Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (20)

20

Резиденцията на Морган в Ню Йорк се намираше на Медисън авеню 219 в Мърихил — величествена сграда на североизточния ъгъл с 36-а улица. В съседство с нея се издигаше бялата мраморна библиотека на Морган, построена специално, за да съхранява хилядите книги и предмети на изкуството, които събираше по време на пътешествията си. Беше проектирана в стила на Италианския ренесанс от фирмата на Чарлз Макким и Станфърд Уайт. Мраморните блокове бяха съединени без хоросан. Снежна покривка, малко по-тъмна в сравнение с мрамора на библиотеката, застилаше улицата в деня, когато Хенри Форд пристигна на обяд. Снегът приглушаваше всички шумове на града. Пред входа на резиденцията стоеше на пост полицай. На отсрещния тротоар и на ъглите на 36-а и на „Медисън“ се бяха събрали на групички хора с вдигнати яки и гледаха към дома на великия човек.

Морган бе поръчал лек обяд. Почти не разговаряха, докато се хранеха. Бяха само двамата и менюто им се състоеше от супа от морска костенурка, „Монтрачет“, агнешки врат, „Шато Латур“, салата от пресни домати и цикория, ревенов сладкиш със сметана и кафе. Обслужването беше магическо: двама от прислужниците на Морган се появяваха и изчезваха с подносите така неусетно, сякаш да внушат липсата на каквото и да е друго човешко присъствие. Форд си хапна добре, но не се докосна до виното. Привърши преди домакина си. Открито зяпаше носа на Морган. Намери троха на покривката и я постави грижливо в чинийката от кафето си. Пръстите му безцелно си играеха със златната чиния.

След като обядът приключи, Морган извести на Форд, че би искал да го заведе в библиотеката си. Излязоха от столовата и минаха през някакъв тъмен салон, където трима-четирима мъже седяха в очакване да бъдат удостоени с няколко мига от времето на Пиърпонт Морган. Това бяха адвокатите му, дошли да го съветват по повод предстоящото му явяване пред Държавния комитет по банково дело и финанси, заседаващ по това време във Вашингтон, който трябваше да проучи възможностите за създаване на банков тръст в Съединените щати. Те наскачаха при появяването му и Морган им махна да се отстранят. Чакаше го също и един търговец на произведения на изкуството, облечен в редингот, който бе пристигнал специално от Рим, за да се види с него. Той само се изправи и се поклони.

Нищо от тези сценки не убягна от погледа на Форд. Той бе човек с прост вкус, но съвсем не се смущаваше от тази империя, както сам я наричаше, която се различаваше от неговата само по стила си. Морган го отведе в просторната западна зала на библиотеката. Седнаха един срещу друг от двете страни на камината, висока колкото човешки ръст. „Днес е хубав ден за огън“ — каза Морган. Форд се съгласи. Поднесоха им пури. Форд отказа. Забеляза, че таванът е позлатен. Стените бяха облицовани с червена копринена дамаска. Имаше чудновати картини, които висяха зад тежки остъклени рамки — портрети на бледи одухотворени лица със златни ореоли. Предположи, че в ония времена само светците са си правили портрети. Имаше мадона с дете. Прокара ръка по облегалката на фотьойла от червен плюш.

Морган му даде възможност да възприеме всичко. Изпускаше кълба дим от пурата си. Накрая заговори. „Форд — каза той пресипнало, — нямам намерение да превземам вашия бизнес или да участвам в печалбите от него. Нито пък съм свързан с някой от вашите конкуренти.“ Форд кимна. „Трябва да призная, че това е добра новина“ — каза той, като го стрелна с лукав поглед. „Аз обаче — продължи домакинът — се възхищавам от постиженията ви и макар да се опасявам, че автомобилът може да попадне в ръцете на всеки безумец, решил да похарчи неколкостотин долара, признавам, че бъдещето ви принадлежи. Вие сте все още млад човек, около петдесетака или там някъде, нали? И вероятно съзнавате по-добре от мен необходимостта от поединичното мобилизиране на човешките маси. Аз прекарах целия си живот в координиране на капитални ресурси в хармоничното съчетание на разни промишлености, но никога не съм разсъждавал над това, че използването на работната сила представлява сам по себе си хармонично комбиниран процес, независимо от предприятието, в което се използва тази сила. Позволете ми да ви запитам нещо. Хрумвало ли ви е някога, че вашата поточна монтажна линия не е само проява на индустриален гений, а проекция на органична истина? В крайна сметка взаимозаменяемостта на частите е природен закон. Индивидите носят белезите на своя вид в своя род. Всички млекопитаещи се размножават по един и същи начин, имат същия начин на самостоятелно хранене, почти същите храносмилателни и кръвоносни системи и същите възприятия. Разбира се, не искам да кажа, че бозайниците притежават взаимозаменяеми се части, както нашите автомобили. Но общото в устройството на органите им е дало правото на учените да ги класифицират като млекопитаещи. А вътре в един вид — човека например — природните закони действат така, че нашите индивидуални различия се проявяват на базата на нашето подобие. Така че индивидуализацията може да се сравни с пирамида по това, че се получава чак след като се положи най-горният камък.“

Форд се замисли над тия думи. „С изключение на евреите“ — промърмори той. Морган си помисли, че не е чул добре. „Моля?“ попита той. „Евреите — повтори Форд. — Те не приличат на останалите. Така че теорията ви става на пух и прах.“ Той се усмихна.

Морган остана безмълвен няколко минути, като продължаваше да пуши пурата си. Огънят в огнището пращеше. Орляци снежинки, гонени от вятъра, леко докосваха прозорците на библиотеката. Морган отново заговори. „От време на време се обграждам с учени и изследователи, които ми помагат във философските ми търсения да постигна някакъв върховен извод за тоя живот, останал досега извън обсега на масите. Предлагам ви да поделим резултатите от моите изследвания. Не мисля, че сте толкова самонадеян да вярвате, че постиженията ви са единствено резултат от вашите усилия. Ако само на себе си приписвате това, бих искал да ви предупредя, сър, за ужасната цена, която ще трябва да заплатите. Ще се намерите затлачен на другия край на света и ще се изпречите като никой друг срещу пустошта на небесния свод. Вярвате ли в господ?“ „Това си е моя работа“ — отговори Форд. „Разбира се — каза Морган, — не очаквам човек с вашата интелигентност да прегърне подобна изтъркана идея. Може би ще имате по-голяма нужда от мен, отколкото мислите. Да предположим, че ви докажа съществуването на универсални закони на ред и повторение, които придават смисъл на действията ни на тая планета. Да предположим, че ви демонстрирам, че вие самият сте инструмент в нашата съвременна епоха на ония тенденции на човешката самоличност, които само потвърждават най-древната мъдрост на света.“

Морган рязко се изправи и излезе от стаята. Форд се обърна в стола си и погледна подире му. След миг старецът се появи на вратата и го повика с енергичен жест. Форд го последва през централната зала на библиотеката към източната зала, чиито високи стени бяха покрити с библиотечни лавици. Две галерии от матирано стъкло и с лъскав металически парапет опасваха цялата зала, така че всяка книга, колкото и високо да се намираше, можеше лесно да се достигне. Морган отиде до най-отдалечената стена, натисна гърба на една книга, част от лавицата се отмести и откри отвор, през който можеше да мине човек. „Ако обичате“ — подкани той Форд и след като се намериха в малка стая, натисна някакъв бутон и вратата зад тях се затвори.

Стаята беше с обикновени размери, скромно мебелирана с кръгла полирана маса, два стола с дълги тесни облегалки и нисък шкаф със стъклена плоча отгоре, в който бяха наредени ръкописи. Морган запали настолна лампа със зелен металически абажур. „Никой досега не е влизал с мен в тази стая“ — каза той. Светна и някаква лампа на пода, специално монтирана, за да осветява хранилището на ръкописите. „Елате насам, сър!“ — каза той. Форд погледна през стъклото и видя някакъв древен пергамент, изшарен с латинско писмо. „Това — поясни Морган — е фолио на един от първите тестове на розенкройцерите: «Химическото бракосъчетание на християнина Розенкройц». Знаете ли кои са били най-първите розенкройцери, мистър Форд? Те са били християни алхимици от Рейнското пфалцграфство на Фридрих V. Става дума за ранния седемнайсети век, сър. Тия велики и добри хора разпространявали идеята за една вечна благотворна магия, до която да имат достъп определени избраници на всяка епоха и която да служи за благото на човечеството. На латински това се нарича Prisca theologia, тайна мъдрост. Странното е, че не само розенкройцерите са вярвали в идеята на тайната мъдрост. Знаем, че в Лондон в средата на същия век съществувало общество, наречено «Невидимата колегия». Неговите членове се славели като истинските притежатели на тая благородна магия, за която говоря. Вие, разбира се, не знаете за писанията на Джордано Бруно, от които тук има оригинална страница със собствения му почерк. Моите учени проследиха, подобно на блестящи детективи, съществуването на тази идея и на различните тайни организации, които са я поддържали в повечето от ренесансовите култури, в средновековните общества и в Древна Гърция. Предполагам, че следите мисълта ми внимателно. Най-ранният писмен документ, който споменава за тия специални люде, раждани във всяка епоха, за да облекчат страданията на човешкия род със своята Prisca theologia, са достигнали до нас чрез гръцките преводи на писанията на египетския жрец Хермес Трисмегистус. Именно Хермес дава историческото название на това окултно познание. Нарича се херметика.“ С дебелия си показалец Морган натисна стъклото над последния експонат — къс от розов камък, върху който едва се забелязваха някакви геометрични драскулки. „Това, сър, може би е екземпляр от самия Хермес с оригинално клинообразно писмо. А сега позволете ми да ви запитам нещо. Защо според вас една идея, която е просъществувала във всички епохи и цивилизации на човечеството, се загубва в съвременния ни свят? Защо само в епохата на науката тези хора и тяхната мъдрост изчезват от очите ни. Ще ви кажа защо: Възходът на механистичната наука на Нютон и Декарт представлява една конспирация, един гигантски дяволски заговор, целящ да разруши нашето чувство за реалност, нашето усещане за трансценденталността, с която сме надарени. Но независимо от това днес тия хора са пак с нас. Те ни съпътстват във всяка епоха. Те се връщат, разбирате ли? Връщат се!“

Морган се бе зачервил от вълнение. Той насочи вниманието на Форд към най-отдалечения край на стаята, където в сянка стоеше друга някаква мебел с продълговата форма, покрита със златно кадифе. Морган сграбчи края на златната покривка в шепата си и като прониза госта със свирепия триумфиращ поглед на собственик, я издърпа и я пусна на земята. Форд заразглежда предмета, който представляваше стъклена витрина, запечатана с олово. В нея имаше саркофаг. Чуваше хрипливото учестено дишане на стареца. Единственият звук в стаята. Саркофагът бе от алабастър. Отгоре му от дърво бе изрязано изображението на човека, който лежеше вътре. Изображението бе оцветено в златно, червеникава охра и синьо. „А това, сър — каза Морган с пресипнал глас, — е ковчегът на един велик фараон. Египетското правителство и цялата археологическа общност смятат, че се намира в Кайро. Ако се разбере, че го притежавам, ще се вдигне страшен международен вой. Това нещо буквално е безценно. Моят частен екип от египтолози взе всички възможни научни предохранителни мерки, за да се запази от разрушителния досег с въздуха. Под маската, която виждате, лежи мумията на великия фараон от деветнайсетата династия Сети I, взета от храма в Карнак, където е стояла повече от три хиляди години. Дойде ли му времето, ще ви я покажа. Позволете ми сега само да ви уверя, че физиономията на великия владетел ще ви заинтересува неимоверно много.“

Морган трябваше да възвърне самообладанието си. Бутна назад един от столовете и седна до масата. Лека-полека дишането му се нормализира. Форд бе седнал насреща му и разбирайки физическите затруднения на стария човек, остана неподвижен, загледан във върховете на обувките си. Високи обувки с връзки, които бе купил по каталог от „Л. Л. Бейн“. Хубави, удобни обувки. „Мистър Форд — каза Пиърпонт Морган, — бих искал да сте мой гост при една експедиция до Египет. Там е истинското място, сър. Оттам започва всичко. Поръчал съм да се изработи параход, проектиран специално за плаване по Нил. Когато стане готов, бих желал да дойдете с мен. Ще приемете, нали? Няма да са нужни никакви средства от ваша страна. Трябва да отидем до Луксор и Карнак. До Голямата пирамида в Гиза. Та ние сме толкова малко, сър! Парите ми разтвориха вратите на някои крипти, дешифрираха свещени йероглифи. Защо да не се радваме на това, което представляваме, и на вечната благотворна сила, която въплъщаваме?“

Форд седеше, леко изгърбен. Дългите му ръце лежаха на дървените облегалки на стола, сякаш бяха прекършени в китките. Обмисляше онова, което се бе споменало дотук. Погледна към саркофага. Когато се убеди, че е разбрал всичко, кимна тържествено и отговори по следния начин: „Ако съм ви разбрал правилно, мистър Морган, вие говорите за превъплъщаване. Нека да ви кажа затова няколко думи. Като младеж изживях голяма душевна криза, като разбрах, че нямам нужда да знам това, което знам. Притежавах издръжлив и твърд характер, разбира се, но бях обикновено селско момче с трудно детство. И все пак знаех кое как действа. Можех само да хвърля един поглед върху нещо и да кажа веднага на какъв принцип работи и как да се усъвършенства. Но не съм интелектуалец, разбирате ли, и нямам търпение да слушам дълги думи.“

Морган слушаше. Почувства, че не бива да мърда.

„И така — продължи Форд, — веднъж ми попадна малка книжка. Наричаше се «Вечната мъдрост на един източен факир», публикувана от компанията «Франклин Новълти» във Филаделфия, щата Пенсилвания. И в тая книжка, която струваше двайсет и пет цента, намерих всичко, което ми бе нужно, за да дам покой на съзнанието си. Превъплъщението е единственото нещо, в което вярвам, мистър Морган! С него си обяснявам своя гений; просто някои от нас са живели повече пъти от другите. Така че, виждате ли, това, за което вие сте харчили пари по учени или сте пропътували света, за да научите, аз вече го знам. И ще ви кажа още нещо: като благодарност за обяда ще ви заема тая книжка. Няма да ви е нужно да се ровите из всичките тия латински неща! — каза Форд, като размаха ръка. — Няма да ви е нужно да обирате боклукчийските кофи на Европа и да строите параходи за Нил, за да откриете нещо, което можете да си доставите с пощенска поръчка за двадесет и пет цента!“

Двамата мъже се гледаха вторачено един друг. Морган се облегна в стола си. Кръвта се изцеди от лицето му и очите му изгубиха студения си блясък. Когато заговори, гласът му бе отпаднал като на старец. „Мистър Форд — каза той, — ако моите идеи издържат, след като ги разкрих пред вас, това ще е най-голямото им изпитание.“

Все пак решителният пробив бе направен. Около година след тази изключителна среща Морган замина на своето пътешествие из Египет. Макар че Форд не тръгна с него, той не отрече възможността за божественото си потекло. Двамата основаха най-дълбоко законспирирания и недостъпен клуб в Америка „Пирамидата“ и бяха единствените му членове. Той финансира някои изследвания, които продължават и до днес.