Наталия Соколова
Дезидерата (2) (Странно произшествие в седем посещения)

Хората с чадъри

(Посещение второ)

През прозореца долетя куршум.

Той разби стъклото на библиотеката, по което звездообразно се проточиха начупените линии на пукнатините, по килима се поръсиха парченца стъклен прах. Куршумът изглежда беше рикоширал в един от дебелите, подвързани с кожа старинни томове, удари се о края на бюрото, одраска го, шльопна меко на килима, търколи се някъде в ъгъла зад мебелите. „Да легна ли на пода? — съобразяваше Писателят. — Или не си струва?“ Някакво вътрешно чувство му казваше, че стрелба повече няма да има.

Да, денят наистина започна странно, не приличащ на нищо. И продължава в същия дух. Сюжетът се развиваше стремително, динамично, като че ли даже твърде динамично.

В стаята нахлуха хора. Много хора. Нахлуха? Не, по-скоро влязоха с бързи делови крачки, наредени един зад друг. Те действуваха удивително сръчно, организирано, съгласувано. Двама останаха на пода — от двете страни на вратата. Един спусна пердетата на прозореца — така ловко, без ни най-малко запъване, като че познаваше тези пердета от детството си. И сам застана с гръб към прозореца. Никой за нищо не питаше, нищо не приказваше, всичко се вършеше мълчаливо, без излишни движения и суета, нито един от тях нито веднъж не погледна към Писателят. Писателят отбеляза в себе си високата степен на професионализъм и одобри майсторството, с което се вършеше операцията — в нито една работа той не обичаше домораслото любителство.

Хората бяха някак еднакви, с твърде приличен вид, незапомнящи се и съвсем не жестоки хора, прилично и скучно облечени, с шапки, тъмни палта, с черни и сиви чадъри. Оръжие не се виждаше никъде. Изразът на лицата беше еднакъв — незаинтересовано-скучаещ, такъв израз има човек, останал сам със себе си, когато сутрин решава преди кафето или след него да се обръсне. Всеки от пришълците би се изгубил в градската тълпа, би се разтворил в нея, както леопардът се слива с петнистата от сенки земя на джунглата.

„О! Нима правителството се е научило най-после да подбира с вкус хората за своите нужди? — помисли учудено Писателят. — Какво означава всичко това!?“ За всеки случай той се стараеше да не мърда, седеше облегнат на стола, сложил ръце пред себе си на бюрото. Нека видят, че имат работа с човек, който разбира.

Главатарят на бандата погледна счупеното стъкло на библиотеката, където от малкия кръгъл отвор се разсейваха лъчите на пукнатините и съкрушено поклати глава. Явно не обичаше безпорядъка.

— Ние няма да ви причиним зло. Не се бойте — все така подкупващо и меко говореше Главатарят.

— Аз не се боя — каза Писателят сърдито, без да снема ръце от бюрото, оставяйки ги по прежному да бъдат виждани от всички.

— Но той е у вас. Това ни е известно съвсем точно… Той ни е нужен.

— Ами търсете. — Но този път Писателят не се надигна и не се поклони. — Бих се радвал да можех да ви изпъдя, но изглежда няма да мога да сторя това безнаказано. — Той никога не изпускаше случай да бъде неучтив с полицаите или с цивилните полицейски хрътки. — А да ви дам възможност дълго и с удоволствие да ме ритате с обувки по главата, не е ли множко, шефе?

Оня, явно шокиран, се намръщи.

— Вие какво? Защо да се предполага… — С ръка, все още в ръкавица, докосна облегалката на стола, който току-що беше изправил на мястото му. — Разрешете да седна. Имам разширение на вените.

Ах, ето какво било! Вени на краката. Професионално заболяване на детективите, които стоят с часове в чуждите парадни входове и под чуждите прозорци, край праговете — „мокрици“, както ги нарича народът.

— Професионално заболяване — констатира Писателят на глас. — Значи почнали сте отдолу. Не сте станали веднага шеф. — И завърши рязко: — Сядайте без разрешение. Щом сте могли да влезете без него…

Главатарят се усмихна. И седна на стола, като акуратно прислони до него своя чадър, сиво-черен на ситни каренца. Останалите трима стояха в свободни пози, очите им блуждаеха. Те нищо не виждаха, не чуваха и не забелязваха. Отлична школовка. Виж, Главатарят понякога си обръщаше главата, оглеждаше стаята. Може би тя го учудваше. Вероятно той да считаше, че известният писател трябва да има модерна лакирана мебел, със заоблени ръбове, на тънки извити крачка, с огледални врати, на пода — кожа от бяла мечка.

Стаята, в която седеше Писателят, беше мебелирана твърде просто със старинни мебели. Върху еднокрака тежка дъбова маса, която не беше така лесно да бъде помръдната от мястото, стоеше пишеща машина и хартия, притисната с камъни и гири. Ъглите на хартията се бяха леко приповдигнали и извили, през полуотворения прозорец (въпреки спуснатите от гангстерите пердета) се чувствуваше течение, явно стопанинът обичаше това. В далечния ъгъл на стаята имаше старинен дървен креват, застлан небрежно с провиснато одеяло. Писателят спеше в своя работен кабинет, останалите стаи в къщата бяха почти необитаеми, занемарени.

Понякога в живота на Писателят се появяваше някаква жена, която му се струваше по-малко неприемлива, отколкото останалите, тя обявяваше война на уродливите стари мебели, затрупващи къщата, ругаеше столовете с високи, твърди, украсени с резба облегалки и с протрит, раздърпан до конци брокат на седалките, библиотеките от черно дърво, проядени от червеите, тесния ковчег на спрелия в коридора часовник, с отдавна вече неподвижен меден диск на махалото. Но жените идваха и си отиваха, а мебелите оставаха. В този двубой те неизменно побеждаваха.

Прииска му се да пуши. Писателят се надигна от креслото и с привичен жест се насочи към рамката на прозореца, където стоеше кутийката с принадлежностите за чистене на лулата. Той направи това машинално, без да се замисля. И в същата минута картината се измени: всичките четири фигури в стаята оживяха, измениха положението си, към него се насочиха четири чадъра. И там, където на скромния кариран чадър на Главатарят, трябваше да има острие или топче, Писателят ясно видя кръгъл тъмен отвор. Дуло. Веднага всичко стана ясно. Всичко отиде на мястото си. Разбира се, това не е полиция — в случай на нужда полицаите биха извадили пистолети-автомати от установения образец. Не, това бяха честни гангстери, изпълняващи свято своите задължения срещу заплащане от някоя корпорация, или даже от отделен политически деец.

Писателят зае предишната си поза. Насочените срещу него чадъри се отпуснаха веднага, станаха пак обикновени чадъри, всички се успокоиха.

Неправителствено мероприятие. Съвсем частна акция. Е, какво, нека бъде така. Но интересно е само — за кого се води играта…

— Килимът ви е много прашен — забеляза Главатарят, загледан замислено в краката си. — Мога да ви препоръчам прахосмукачките на фирмата „Хамлет“. Няма да крия, че аз обслужвам понякога тази фирма, макар че днес не работя за нея — иначе, разбира се, не бих я споменавал. От вас все едно фирмата няма да вземе никакви пари. Как не, авторът на „Смеещите са шепнешком листа“! И на „Седемте цвята на дъгата в капка вода“… Те ще бъдат щастливи да ви изпратят безплатно опитния екземпляр на новата прахосмукачка „Полоний-6“ с двадесет и един сменяеми наконечника. Стига само да им намекна…

Писателят, мръщейки се, си спомни идиотските скъпи реклами, които вече бяха започнали да се появяват в списанията: „Ако Хамлет беше пробол Полоний през килим, изчистен с нашата прахосмукачка, то раната не би била смъртоносна. Пълна гаранция — нито грам прах, нито един бактерий или бацил!“

— А, вие сте чели мои книги? — обърна се Писателят към странния посетител.

— Литературата е моята слабост — отвърна честният гангстер — моето хоби. Провървя ми, оказвам понякога услуги на една къща, която търгува с книги. И благодарение на това имам всички ваши луксозни издания на гланцирана хартия и в разкошни подвързии. Вие толкова добре познавате природата… хората…

— Мисля, че и на вас не може да се отрече познаването на хората — изсумтя Писателят.

— Да, може би. — Главатарят скромно сведе глава. — Хората от моята професия, като се пенсионират, биха могли безспорно да създадат твърде интересни книги. Но, първо, ние работим в засекретена област, затова на много неща не може да се дава гласност. А второ — нас обикновено ни убиват, преди да се оттеглим от работа — добави той безстрастно. — Всяка професия си има своите плюсове и минуси.

Вратата рязко се отвори. Присъствуващите издигнаха чадърите, но веднага ги спуснаха.

На прага стоеше човек на около петдесет години със солидна външност, с красиво посребрени коси и бавни, господарски властни движения. Той беше без шапка, на неговото строго и скъпо стоманеносиво палто нямаше нито капка дъжд, значи, беше дошъл с кола. Каза късо, нехайно, пренебрежително:

— Къш!

На ревера на палтото му беше забодена значка: око, удължено човешко око в древноегипетски стил.

Това беше емблемата на Обединената компания за радио и телестереопредавания „Окото на Ра“.