сега вземи плаща…

Той видимо беше свикнал да се вслушва в този глас, да му се подчинява по всички житейски въпроси. Обърна се, за да отиде в коридора и да намери скрития си там плащ, но тя го спря.

— Но не, не оня. Моят, разбира се. Ето го. И не от черната страна… Та те търсят именно в черно. Обърни го! — Той обърна плаща от червената страна, но тя пак беше недоволна. — Дай тук! Аз два пъти влизах в къщата в червено, може би все пак някой от тях… Не струва да се рискува!

Дръпна с рязко движение черната подплата, тя се отдели от червената (копчетата, които ги съединяваха, щракнаха, когато се отделяха). Черното на свой ред се оказа подплатено с жълто, тя го обърна наопаки и пак закопча грижливо копчетата, само че сега в ръцете й беше съвършено неузнаваем, новороден, жълт като канарче плащ.

— Обличай се! Като излезеш, си свивай малко колената, ще изглеждаш по-нисък. Ето зад този ъгъл — тя се приближи до прозореца и показа с ръка — има кола, на кормилото е баща ми. След три часа ще бъдеш в къщи… в пълна безопасност!

— Но аз бих искал още… — Той се насочи към Писателят. — Необходимо ми е…

— После. За всичко после. Друг път.