Наталия Соколова
Дезидерата (7) (Странно произшествие в седем посещения)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дезидерата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, броеве 9 и 10 от 1982 г.

Илюстрации: Стоян Шиндаров

 

 

Издание:

Автор: Маршал Кинг; Анри Троая; Наталия Соколова

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1982 г.

Преводач: Наталия Дюлгерова; Д. Борисова; Мария Ем. Георгиева; Мирабела Гълъбова; Александър Кючуков; Вихра Арабаджиева; Емануел Икономов

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: руски; английски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7053

История

  1. — Добавяне

Ненавистта на любящата

(Посещение пето — продължение)

— Да поговорим? С удоволствие. — Писателят съсредоточено тъпчеше лулата с тютюн. Най-после това можеше да бъде направено спокойно, без да рискува да получи куршум в челото. — Ако не ви затруднява, госпожо, моля, оставете прозореца отворен, тук е душно. Трябва да ви кажа, че рядко ми се случва такъв оживен сутрешен прием… Впрочем, госпожо, вие забравихте да се представите. Вие сте така необикновена, така мило пренебрегвате общоприетите условности, но все пак бих искал…

Тя не го удостои с отговор. Седна на предишното си място в креслото, постара се да среше разрошените си коси, забоде ги по-здраво на тила си с голям фуркет. Сега на лицето й изплува нов насмешливо-тържествуващ израз, ъглите на устните й потрепваха, като че ли отвътре напираше дръзка безочлива усмивка, ноздрите на тънко очертания нос потръпваха. Много красиво лице. Ярко, смело, силно. И все пак в него имаше нещо неприятно — може би очите бяха разположени малко по-близо, отколкото трябва? Или надменната чупка на веждите? Да, опасно лице.

— Разрешавате ли да запуша? — Писателят взе запалката.

Тя нетърпеливо помръдна рамо — пушете, какво ме интересува. Заговори бавно, тежко:

— Така… той не е шарлатанин, не е измамник… никога никого не е лъгал съзнателно. Но той е със засегната психика. Разбирате ли? — попита тя със звънтящ глас. — Той е маниак… Във всеки случай от време на време става именно такъв. Когато го прихване.

Писателят разпали лулата и се обви с кълба дим. Той не бързаше да отговоря. Явно беше се приготвил да слуша по-нататък.

— У него възникват налудничави, натрапчиви идеи: всеки път някакво изобретение, откритие със световно значение, което уж бил направил. — Застанала нащрек, тя следеше какво впечатление правят думите й. — Съумява да говори за това толкова свързано, логично, че в началото човек може да си помисли… Но вие сте писател, психолог, вие, разбира се, веднага сте разбрали с кого имате работа, вас — аз съм уверена — не могат да ви излъжат.

Без да изпуска лулата от устата си, Писателят попита:

— Отдавна ли се познавате с него?

— От преди десет години. — По лицето й се плъзна някаква сянка от спомен, чертите й леко се смекчиха. — Бях студентка, съвсем младо девойче. Но още тогава можех да взимам решения. И аз веднага, в оная първа вечер… — Тя замълча. Писателят не я подканваше, търпеливо чакаше продължението. — Той беше самичък, нещастен, болен… Аз го отведох и го скрих в своя собствен дом, в малко глухо селце, което не може да се намери на картата. Достатъчно богата съм и мога да си позволя разкоша да задоволявам всичките му хрумвания. Оборудване, прибори… Нищо не му отказах. Нека това да са само играчки, но ако тези играчки правят живота му по-лек, прогонват скуката, то не ми е жал за никакви пари. Той вярва, че е изобретател, чувствува се истински човек, щастлив е по своему…

— Вие затваряхте ли го? — попита Писателят направо, като разгонваше дима с ръка и се вглеждаше в красивото непроницаемо лице. Тя сви неопределено рамене. — Не сте го пускали в града? Криели сте колата, не сте му разрешавали да я ползува?

Тя започна да обяснява:

— Той е твърде нервен, за да може да стои зад кормилото. А градът му действува възбуждащо, лекарите…

— Така. Ясно… По-нататък! Богатство, текуща сметка, средства за неговите прищевки… — Той неочаквано опря гърди о бюрото и здраво сграбчи нейните дълги гъвкави пръсти, стисна ги. Тя се опита да се измъкне, но не можа. — Е, стига, стига, нищо не искам от вас, само мъничко обследване.

Тя изпръхтя негодуващо. Той преодоля съпротивлението й, разтвори юмрука й, попипа тясната й длан. Както си и мислеше, на дланта й, там, където започват пръстите, можеха лесно да се напипат мазоли, каквито нямат богатите капризни дамички.

Той пусна ръката й, тя рязко се отдръпна назад, сви се в креслото като подгонен звяр. И завика, бляскайки с очи:

— Да, работя в зеленчуковата и в овощната градина… И никак не се срамувам!… Копая, без да изправям гръб. Возя и продавам плодове, пазаря се за всеки грош. Може да спя и четири часа в денонощието, но от това не се умира — каза тя с безпощадна насмешка. Трябва да й се отдаде дължимото — тя можеше да бъде жестока не само към другите, но и към себе си. — Цял месец работих като прокълната и ето той има възможност да поръча поредния безсмислен куп тръбички, кабели и епруветки, на които ще се радва като момченце. Нека се радва! А това, че аз жертвувам себе си, погубвам своя живот, живота на баща си… Какво значение има това?

Има разни фанатици. Тази беше фанатик в любовта. Любов, която много приличаше на ненавист, любов — страстна, неистова, оцветена мрачно, безрадостна, която носи само болка. Сляпо предана на своя идол, тя се бичуваше ежедневно, ежечасно в името на този идол, без да пита нужно ли му е това или не. И всичко е помнела, за всичко е търсела отплата — за всеки удар с бича, за всяка драскотина. Какво да се прави, най-преданият жрец обикновено е и най-деспотичният. Фанатизмът и деспотизмът така често вървят ръка за ръка.

— Вие сте учили… — започна Писателят.

— Във Висшата школа по музика и музикознание — каза тя предизвикателно — при най-добрите професори на страната. Вдъхвах надежди. Струва ли си сега да си спомняме за това? „Погребах се в затънтен край“, както пише в благопристойните романи на деветнадесетия век. — Като подражаваше на гласа на продавачка от пазара, тя проточи напевно с жесток смях: — Отлични аспержи, отбрани ангинарии, салати, марули, сладка цикория. Не искате ли френска целина, червено савойско зеле, лук шарлот с дребни главички… — Като прекъсна своя фарс, каза строго, без усмивка: — Ето как става, драги Писателю! Нарича се: живот! В романите на деветнадесети век такова нещо няма да срещнеш.

— Е, и деветнадесетият век си е имал своите противоречия. Стигали са му — каза Писателят. — Не са били само рози и разнежени елегии…

Но тя не слушаше. Тя въобще не умееше да слуша другите.

— И не съжалявам. Нито за секунда, за нищо не съжалявам. — Тя навъси вежди, горчивата гънка над очите й се очерта рязко. — А всички вас, чистичките, благополучните, аз презирам… И вашите мнения за моя живот не ме интересуват, не желая да ги слушам, дръжте си ги за вас. Както и вашите въздишки и съжаления!

Писателят разбра, че тя спори не с него, а през него — с някакви бивши приятелки, които сега, когато я срещнат, едва й кимат… със стари познати на семейството, които поклащат тъжно глава, когато говорят за нея „в минало време“ като за „окончателно пропаднала“.

Тя стана и започна да ходи напред-назад из кабинета, като затворник в килия.

— Нека да работи в лабораторията си! Нека да се утешава с илюзии. Светът не бива да забелязва това. Какво го засяга света? Той е безвреден. Разбира се, само когато е до мене и под мое наблюдение. — Поправи се. — Тоест, под наблюдение на лекар. Ние го наблюдаваме, аз и баща ми… стараем се никога да не го оставяме сам. Това стана случайно — баща ми работеше в далечния край на градината, а аз бях отишла за щайги за ябълки. През последния месец той вече втори път бяга така в града. Тогава се хвана с телекомпанията, а сега с вас. Това негово бръщолевене за някакъв апарат, е, не апарат, а магическа кутийка… — Тя явно се опитваше да разбере какво точно е известно на Писателят, какво е успял да му разкаже изобретателят. — Та това е просто мираж… своего рода халюцинация. Така му се привижда, така му се струва. Натрапчива идея, която няма нищо общо с действителността.

— Той ми показа кутийката — каза Писателят между две всмуквания от лулата, без да откъсва поглед от лицето й.

— Показал? — Тя се задъха. — Той значи… О, боже! — Тя веднага се опомни: — Та това са празни дрънканици. Приказки! Легенди! Аз никога не ще повярвам…

И замълча. Защото видя под хартиите на бюрото подаващия се ъгъл на познатата сива кутия. Взе я в ръце, повъртя я. Не можеше да има съмнение — това беше той — „апаратът на въздействие“.

— Откраднал го. Изнесъл го…

Тя се отпусна на креслото и продължаваше да разглежда апарата, който лежеше на коленете й. След това вдигна очи към Писателя реши се и каза:

— Е, добре. Нека бъде така. Сега ще ви кажа всичко. Той е просто хипнотизатор. И наистина блестящ хипнотизатор, забележителен, много талантлив. Лично надарен… плюс метода, който разработи. Той го разясни и на мене, аз съм негова ученичка. Ето сега ще се убедите!

 

 

… говоря. Баща ми ме слуша и не се спира, върви по-нататък, ние заобикаляме ъгъла на къщата, завиване зад него.

— А, тъй ли? — Баща ми като че ли претегля, преценява нещо, обмисля. — На тебе не ти харесва синият? Червеникавият ти харесва повече? Ти си променил решението си? Е, какво пък!

Аз разбирам, че сега ще стана нещо ужасно, искам да попреча на баща си, да увисна на ръцете му, искам да плача, да моля за прошка, да викам, че няма вече да правя така, че харесвам синия, много го харесвам. Но не успявам да направя нищо, вкаменявам се, ръцете ми са притиснати до бедрата, гърлото ми е свито.

Баща ми спокойно, бавно, без да променя израза си, отваря кутията. Хвърля на тротоара синия красавец-самолет, самолетът изтраква, баща ми вдига крак и го настъпва… веднъж, втори път… искам да замижа, да не гледам, да не виждам нищо, но не мога, гледам и горещи, горчиви сълзи…

 

 

Всичко се върна. Стените, кабинетът, лицето на чуждата жена… Какво става? Та първия път беше друго, съвсем друго. Ах, да, изобретателят измени настройката на апарата, пред мене движеше лостчетата. Онази настройка беше идеализирана, а тази очевидно…

Писателят попита:

— А вие можете ли да повторите това без кутията?

И протегна ръка да вземе от нея апарата.

Но не успя.

Тя се развика:

— Назад! Не пипайте!

И Писателят неочаквано видя право пред себе си насоченото дуло на малък дамски револвер. Откъде го беше измъкнала Медея, той не беше успял да забележи. От джоба на панталоните, може би?

Не е твърде приятно, когато красива жена с решително лице държи с твърда ръка мъничък дамски револвер, насочен в корема ти.

Не ти е до шеги.

— Ръцете горе! — изкомандува Медея.

— Според мене, това е излишно — каза Писателят, без да вдига ръцете си. — Разбира се, ако вие продължавате да настоявате, госпожо…

Тя не настоя. Хапеше устни и размисляше — за какво? Него естествено го интересуваше хода на мислите й. Какво ли не би могла да измисли, без да отдръпва пръст от спусъка. Той, старият войник знаеше добре, че понякога оръжието подсказва на човека най-странни и ненормални постъпки. Та нали оръжието е направено за унищожение и, като всяка вещ, помни за какво е направено.

— Знаете ли, да вдигаш ръце е някак си глупаво — каза Писателят, загледан отблизо в черния отвор на цевта. — В това има нещо театрално. В смешно положение изпада и който вдига ръце… и който командува.

Тя каза бавно, като че размишляваше на глас:

— Истината за апарата знаете само вие. Единствен само вие сте го пипали… значи, ако аз сега…

Дулото на пистолета, насочено преди това в гръдта му, се издигна на равнището на челото. Сега то беше насочено между очите на Писателят. По гърба му полази неприятен студ. Ръката на Медея се позабави и започна полека, но твърде нерешително, да се спуска надолу, след това пак се издигна…

Писателят се ядоса. Той не обичаше да бъде играчка в ръцете на другите. Беше свикнал сам да решава съдбата си.

— Е, стреляйте! — каза той през зъби, като я гледаше внимателно в очите.

Стана от стола и като заобиколи бюрото, през цялото време гърбом към него, бавно се придвижи насреща й.

Внезапно тя изтърва револвера на килима. Раменете й се затресоха от ридания.

Той вдигна спокойно револвера от пода, постави предпазителя, сложи го за всеки случай в джоба на куртката си. Такива нервни особи понякога доста бързо променят решението си.

— Успокойте се. Елате на себе си. Искате ли да ви сваря силно кафе? Нищо страшно не е станало. Как се чувствувате сега?

Тя седеше в креслото и както преди не отлепяше ръце от лицето си. Писателят реши, че трябва да й даде време да дойде на себе си и престана да й задава въпроси.

Той отиде в кухнята, наля чаша вода и я донесе. Медея седеше, отпуснала уморено ръце в скута си. Очите й бяха пълни със сълзи, но когато той влезе, тя бързо, раздразнено се обърна към стената. Не пожела да пие, отблъсна ръката му с чашата.

— Виждате ли, госпожо, що се касае до вашата версия с полудяването… — каза Писателят, като отърси капки вода от ръкава на домашната си дреха. — Не бих ви съветвал да настоявате на нея. Явно за апарата зная не само аз. Известен е да речем и на сътрудниците на компанията „Окото на Ра“. Иначе компанията не би преследвала така настойчиво изобретателя. Те там не обичат да хвърлят пари на вятъра, а преследването струва пари — и то не малко. Съветът на генералните директори очевидно счита, че вашият мъж е напълно нормален, а апаратът — реалност. Да, той ми каза, че Флора, знаете тази бивша…

От всичко, което Писателят каза, тя изглежда чу само женското име Флора. И скочи, невероятно яростна, като пантера, която се хвърля върху жертвата. Писателят даже се изплаши.

— Ето на… щом излезе. Жените му се обесват… Той ще заеме видно положение, ще бъде уважаван, ще си има свой самостоятелен живот. Аз го откраднах от всички, скрих го… Никога не съм мислила, че от това може да излезе нещо. Че той ще открие… Давах му пари, жилите ми изскачаха, за да може той да изследва, нека изследва, ако ще цял живот, щом това му доставя удоволствие. Но да не открива!

Румени петна аленееха по бузите й, косите й бяха разрошени, беше даже малко страшничко да я гледаш.

Юмруците й бяха притиснати о гърдите, тя стискаше пръстите си толкова силно, че кокалчетата им бяха побелели. И говореше, говореше, като че сама се възнаграждаваше за многогодишното мълчание, за постоянната потайност:

— Когато ние се запознахме… той имаше тетрадка, озаглавена „Дезидерата“. Е, всички знаят, че това означава „Желаното“. Така пишат в библиотеките върху списъците на книгите — желано, тоест това, което нямаме, но което искаме… А той записваше в тази тетрадка своите идеи, замисли… онова, което мечтаеше да открие, да осъществи. Пишеше за тези проклети „лъчи на въздействие“, за бъдещия апарат. Помня аз, смеейки се, сложих длан върху тази тетрадка. И казах уж на шега: „О, как бих желала да стана ваша Дезидерата!“ Това беше отдавна. Тогава бях наивна и мислех, че животът, това е осъществяване на желанията… търсене на идеалната хармония, която е постижима.

Тъмните й очи гледаха покрай Писателят. Дали помнеше къде се намира, с кого разговаря, защо е дошла тук?

— Аз тъй и не станах негова дезидерата. Дезидерата си остана ето това — поразклати апарата в дланите си. — Това го привлече изцяло. — Усмихна се. — Да, той не ми е изменял, та той е порядъчен, честен човек, добро момче. И кога ли пък би могъл да ми измени? Той ме търпеше до себе си, свикна да му помагам да живее, да работи, понякога даже забелязваше, че съм жена. — Обърна се поривисто към Писателят. — Искате ли да знаете кога бях истински щастлива? Месец. Един месец за всичките тези години. Когато след едно неуспешно облъчване…

— Той изпаднал в състояние на полусън?

— Да. — Тя не се учуди, че Писателят знае, не обърна внимание, не й беше до него. — Страшно е да го кажа, но аз нощем понякога мечтая… какво би било, ако той пак стане такъв, какъвто беше през този месец… или пък да ослепее. Колко щях да съм му нужна, как би чакал моите стъпки, как би се ослушвал…

Тя замълча. Нещо я накара да застане нащрек. Писателят сложи двете си ръце на раменете й, накара я да клекне, да се скрие зад масата.

Иззад полуотворения прозорец питаха:

— Писателят… тук ли живее Писателят?

Гласът беше женски. Сребрист, необикновено чист и ласкав. Писателят повдигна леко пердето, погледна в градината. Очарователно създание, младо и женствено, се луташе между храстите. Чадърът не можеше да опази от дъжда нейното елегантно бяло палто с пухкава черна кожа по ръкавите и по полата. („Шикозен модел на парижка фирма“ — помисли бегло Писателят.) Старата къща пръхтеше и плюеше сърдито, и злорадо излизаше върху й буйни потоци кална вода, като че й отмъщаваше за нахлуването.

— Сега ще дойда — каза Писателят, — ще ви посрещна. Чакайте ме там.

И спусна пердето.

— Но аз не искам да се крия — съскаше Медея възмутена, когато той я влачеше за ръката по коридора. — Аз от никого и от нищо не се боя. Какво ми…

Без да се церемони, Писателят я бутна към тесния дървен калъф на часовника. Отвори вратата.

— Мълчете! Омръзнаха ми вашите глупости… Ами ако тази новата е също от шайката? Видът й е прекалено невинен. Чрез вас е твърде лесно да се доберат до вашия мъж, миличка. Благоволете да помислите за мъжа си.

Споменаването на мъжа й я направи послушна. Тя влезе в калъфа на часовника и затвори вратичката зад себе си.