Наталия Соколова
Дезидерата (3) (Странно произшествие в седем посещения)

Един от тринадесетте

(Посещение трето)

Интелигентният вожд на честните гангстери стана от стола. Веждите му страдалчески се извиха.

Дошлият каза ясно:

— Не вървиш по нужната следа.

Шефът на гангстерите се намръщи. И с движение на веждите си отпрати от стаята всички останали (трябва да се пази авторитетът на ръководителя). Ония като че вятър ги издуха.

Писателят съобрази, че познава новодошлия. Това беше един от тринадесетте генерални директори на компанията „Окото на Ра“, който се беше издигнал от низините благодарение на своите изключителни способности и пълно неподбиране на средствата. Той няколко пъти беше уговарял Писателят да вземе участие в предаванията на компанията, но винаги беше получавал отказ.

Генералният директор влезе в стаята, премести свойски хартията и седна на края на бюрото. Правеше впечатление на човек, който не е свикнал да иска разрешение даже в чужда къща. Главатарят на гангстерите остана прав, опирайки се на своя кариран чадър.

— Полуслепият портиер е надрънкал нещо от глупост и ти си повярвал. Зяпали сте, изпуснали сте! — каза безпощадно генералният директор. — Знаеш ли улица „Дева Мария“ зад старото гробище? — Гангстерът не промени положението си, но очите му станаха внимателни, очакващи. — Да, ето къде трябваше да бъдеш ти с твоите хора поне преди един час. Това е най-точна информация… и забележи, получена е не от тебе.

— Разрешавате ли да вървя? Да действувам?

— И освен това шумите. Твърде много шум — генералният директор, с ръка в сива велурена ръкавица посочи, без да поглежда, разбитото стъкло на библиотеката. — Колко пъти е казвано: само в случай на най-крайна необходимост.

— Неквалифицирани кадри — скучно се оправда честният гангстер. — Много новаци. Горещят се.

Генералният директор слушаше гангстера и поклащаше крак, седнал на края на бюрото.

— Е, добре, хайде — той сви устни. — Тръгвайте. Там заедно с моя шофьор стои един тип, той ще ви заведе. И всичко ще ви разкаже. — Погледна неодобрително след гангстера, който притвори безшумно вратата след себе си. Въздъхна. — А пък това е един от най-добрите.

— Не си спомням да съм канил гости за днес — каза Писателят.

Сюжетът се развиваше стремително, но все по-неприятно. И наистина, по-лесно е да се понесе загадъчно посещение на красива жена, отколкото на детектив, а след това и на бизнесмен.

Генералният директор съобрази, че наистина се е явил в къщата на Писателят без покана. Загриженото му лице стана усмихнато, любезно, почти ласкаво… той започна да се извинява, че е обезпокоил, отнел е времето на такъв ъ… ъ… известен… След това добави тихо с кадифен глас:

— Би ми се искало… ъ… ъ… да поговоря с вас. Тъй да се каже, неофициално, от душа. Най-добре на чашка коняк, като мъж с мъж. Ако разрешите, в колата ми… френски, истински „Фол бланш“.

— Говорете без пиячка.

Бизнесменът наведе послушно своята господарска, благородно побеляла глава. Той беше удивително послушен, внимателен. О, та той не иска Писателят да му отговаря непременно, не му са нужни отговори, не му е нужно нищо въобще, никакви твърди обещания или гаранции. Достатъчно му е, ако просто го изслушат. Забеляза ли Писателят, че той отстрани всички от къщата му, даже постовете не остави — толкова уважава той Писателят, неговите прекрасни произведения… ъ… ъ… (Бедният бизнесмен, колкото и да се натягаше, не можа да си спомни нито едно произведение и остави тези опити.) Цялата шайка е отпратена в района на старото гробище, там на улица „Дева Мария“ са видели подобен човек, облечен по подобен начин: черен чадър, дебел кариран шал, тъмни очила, биеща в очи голяма бяла чанта с каишка за през рамо и метален монограм. Нека да потичат, да се помокрят под дъжда! Той направи всичко, което можа, и той наистина няма нищо против Писателят да знае за това и другите… приятелите на Писателят… (Бизнесменът погледна към вратата и леко повиши глас.) Разбира се, това е дребна работа, услуга — повече от скромна, но все таки… ъ… ъ… с една дума той ще се радва да бъде полезен. Ако някога, след време Писателят и неговите приятели придобият голяма тежест в страната, станат сила (бизнесменът пак погледна към вратата и стана още по-доверителен и по-любезен), то тогава, възможно е, един от тях да си спомни този малък епизод… дребната мъничка помощ на доброжелателя…

Писателят изслуша бизнесмена. Отговор не се искаше. Той и не отговори.

— Добре би било, ако все пак напиша нещо тази сутрин — измърмори той навъсено, под нос, като въртеше писалката с пръсти.

Чуждите работи с тяхната неразбираема обърканост започваха вече да уморяват Писателят. Искаше му се да се изключи изцяло, да започне да работи. Да потъне в работа! Замисълът на новата повест не е чак толкова лош, макар че контурите едва се набелязват… героят не е банален, в него има…

Все със същата покорност бизнесменът си отиде. Входната врата хлопна шумно след него. Писателят стана, дръпна с облекчение пердетата, разтвори по-широко прозореца. (Той не понасяше сумрака, задухата. Обичаше ярката светлина, свежия въздух, теченията). Лъхна влага, хартията на масата зашумоля силно, ъглите, които вятърът усукваше и огъваше, замърдаха. Изведнъж се почувствува уютно, добре.

Писателят седна по-удобно, разкърши рамене. Придърпа хартията към себе си, препрочете написаното: „Беше ранно, съвсем ранно утро, все още без багри, като току-що родило се дете, на което…“

Зад гърба му плътен мъжки глас каза тихо:

— Не се плашете! Не ви заплашвам с нищо. Не съм въоръжен. Само не се обръщайте.