Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (34)

34

Така се срещнаха двете семейства. Всяка сутрин слънцето огряваше морето и децата се гонеха из просторните коридори на хотела. Втурваха се навън, морският въздух нахлуваше в дробовете им, а стъпалата им изстиваха по мокрия пясък. Навеси и знамена плющяха на вятъра.

Всяка сутрин Тате работеше над своя сценарий от петнайсет части, диктуваше мислите си на хотелския стенограф и изчиташе преписаните на машина страници от предния ден. Останеше ли сам, той размишляваше върху своята дързост. От време на време го обземаше безпокойство, седеше в стаята си, пушеше цигарите си без цигаре, обезсърчен и унил като Тате от едно време. Но новият му живот го изпълваше с трепетно въодушевление. Цялото му същество се бе преобразило, бе станал приказлив и енергичен, пълен с надежди. Знаеше, че заслужава щастието си. Изградил си го без чужда помощ. Беше предал десетки книжки с филми в картинки на компанията „Франклин Новълти“. Беше измайсторил магически фенер, в който нарисуваните от него силуети, отпечатани върху книжни ленти, се превъртваха от колело. Дървена совалка шареше напред-назад пред светеща лампа. Това приспособление беше прието и разпространено от „Сиърз и Робък“, а собствениците на „Франклин Новълти“ предложиха на Тате да го направят съдружник. Междувременно той откри, че други правят анимации, подобни на неговите, само че за прожекции от целулоидна лента. Оттук се породи и интересът му към киното. Там картините не се рисуваха. Продаде дяловете си и влезе във филмовата индустрия. Всеки достатъчно самоуверен начинаещ можеше да получи подкрепа. Филмовите агенции в Ню Йорк бяха гладни за метраж. Филмови компании се създаваха за една нощ, реформираха се, сливаха се, съдеха се, опитваха се да монополизират разпространението, вадеха патенти за технически изобретения и по всички възможни начини илюстрираха анархическото зараждане и развитие на една нова индустрия.

По това време в Америка имаше обеднели благородници, европейски емигранти, пристигнали тук преди години с надеждата да оженят титлата си за дъщерите на американските новобогаташи. Така Тате си прикачи баронска титла. Тя му помогна да влезе в християнския свят. За да заличи силния си еврейски акцент, той трябваше само по-претенциозно да върти езика си. Боядиса косата и брадата си в първоначалния им черен цвят. Стана нов човек. Носеше камера. Облече дъщеря си като принцеса. Искаше да прогони от паметта й спомена за вонящите бордеи и мръсните емигрантски улички. Беше готов да й купи светлина, слънце и чист въздух от океана за остатъка от живота й. Тя си играеше на плажа с добро, възпитано и приятно момче. Лежеше в меки бели чаршафи в стая, която гледаше към безбрежното небе.

Двете приятелчета всяка сутрин се отправяха към пустите места на плажа, където дюните и тревата скриваха хотела от техния поглед. Копаеха тунели и канали за морската вода, издигаха стени, кули и жилища на стъпала. Строяха градове, реки, мостове. Слънцето се катереше по приведените им гръбчета, докато дълбаеха с шепи мокрия пясък. Към обед те се охлаждаха в пяната на крайбрежните вълни и тичаха обратно към хотела. Следобедите играеха под чадърите на плажа и събираха съчки и мидички, вървяха покрай брега с малкото черно момченце, което пляскаше с крачета в оттеглящия се прилив. По-късно възрастните се прибираха в стаите си и ги оставяха сами. Бавно, заедно с първите синкави сенки по пясъка, те следваха линията на прилива отвъд дюните и се залавяха за най-голямото си удоволствие — игра на заравяне. Първо той изравяше дупка за тялото й в мокрия пясък. Тя лягаше в нея по гръб. Той заставаше до стъпалата й и покриваше с пясък краката, коремчето, малките й гърдички, раменете, ръцете й. С мокър пясък оформяше уголемена проекция на нейните форми. Стъпалата й ставаха огромни. Коленете й се подуваха. Бедрата й се превръщаха в дюни, а отгоре й извайваше едри гърди със зърна. Докато той работеше, тъмните й очи не слизаха от лицето му. Той нежно повдигаше глава и я погалваше върху възглавничката от пясък. Дипли от пясък се спускаха от челото към раменете й.

Едва-що сложната скулптура биваше завършена, тя започваше да я разрушава, като леко размърдваше пръстите на ръцете и краката си. Гравюрите от пясък бавно се разпадаха. Тя повдигаше първо едното си коляно, после другото и изведнаж рипваше и хукваше към морето да измие коричката от мокри песъчинки, полепнали по гърба и краката й. Той изтичваше след нея. Къпеха се в морето. Хващаха се за ръце, клякаха ниско и оставяха вълните да се разбиват над тях. Излизаха на брега и идваше неговият ред да бъде заровен. Тя изработваше същото сложно ложе за тялото му, после уголемяваше стъпалата, краката му. Над малката изпъкналост в банските му гащета тя струпваше шепи пясък. Покриваше тесните му гърди, разширяваше раменете му и изработваше същия ореол, какъвто й правеше той. Когато пясъчната фигура биваше напълно готова, той бавно започваше да я разваля, пропукваше я внимателно, разтваряше черупката си като мида и накрая с отривист скок се втурваше към водата.

Понякога вечерно време родителите им ги водеха на различни развлечения по плажната алея. Слушаха концерта на духовия оркестър или гледаха представления на пътуващи трупи. Видяха „Пътешествие около света за 80 дни“. Облаци се носеха през театъра. Гледаха „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Но най-голямо вълнение им доставяха атракциите, на които възрастните дори и не помисляха, че могат да ги заведат: палатките с уродливи същества, автоматичните машини. Бяха твърде хитри, за да изкажат желанията си. След няколко разходки до града, когато пътят до центъра вече не изглеждаше опасен, те убедиха родителите си, че могат да отидат и сами. И снабдени с петдесет цента, тръгнаха из здрача. Спряха се да позяпат осветената стъклена витрина на механичния гадател на бъдещето. Пуснаха един цент. Странната фигура, чиято уста с тропане зина и разкри ред лъскави зъби, обърна обвитата си в тюрбан глава наляво и надясно и повдигна ръка с треперливо движение; показа се един билет и целият апарат се наклони и застана в полуусмивка. „Аз съм великият Той — Тя“ — пишеше на билета. Пуснаха монета и в машината лапа; направляваха я с помощта на колела, докато стоманената лапа сграбчи съкровището, което си бяха избрали, и го пусна пред тях. По този начин се сдобиха с огърлица от миди, малко огледалце от полиран метал и миниатюрно стъклено котенце. Видяха и уродите. Бавно минаха през палатките на Жената с дългата брада, на Сиамските близнаци, на Лудия от Борнео, на Гиганта от Кардиф, на Човека алигатор, Жената, тежаща 270 килограма. Когато децата се спряха край нея, тази огромна маса се размърда на столчето си и се разтрепера. Обхвана я някакво неудържимо вълнение, изправи се на мъничките си крачка и като планина се понесе към тях. Обемистите дипли на нейната плът се сгъваха и разгъваха, изпъкваха и прибираха, прибираха и изпъкваха и накрая тя развълнувано протегна ръце. Те продължиха по-нататък. Иззад всяка преграда наблюдателните нормални очи на тия същества проследяваха тяхното странстване. От Гиганта купиха пръстена, който стоеше на кутрето му и който се надяваше на китките им като гривна; от Сиамските близнаци получиха снимка с автограф. Изхарчиха си парите.

Безкрайно беше желанието им да бъдат заедно. Възрастните установяваха това със задоволство. Бяха неразделни, докато настъпваше времето за лягане, но не роптаеха, когато им наредяха да се разделят. Всеки изтичваше към своята стая и не се обръщаше да погледне към другия. Спяха чудесно. На другата сутрин се търсеха. Той не я смяташе за красива. Тя не го смяташе за приятен. Бяха страшно чувствителни един към друг, от всеки от тях се излъчваше силна възбуда като електричество или като ореол от светлина, но докосванията им бяха естествени и земни. Възприемаха се така цялостно и пълно, без да се възхищават от своята външност. И независимо от всичко те бяха красиви: светлокосият със своята тържествена замисленост, а тя, по-дребничко, по-мургаво и по-гъвкаво създание с тъмни светкавици в очите си и почти войнствено държане. Когато тичаха, косите им се отдръпваха от челата. Стъпалата й бяха малки, ръцете й — също. Нейните отпечатъци по пясъка бяха на човек, който се е задъхвал по тесни улици, който се е катерил по тъмни стълби, следите й говореха за бягство от ужаса на бордеи и от страхотния трясък на боклукчийски кофи. Преди тя бе ходила по нужда в дървени бараки зад бордеите. Опашките на разни гризачи се бяха увивали около глезените й. Тя умееше да шие на машина, бе виждала как се чифтосват кучета, как проститутките приемат посетителите си в мрачни преддверия, как пияници пикаят върху дървените спици на амбулантните колички. Той не си бе лягал гладен. Никога не бе мръзнал през нощта. Той тичаше с мисълта си. Тичаше към нещо. Никакъв страх не го смущаваше и не знаеше, че на света има същества, по-малко любопитни към тоя живот от него. Той прозираше в нещата, преценяваше действията на хората и съвпаденията никога не го учудваха. В очите му се въртеше планета в сини и зелени цветове.

Те си играеха един ден, когато слънцето се покри с облаци и от морето се изви вятър. По гръбчетата им полазиха студени тръпки. Изправиха се и видяха тежки черни облаци над океана. Тръгнаха към хотела. Заваля. Дъждовните капки изравяха кратери в пясъка. Дъждът оставяше ивици по солените им рамене. Изливаше се в косите им. Скриха се под дъсчената плажна алея на половин миля от хотела. Клекнаха, сгушени в студения пясък, слушаха как дъждът плющи по дъските и се процежда на вадички между тях. Наоколо им беше пълно с боклуци. Счупени стъкла и облещени вмирисани рибешки глави, разкъсани на парчета раци, ръждясали гвоздеи, изхвърлени на брега дървени отломки, вкаменени морски звезди, мазни петна по пясъка, парцали със засъхнала по тях кръв. От своята пещера те наблюдаваха морето. Изви се буря и небето пламна в зелена светлина. Светкавица разчупи хоризонта, сякаш бе мидена черупка. Бурята измъчваше океана, изглаждаше го, укротяваше го. Сега по него нямаше вълни, а подутини, които нито се разбиваха, нито достигаха брега. Необикновената светлина ставаше все по-силна: небето пожълтя. Отекна гръмотевица, сякаш прибоят сега бе на небето, вятърът задуха дъжда към брега, зашиба го в пясъка, затъркаля го по дъсчената алея. Във вятъра, в дъжда и златната светлина крачеха две фигури с наведени глави, които прикриваха с ръце очите си. Обръщаха се с гръб към вятъра, оглеждаха плажа, събрали ръце на фуния пред устата си. Но никой не ги чуваше. Децата ги наблюдаваха, без да мръднат. Бяха Майката и Тате. Продължаваха напред. Препъваха се в мокрия пясък. Извръщаха се, вятърът залепваше дрехите по гърба им. Обръщаха се напред и вятърът залепваше дрехите им по гърдите и краката им. Отделиха се от водната ивица и се отправиха към дъсчената алея. Черната коса на Тате, прилепнала по челото му, блестеше от дъжда. Прическата на Майката се бе развалила и мокри кичури висяха около лицето и раменете й. Те викаха. Крещяха. Тичаха, вървяха и търсеха децата като обезумели. Децата се втурнаха в дъжда. Майката ги видя и падна на колене. След миг и четиримата бяха заедно, прегръщаха се, смееха се. Майката плачеше и се смееше едновременно, а дъждът се стичаше по бузите й. „Къде бяхте — попита ги тя, — къде бяхте? Не чухте ли, че викаме?“ Тате взе на ръце дъщеричката си. „Благодаря на бога — каза Баронът, — благодаря на бога.“ Вървяха по плажа в тоя дъжд и светлина, прегърнати всички, щастливи, прогизнали до кости. Тате, разбира се, не пропусна да забележи как под прилепналата бяла рокля и бельото на Майката изпъкваха заоблените очертания на нейната плът. Изглеждаше толкова млада със сплесканата отгоре и спусната по раменете й коса. Полата й прилепваше към краката и на всеки няколко крачки трябваше да се навежда и да я оправя, но вятърът отново я прилепваше. Когато откриха, че децата ги няма, и хукнаха към брега, тя свали обувките си на края на дъсчената алея и хвана ръката му за опора. Сега бе прегърнала двете деца. Нейните мокри форми му напомняха за онази пълна жена от картината на Уинслоу Хоумър, която спасяват от морето с помощта на въже. Кой не би рискувал живота си за такава жена? Тя посочи към хоризонта — пролука от синьо небе се разтваряше над океана. Изведнъж Тате се втурна пред тях и направи салто. После циганско колело. Вдигна се на ръце и тръгна така по плажа. Децата се заливаха от смях.

По време на инцидента Бащата спеше. Напоследък не можеше да спи нощно време и започна да си подремва следобед. Беше неспокоен. Бе разбрал от вестника за разрастващата се кампания в Конгреса за облагане доходите с държавен данък. Това бе първият предвестник за края на почивката му. Взе редовно да разговаря по телефона с управителя на фабриката в Ню Рошел. Там нещата бяха спокойни. Нищо не се чуваше за черния убиец. Бизнесът му вървеше, това личеше от копията за поръчките, които всекидневно му изпращаха. Но нищо не го успокояваше. Морският бряг започваше да го отегчава, отказа се от баните. Вечер, преди да си легне, се отбиваше в игралната зала и играеше билярд. Как биха могли да се върнат към нормалния си живот, ако останеха в Атлантик Сити? Понякога се събуждаше с чувството, че времето и събитията отминават и го оставят по-уязвим от всякога. С техния нов приятел, Барона, временно се разсейваше. Майката го намираше за приятен, но Бащата не изпитваше особена симпатия към него. Искаше му се да си стегнат багажа и да си вървят, но се въздържаше заради Майката, която тук се чувстваше по-спокойна. Тя смяташе, че могат да изчакат, докато трагедията с Коулхаус приключи. Надяваше се всичко да се размине. За Бащата това бе илюзия. За ужас на собственика на хотела тя взе да слага чернокожото дете до себе си на масата в трапезарията. Бащата се отнасяше към детето с мрачно благоприличие. По време на закуска в деня след бурята той разгърна вестника и видя на първа страница снимката на баща му. Бандата на Коулхаус бе нахлула в една от най-прочутите съкровищници на изкуството в града, библиотеката на Пиърпонт Морган на 36-а улица. Барикадирали се отвътре и заставили властите да преговарят с тях под заплахата, че ще унищожат богатствата на Морган. Хвърлили на улицата граната, за да покажат силата на своето въоръжение. Бащата смачка вестника. След един час го извикаха по телефона от прокуратурата в Манхатън. Същия следобед Майката, разтревожена, го изпрати с благопожелания и той се качи на влака за Ню Йорк.