Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (14)

14

Бащата се завърна в Ню Рошел, изкачи стъпалата към своя дом, премина под гигантските норвежки кленове и намери жена си с черно бебенце на ръце. Негърката беше в таванската си стая. Отчаянието бе изсмукало волята от мускулите й. Нямаше сили да държи детето си. Седеше по цял ден в мансардата и гледаше как стъклата на прозорците като диаманти събират светлината, блестят заедно с нея и вечер я изпускат. Бащата я загледа през отворената врата. Тя не му обърна внимание. Той се разходи из къщата и навсякъде откри белези на отсъствието си. Синът му сега си имаше бюро, както подобава на истински ученик. Стори му се, че чува полярния вятър, но се оказа, че това е прислужницата Бриджит, която тътреше електрическата прахосмукачка по килима в гостната. Но най-много го изненада огледалото в банята: в него се отразяваше изтощеното брадясало лице на един скитник, на един бездомник. В малкото бръснарско огледало на „Рузвелт“ не се бе виждал такъв. Свали дрехите си. Смая се от очертанията на тялото си — от ребрата и ключиците, бели и стърчащи, от кокалестия задник. Нощем в леглото Майката се мъчеше да го стопли, притискаше го към себе си, обгръщаше гърба му, за да прогони странната му студенина. И за двамата бе ясно, че този път бе отсъствал твърде дълго. Долу Бриджит слагаше плоча на грамофона, навиваше ръчката и сядаше в гостната с цигара в ръка, заслушана в песента на Джон Маккормък „Чувам, че ме зовеш“. Вършеше всичко възможно, за да изгуби мястото си. Вече не беше нито старателна в работата си, нито почтителна в поведението си. Майката забеляза, че промяната бе настъпила след пристигането на черното момиче. Бащата го отдаваше на големите отклонения, които се наблюдаваха в морала на планетата. Натъкваше се на това навсякъде и истински се смайваше. От фабриката му съобщиха, че шивачките от отделението за знамена се присъединили към нюйоркския профсъюз. Облече един костюм от гардероба си, който увисна на него така безформено, както и кожите, които бе носил цяла година. Беше донесъл някои подаръци. На сина си подари две бивни от морж и един зъб от кит, гравиран от ескимосите. На жена си — кожа от бяла полярна мечка. Измъкна от куфара арктическите си съкровища — тетрадките с дневниците си, с подвити краища и вкоравени от влага страници; снимка с автографа на командира Пири; костен връх на харпун, три или четири кутийки неизползван чай — невероятна ценност за Севера, но тук, в гостната, те бяха така не на място, като принадлежности на някой дивак. Той стоеше на колене, а семейството наоколо го наблюдаваше. Нямаше какво да им каже. На Северния полюс на света имаше само мрак и студ, който бе проникнал в него и бе изгърбил раменете му. Докато бе чакал Пири да се завърне на „Рузвелт“, бе слушал как вятърът вие в нощта и се бе притискал с любов и благодарност в мръсното тяло на една ескимоска, което вонеше като вмирисана риба. Беше навирал своето тяло в миризливата риба. Ето какво бе вършил там. И сега в Ню Рошел той усещаше по себе си миризмата на рибено масло, усещаше дъха на риба в устата и в ноздрите си. Търкаше се до зачервяване. Взираше се в очите на Майката, за да прочете в тях присъдата си. Вместо това откри една жена, любопитна и внимателна към новата му природа. Направи му впечатление, че всяка нощ, откакто се бе завърнал, спяха в едно легло. Тя не бе така свенлива както преди. Издържаше на погледа му. Лягаше при него с разпуснати коси. Една нощ ръката й се плъзна по гърдите му и се спря под пижамата му. Той реши, че са неизброими наказанията, които господ може да му прати, и няма смисъл да гадае какви ще бъдат. Извърна се към нея със стон и я намери готова. Ръцете й притеглиха лицето му към нейното и не усетиха сълзите.

А къщата с еркерните си прозорци и скосените ъгли стоеше сред двора като кораб. Навитите на руло навеси бяха вдигнати над прозорците. Той излезе на тротоара в едно слънчево ноемврийско утро. Покрити със скреж, окапалите листа обгръщаха къщата като вълни. Духаше вятър. След завръщането от експедицията леко накуцваше. Помисли си, че трябва да подготви лекцията си за пред Нюйоркския клуб на изследователите. Предпочиташе да си стои в гостната с малка електрическа печка до краката си. Всички в семейството се отнасяха с него като с възстановяващ се болник. Момчето му носеше телешки бульон. То беше пораснало и малко поотслабнало. Започваше да става по-начетено и по-разумно. Разговаряше интелигентно за Халеевата комета. Пред него баща му се чувстваше като дете.

Във вестниците пишеше за африканското сафари на Теди Рузвелт. Големият защитник на природата бе убил седемнайсет лъва, единайсет слона, двайсет и един носорога, осем хипопотама, девет жирафа, четиридесет и седем газели, двайсет и девет зебри и безброй куду, антилопи, импала, африкански глигани и червени антилопи.

Бизнесът по време на отсъствието на Бащата явно бе вървял добре. Майката сега можеше да разговаря с лекота за понятия като цена на парче, инвентар, реклама. Беше поела изпълнителната власт. Бе внесла промени в някои платежни процедури и бе сключила договори с четирима нови агенти от щатите Калифорния и Орегон. Всичко, което бе сторила, издържа на проверката му. Беше учуден. На нощното шкафче на Майката лежеше книжка, озаглавена „Борбата на жените“ от Моли Елиът Сиуел. Намери също и памфлет на тема „Свободата в семейството“ от революционерката анархистка Ема Гоулдман. Долу в работилницата през полупрозрачния прозорец се виждаше Малкият брат на Майката, приведен над чертожната маса. Неговата светла коса бе започнала да оредява. Беше блед, слаб и по-необщителен от всякога. Най-изумително впечатление правеше това, че сега той прекарваше на работа по дванайсет и по петнайсет часа на ден. Беше се ориентирал към фойерверките и бе проектирал десетки нови ракети, огнени колела и един необикновен фишек не с цилиндрична форма, а поставен в специален сферичен контейнер. Фитилът му стърчеше като дръжка и го нарекоха „Черешова бомба“. Двамата с Бащата отидоха един ден на опитната площадка на Малкия брат в солените блата на края на трамвайната линия. Облечени бяха в черни палта и носеха бомбета. Бащата застана на едно малко възвишение точно до високите блатни треви. Върху площадка от засъхнала кал на петдесетина метра от него Малкият брат се наведе и подготви демонстрацията. Бяха се уговорили с Бащата първо да възпламенят един от обикновените фишеци, а после черешовата бомбичка. Изведнъж Малкият брат се изправи, вдигна високо едната си ръка и отскочи няколко крачки назад. Бащата чу слабото изпукване на фишека и видя тънка струйка дим, която се разнесе от вятъра. Малкият брат пристъпи напред, отново се наведе и после отскочи по-енергично назад. Вдигна и двете си ръце. Последва експлозия като на истинска бомба. Чайки закръжиха из въздуха и Бащата усети ударната вълна като бучене в ушите си. Това доста го разтревожи. Когато Малкият брат се приближи до него, лицето му пламтеше, а очите му искряха. Бащата подхвърли, че по всяка вероятност зарядът е твърде голям и може да има опасни последствия. „Не искам да произвеждам нещо, което би могло да извади очите на някое дете“ — каза той. Малкият брат нищо не отговори, върна се на опитната площадка и запали нова черешова бомбичка, като този път остана на две крачки от фитила. Стоеше като че ли под душ, с вдигнато нагоре лице. Разпери ръце. Бомбичката гръмна. Отново приклекна и пак разпери ръце. Чу се нова експлозия. Птиците се въртяха във все по-широки кръгове, виеха се над тесния пролив, спускаха се ниско към пенливите гребени на вълничките и отново се понасяха с вятъра.

Младият човек страдаше. Постепенно Ивлин Незбит бе станала безразлична към него, а когато той продължи настойчиво да й предлага своята любов, тя взе да се държи враждебно. Докато най-накрая забягна с някакъв професионален танцьор на рагтайм. Остави му бележка. Двамата заедно щели да изнасят някакво представление. Братът донесе у дома в Ню Рошел една дървена щайга, пълна със силуетни портрети, и един чифт бежови сатенени пантофки, които Ивлин бе захвърлила. Веднъж, застанала съвсем гола — само с тия пантофки и с бели ажурени чорапи, тя бе сложила ръце на кръста и го бе изгледала през рамо. След завръщането си той по цели дни не ставаше от леглото. Понякога му се счуваше гласът й и той започваше да се разхожда из стаята и силно да си тананика. Не можеше да погледне към силуетите. Искаше му се да зареди сърцето си с барут и да го взриви. Една сутрин най-неочаквано се събуди с уханието на парфюма й в ноздрите си. От всичките му спомени този бе най-мъчителният. Изтича долу и хвърли силуетите и сатенените пантофки в кофата за боклук. После се избръсна и се запъти към фабриката за знамена и фойерверки.

Силуетните портрети ги прибра племенникът му.