Наталия Соколова
Дезидерата (4) (Странно произшествие в седем посещения)

Този, когото търсеха

(Посещение четвърто)

Нещо твърде често днес му казваха: „Не заплашвам“, „Нищо не ви заплашва“, „Не се плашете“. Не беше ли твърде много. Когато на човек за стотен път му кажат: „Не се бойте!“, може би е време да започне да се бои?

Той седеше, не се обръщаше и чакаше. Гласът излизаше като че ли изпод кревата.

— Само не се обръщайте. И сега не разговаряйте с мен, не ми отговаряйте. Затворете прозореца, ако не ви затруднява. И дръпнете пердетата. Така. Благодаря. Аз не се боя. Но просто ми се иска да довърша работата докрай. А могат да ни попречат.

Когато Писателят се обърна, след като затвори прозореца, човекът вече беше излязъл изпод кревата и изтърсваше праха от колената си.

Той не познаваше този човек. Никога в живота си не беше го виждал.

А ако го беше виждал — вероятно не би го забравил. Външността му се запомняше.

Непознатият беше великолепен мъж в разцвета на силите си с широк гръден кош, широки рамене, сини, наивно-сериозни очи и тъмноруси коси, къдрите на които се виеха около кръглото му изпъкнало чело. Беше с някакъв обикновен вълнен пуловер, с кърпа завързана на врата и се държеше свойски. Погледът му беше добър, леко блуждаещ, но нещо в очертанията на устата, в извръщането на здравата шия говореше за сила, упорство, може би даже за упоритост, която много трудно се преборва.

— Да затворим ли входната врата? — предложи Писателят. — Наистина никога не правя това. Но при такива обстоятелства…

— Като че ли е разумно.

Писателят отиде да затвори вратата, издърпа с мъка ръждясалата кука до увисналата халка. След това се върна в стаята.

Непознатият стоеше до рафтовете, разглеждаше заглавията по гърбовете на книгите.

Когато Писателят влезе, той се обърна. Каза приветливо:

— Вие сте Писателят? Драго ми е да се запозная.

— Аз също — отвърна Писателят, поддал се неволно на обаянието на непознатия, като сам се чудеше на това.

И стисна протегнатата ръка.

— Пристъпвам веднага към работата. За съжаление могат да ни прекъснат. — Непознатият седна на кревата, пружините под него жално изскърцаха и се огънаха. — Аз съм изобретател.

Изобретател? Така ли? Писателят разочаровано се облегна на гърба на креслото. Така банално ли трябваше да завърши тази необикновена ярка и интересна история… От време на време през постоянно отворените врати на неговия дом проникваха непризнати, несретни изобретатели. По-голямата част от тях — изтормозени, много разсеяни хора, обвиняваха в неблагодарност целия човешки род, разваляха електрическата инсталация на къщата, като пъхаха в контактите щекерите на някакви странни прибори и устройства, изгаряха пода с киселини, забравяха в кухнята и в антрето малки пакети, увити във вестници, които след това неочаквано се взривяваха, изплашваха до смърт старата чистачка. Един изобретател предлагаше да удвои продължителността на човешкия живот с микродози арсеник, които трябваше да се вземат от ранно детство. Друг имаше идеята, че ако се загрее Саргасово море чрез свръхмощни плаващи уредби, би се предизвикало невиждано размножаване и миграция на водораслите и че флората на Световния океан ще се измени основно, а следователно и храната на животните и хората. Трети търсеше състав, с който, ако се намаже човешката кожа, може да се създаде невидима, непроницаема ципа, която да прави човека практически неуязвим и за хладно, и за огнестрелно оръжие. Четвърти по разработена от него специална методика искаше да повиши процента на раждащите се гениални деца чрез облъчване на всички младоженци…

Но този изобретател не беше нито жлъчен, нито раздразнителен. Напротив — беше спокоен, замислен, вглъбен в себе си. Той внушаваше доверие. Може би си струваше да бъде изслушан, преди да бъде направен окончателният извод.

— Виждате ли, аз съм физиолог. И мога — чрез открития от мене способ — да въздействувам върху определени клетки на главния мозък. Мога да възбуждам тяхната дейност или, обратно, да я подтискам, без да се ровя из мозъка, без да вмъквам там електроди, въобще без да го докосвам… Впрочем специалните подробности вас не ви интересуват — прекъсна се той сам. — Достатъчно ще бъде да кажа, че след дългогодишни търсения аз намерих „Лъчи на въздействие“, стабилизирах ги и ги зафиксирах, научих се да ги получавам, овладял съм ги. Много трудно беше да се увеличи радиусът на въздействието им, отначало то трудно достигаше от единия ъгъл на лабораторията до другия, а след това се научих от бараката, където беше моята лаборатория, да насочвам снопа лъчи към къщи, и безкрайно се радвах. Но скоро това разстояние ми се стори детска работа… Задачите станаха инженерни, наложи ми се да се откъсна, да изуча това-онова. При проектирането и конструирането на „апарата за въздействие“ — а него аз правих и монтирах сам с ей тези ръце, с малката помощ на жена ми и на тъста ми, ех, наистина отделни, особено сложни и свръхточни детайли поръчвах по свои чертежи навън… Така например наложи се да отделя особено внимание на размера и на тежината на апарата. Първоначалният вариант беше шкаф, а след това с габарити на неголям куфар, а после — на кутия за пури…

Писателят слушаше и простичкото делово изложение лека-полека го грабна. Цели години труд. Дълги години търсения. Имало неуспехи, грешки, понякога изглеждало — край, стигнал е до задънена улица и толкоз. След това отново лумвало примамливото пламъче на надеждата, което увлича изследователите. Непознатият разказваше за това пестеливо, с достойнство, седнал на небрежно застланата чужда постеля, опрял лакти на колене и сложил глава на юмруците си. Добре че беше имал възможност още съвсем млад да изостави преподаването, да напусне провинциалния институт, където се готвели да му присъждат някакви степени и го заставяли да работи върху задължителни теми. Да вървят по дяволите! В течение на петнадесет години той беше имал на разположение помещение за експерименти, където никой не си пъхал носа, беше имал средства да купува, или да поръчва лабораторните съоръжения… и работел, работел, колкото му се искало — и денем и нощем.

— Частна благотворителност! — опита се да изясни Писателят.

Но другият само махна с ръка. Не искаше да се отвлича от главното.

— Апаратът действува безотказно. Ето сега вие сами ще се уверите.

Стана, закрачи към коридора, изчезна на завоя и веднага се върна с чанта в ръка. Чантата беше от бяла кожа с каишка, за да се носи през рамо, върху нея проблясваха медните плетеници на сложни инициали. Някой днес вече беше говорил на Писателят за бяла чанта с медни инициали… Но сега не си струваше да си спомня, не му беше до това.

С най-голяма предпазливост изобретателят извади от чантата пакет, обвит с някакви меки парцали, а от пакета — кутия от обикновена пореста пластмаса, малко по-голяма от табакера, с някакъв избелял сив миши цвят (кофите за смет по улиците на града бяха от такава пластмаса). Отвори я, показа монтирания на вътрешната страна нещо като пулт за управление, редици от малки копчета, лостчета, клавиши. Попипа клавишите, докосна копчетата. Затвори пак кутията, издигна я на равнището на очите си. Писателят се обърна към него. Там се откри отвор — твърде тесен, удължен прорез, просто като че бяха разсекли с нож сивия порест материал — краищата едва се бяха разделили. Прорезът чернееше като тънка черта, прилична на случайна пукнатина, на одраскано.

… Някой ме води за ръката — това е баща ми — колко е голям, колко високо са шапката, рамената му… трябва да отметна силно глава, за да ги видя, там горе вятърът е друг и въобще всичко, разбира се, е друго. Баща ми вижда много по-различно, отколкото аз далечни ширини, а може би това са страните, където има лъвове и пясъци, както е нарисувано в книжките (макар че за това си мисля, разбира се, като на шега, та аз вече мога да чета и зная, че палмите и пустините са много далеч от нас, за там трябва дълго да се пътува). Затова пък ако погледна надолу, колко близко е асфалтът, стъпканият мокър сняг и колко големи изглеждат обущата на минувачите, които крачат уверено и газят снега — и редом през цялото време са моите ботинки: кафяви, тъпоноси, мокри, поодраскани тук-таме. Ботинките стъпват чевръсто и бързо по черния мокър асфалт, по останките на неприличащия на себе си сив сняг, който се топи, силно опънатата ми нагоре къса моя ръка държи пръста на баща ми с твърд жълт пръстен, а аз виждам и своя пухкав анцуг и края на коженото си яке… А защо в книжките няма такива картинки: с улици, къщи и да се вижда рамото или коремът, кракът или бедрото, коляното или част от палтото, та нали винаги виждаш част от самия себе си, макар малка, без това не може, остава някак си несвързано.

Устните ми се усмихват от само себе си, усмихват се през цялото време. От щастие. Аз вървя и чувствувам: днес е щастлив ден, баща ми току-що ми е купил от магазина за играчки великолепен голям самолет, за какъвто отдавна мечтая, яркосин, с въртящ се прозрачен пропелер, приличащ на крилата на живо водно конче, с прибиращо се шаси и отмятащо се кормило за височината. Аз дълго избирах (имаше всякакви цветове самолети: червени, небесносини, зелени, сиви, виолетови, черни, оранжеви) и все пак избрах синия цвят, цвета на небето.

Вървя с бърза, подскачаща походка, старая се да не изоставам от баща си, който носи под мишница кутията с моя самолет, а мен в това време неусетно ме налягат съмнения. Все си спомням ослепителния оранжев самолет, който пренебрегнах заради синия… и вече започва да ми се струва, че синият цвят е гаден, отвратителен, мрачен, избледнял, че е неприятно да се гледа моя самолет, че всяко момченце трябва да завижда на собственика на оня яркооранжев самолет, който остана на рафта в магазина.

И аз вече зная (ние приближаваме към завоя), че зад ъгъла ще взема и ще кажа на баща си за оранжевия самолет. И в същото време разбирам, че не бива да се говори за това, че баща ми търпеливо беше чакал в магазина, не ме притесняваше, предостави ми да избирам. И щом само кажа тези думи, ще стане нещо ужасно, страшно за мене, непоправимо! И все пак аз зная, чувствувам, че непременно ще кажа, не ще смогна да мълча, не ще успея да се удържа, по плъзгавото, стръмно ледено хълмче… че вече започвам да се плъзгам, пълзя бавно към неизвестното, колкото по-неотвратимо се приближаваме до ъгъла на къщата, зад който трябва да свърнем.

— Татко — казвам бързо, набрал отчаяна решителност. — А оранжевият беше по-хубав. По̀ ми се иска оранжев…

Говоря това точно на ъгъла, бързам, задъхвам се, гълтам краищата на думите. На същия оня ъгъл, зад който (аз твърдо зная това) ме очаква беда. Очаква ме възмездие.

Аз говоря и баща ми, навел се над мене от своята висина, се спира. Неговата голяма топла ръка с твърд тежък пръстен прави някакво нерешително движение в моята ръка.

— Знаеш ли… — баща ми като че нещо претегля, съобразява. — Работата е там… че аз май забравих да си купя цигари. — Той взема решение. — Е, хайде, тъй да бъде, да се върнем. Ти ще получиш своята оранжева машина, а аз — цигари. — Кашля. И прави мъничка педагогическа добавка: — Само че следващия път бъди по-умен. — Смее се. — Особено когато ще си избираш жена.

Връщаме се обратно. Така и не завих зад страшния ъгъл на къщата, така и не узнах какво собствено ме е заплашвало. Баща ми и аз вървим обратно, бързаме дружно и весело към радостта, срещу новия огнен самолет, на който утре ще завиждат момченцата от нашата…

Всичко се върна на мястото си. Върнаха се стените на работния кабинет, прозорецът, слабо просветващ през плътните пердета, небрежно застланият креват и човекът със сини очи на любопитно дете и изпъкнало чело на мислител. В ръцете си държеше пластмасова кутия.

Върна се равният монотонен ромон на дъжда през прозореца, приглушеното сънно шумолене на капките по листата.

Писателят седеше, прилепил гръб на облегалката на креслото, опитвайки се да събере мислите си. Кой би могъл да знае такова нещо за мене, да надзърта, да подслушва. Никой, никому не съм разправял въобще за това, нима такова нещо се разказва, нима може да се разкаже с всички подробности за тази съществуваща само в миналото улица, с косо стесняващите се нагоре стени на нейните кафяви къщи, кафявият леко кълбящ се въздух на миналото, с топлите ръце на покойния баща? Това е неповторимо, невъзпроизводимо, всички тези усещания, аромати, примесени вкусове, мимолетни душевни движения, почти неизразими с думи, та аз и самият не помнех това, не знаех, че го помня, че го нося със себе си…

Писателят потърка силно лицето си с длани. И започна не така уверено, както обикновено, и малко несвързано:

— Но вие знаете, че в живота… че в живота се случва другояче, а тук… — той се затрудни как да нарече това, — във вашето предаване…

Изобретателят, смутено-горд, се усмихна с добрата усмивка на победител.

— Та аз не зная какво сте видели! Това е чисто лично, субективно, на всекиго — неговото. Вие трябваше да видите желаното, изпълнението на желанията… даже ако те някога наистина не са се изпълнили. — Обясни. — Така настроих апарата. А на какъв материал, е, това вече не зависи от мен! Вашият живот, вашият опит подсказват материала. — Той щракна капака на кутията, пак се появиха лостчетата и копчетата на микропулта. — Но може да се настрои и по съвсем друг начин. Ето например… — Започна да докосва клавишите, да премества предпазливо лостчетата. — Въздействието може да бъде и обратно, дразнещо. Може не да се отстраняват, а да речем, да се изострят и да се оголват противоречията, конфликтите. — Той каза тихо, замислено: — Понякога това е важно за по-доброто опознаване на живота. За активизиране на човека за борба със злото. — И като отрони мимоходом тази мисъл, мълча цяла минута и гледа сивата кутия, която обещаваше толкова много, беше включила в себе си толкова, все още неразкрита неизвестност. След това решително хлопна капака, сложи апаратурата настрана. — Добре, не са нужни повече демонстрации, ще успеем. — Махна с ръка. — Сега работата не е в това. Важно е да се изучи новият процес, да се изяснят природата и закономерностите на въздействието. Огромно поле за научна дейност… разкриват се много интересни научни въпроси…

Но Писателят не бързаше да се задълбочава в чистата теория.

— А вие как правехте опитите? Изглежда само върху себе си?

— Главно върху себе си — потвърди изобретателят. — А ако бяха върху жена ми или върху баща й, тогава ги молех да разкажат… по възможност по-точно, по-подробно. Но това беше по-късно, към края. А в началото — само върху себе си — та аз не знаех какво се рискува и не можех, нямах право да въвличам и други. — Той говореше за опасностите спокойно, без превземки… — Аз бродех слепешком. Действието на лъчите върху мен беше силно и най-непредвидено. Ту пълна загуба на паметта, класическа форма на амнезия — вероятно от претоварване на мозъка. Ту съвсем ранни, едва ли не бебешки спомени — неестествено ярки и ясни, с подробности, чак до завъртулката на някоя глупава дрънкулка. Не можех да се избавя от тях, беше много уморително. А веднъж цял месец бях в странно състояние… в духовна анабиоза, що ли, на ръба на бодърствуването и съня, на живота и смъртта. Ядях, ако ме хранеха, разхождах се, ако ме разхождаха, но струва ми се не мислех, не съзнавах своето съществуване. Странна работа! — Лицето му потъмня, той сви юмруци и упорито наведе чело. — Знаете ли, сам се докарах до това състояние, а да изляза…

Добре че той винаги разказвал, за всеки случай, на жена си всичко най-важно от своята работа. И водел подробни записки. Тя, макар и много трудно, в края на краищата го извела от анабиозата. Търсела, опитвала, грешала, била се вече съвсем отчаяла, че не ще може да го върне в нормално състояние. И изведнъж неговите блуждения в света на неизвестното свършили, той се върнал при хората, станал отново самият той. Сега това е вече изминат етап — той знае как да накара някого да изпадне в анабиоза и как да го извади от нея.

— Тихо! — каза рязко Писателят. — Спорен мен някой ходи под прозорците. Та всеки от оная шайка може да се върне. Трябва да бъдем нащрек.

Двамата замълчаха и се ослушаха. Но не чуха никакви странични звуци — само равномерното доверчиво ромолене на дъжда — успокояващо, приспиващо.

Телефонът звънна неприятно рязко. Писателят взе слушалката. Сребрист женски глас каза с мека подмилкваща се настойчивост:

— Обажда се ваша читателка. Поклонничка на вашия талант. Така ми се иска да ви видя…

— Зает съм.

— … да ви видя. Днес, веднага. Вие вярвате ли в предчувствия? Моята интуиция ми говори…

— Извинете, при мене има хора. Някой друг път. — Писателят, без да се вслушва в настойчивото сребристо чуруликане, сложи слушалката на мястото й.

Само глупави поклоннички са му притрябвали сега!