Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (32)

32

А какво стана с Малкия брат? След страстната защита на Коулхаус отсъствието му от къщи у никого не предизвика излишна тревога. Бяха свикнали с мрачния му характер. От време на време се появяваше във фабриката за знамена и фойерверки. Изтегли заплатата си. Не се мярна преди заминаването на семейството, затова Майката му написа бележка, запечата я и я остави на масата в хола. Така си остана неразпечатана.

Няколко дни след нападението на пожарната „Емерълд Айл“ Малкият брат отиде в погребалното бюро в Харлем, което бе уредило погребението на Сара. На вратата го посрещна собственикът. „Много бих искал да разговарям с Коулхаус Уокър — каза Малкият брат. — Ще чакам всяка вечер под аркадата на казино «Манхатън», докато той се убеди, че е безопасно да се срещне с мене.“ Собственикът го изслуша безучастно и с нищо не показа, че му е ясно за какво говори Малкият брат. Независимо от това всяка вечер младият човек висеше пред казиното, издържаше на вторачените погледи на постоянните чернокожи клиенти и засичаше времето между електрическите влакове от Осмо авеню, които боботеха на периоди покрай казиното. Времето беше топло и през стъклените врати на театъра, които понякога оставаха отворени, след като концертът започнеше, до него долитаха синкопираните звуци на мелодиите, изпълнявани от Джим Юръп, и аплодисментите на публиката. Естествено Коулхаус бе напуснал оркестъра, в който свиреше, бе напуснал и жилището си седмици преди нападението над пожарната. За полицията, която се мъчеше да открие следите му, такъв човек сякаш не бе съществувал.

На четвъртата вечер от бдението на Малкия брат един добре облечен чернокож младеж се приближи и му поиска десет цента. Той бръкна в джоба си и му подаде монетата, прикривайки удивлението си, че такъв изискан и елегантен мъж може да проси пари. Човекът се усмихна и попита дали му се намират повече дребни пари и дали би му услужил с още двайсет и пет цента? Малкият брат го погледна в очите и прочете в тях интелигентната преценка на човек, упълномощен да взима решения.

На следващата вечер очакваше отново цветнокожия младеж, но той не се появи. Вместо него забеляза един друг, който продължи да стои под аркадата, след като публиката влезе. Беше също млад човек, с костюм, с връзка и шапка на главата. Изведнъж той си тръгна и Малкият брат импулсивно го последва. Следваше го по улици с бедняшки къщурки, през павирани с тухли пресечки, спускаха се по нанадолнища, завиваха зад кьошета. Разбра, че по някои улици минава повече от веднъж. Най-накрая в една странична уличка той слезе подир чернокожия младеж към сутерена на някаква къща. Вратата зееше отворена. Влезе вътре, прекоси малко антре към друга врата й се намеря очи в очи с Коулхаус, който седеше до една маса със скръстени ръце. В стаята нямаше никакви мебели. Няколко млади негри стояха около Коулхаус като на стража, всички облечени като него самия спретнато и елегантно, с добре изгладен костюм, връзка и карфица на нея. Малкият брат разпозна сред тях този, когото бе проследил сега, и онзи, който му бе поискал десетте цента предната вечер. Вратата зад него се затвори. „Какво искате?“ — попита Коулхаус. Малкият брат очакваше такъв въпрос и бе подготвил страстна реч за справедливостта, цивилизацията и правото на всяко човешко същество на достоен живот. Но не можа нищо да си спомни. „Аз мога да правя бомби — каза той. — Умея да взривявам.“

Така Малкият брат започна кариерата си на човек вън от закона, на революционер. За известно време семейството не знаеше нищо за това. Само по едно нещо той можеше да бъде косвено свързан с негъра — а именно с изчезването на няколко бурета с барут и опаковки с различни сухи химикали от склада на фабриката на Бащата. Тази дребна кражба съответно беше докладвана в полицията и съответно бе забравено за нея. Бяха премного заети със случая „Коулхаус“. За няколко дни Малкият брат пренесе материалите в сутерена в Харлем. После се залови за работа и изобрети три мощни пакетирани бомби. Обръсна русите си мустаци и косата си. Начерни лицето и ръцете си с горена тапа, уголеми очертанията на устните си, сложи си бомбе и започна да пули очи. Като засвидетелства по този начин своите честни намерения пред младите последователи на Коулхаус, разчитайки на тяхното чувство за хумор, той се присъедини към тях и хвърли бомбите в Общинската пожарна №2, като по този начин издържа проверката пред другите и пред самия себе си.

Ние научаваме за тази тайна история от неговата собствена ръка. Малкият брат си бе водил дневник от деня на пристигането в Харлем до деня на своята смърт в Мексико, година и нещо след това. Коулхаус Уокър бе превърнал своята скръб в омраза. Подобно на някакъв древен воин мъката си по Сара и по съвместния живот, който биха могли да си създадат, той сега изливаше в серия от отмъщения. Малкият брат имаше впечатлението, че твърдият вторачен поглед на Коулхаус сега сякаш бе насочен направо към гроба. Предаността на младежите към него беше абсолютна, може би защото не я търсеше. Никой от тях не бе користен. Те бяха петима без Малкия брат, като най-големият бе на двайсет, а най-младият — на осемнайсет години. Уважението им към Коулхаус граничеше с благоговение. Живееха всички заедно в сутерена и събираха на едно заплатите си на борсови чиновници и пощаджии. Малкият брат прибави към общата каса няколко сравнително щедри суми от заплатите си във фабриката за знамена и фойерверки, преди окончателно да напусне Ню Рошел. Счетоводството на общото съкровище се водеше по най-педантичен начин. За всеки цент се даваше отчет. Подражаваха на Коулхаус в облеклото, затова костюмът и грижливо изчетканата черна шапка бяха нещо като униформа. Влизаха и излизаха от стаите си като войници.

Вечер седяха с часове и обсъждаха положението си и до какво то можеше да ги доведе. Следяха реакциите на пресата за извършеното от тях.

Коулхаус Уокър никога не се проявяваше като груб или самовластен водач. Отнасяше се към своите помощници вежливо, допитваше се до мнението им, изслушваше ги, като прикриваше постоянната си мъка. Овладеният му гняв ги привързваше към него с магнетична сила. Не искаше музика в сутерена. Никакви инструменти. Подчиняваха се безусловно на всички норми за дисциплина. Бяха домъкнали няколко сгъваеми легла и бяха направили истинска казарма. Поделяха си работата по домакинството и готвенето. Вярваха, че всички ще загинат по драматичен, вълнуващ начин. Това убеждение изостряше сетивата им и екзалтираше духа им. Те безрезервно приеха Малкия брат. Той стана един от тях. Събуждаше се всяко утро с чувство на тържествена радост.

И в двете си нападения Коулхаус използваше автомобили, които младите му помощници задигаха от Манхатън. После ги връщаха без драскотина по тях в гаражите им, така че ако изчезването и връщането на тези коли бе докладвано на нюйоркската полиция, тя никога не би могла да ги свърже със събитията в Уестър. След бомбардирането на Общинската пожарна №2, когато снимката на Коулхаус се появи на първа страница във всички вестници на страната, той омота около раменете си един чаршаф и накара едно от момчетата да обръсне главата и тънките му мустачки. Промени се неузнаваемо. Бръснатата му глава изглеждаше огромна. Малкият брат съзнаваше, че макар да има своето практическо оправдание, това не бе друго освен ритуална подготовка за крайната битка. След ден-два един от бандата донесе сутрешни вестници със снимки на форда Т, изваден от езерото. Това реално, осезаемо доказателство за силата на волята на Коулхаус ги направи самомнителни. А когато до тях стигна вестта за бягството на Уили Конклин и се събраха да обмислят достоен отговор, те се бяха трансформирали така, че говореха за себе си като за едно колективно понятие Коулхаус. „Ако Коулхаус се беше вмъкнал в неговите складове за въглища — каза един от тях, — сега Уили да е мъртъв. Изпуснахме случая.“ „Сега, братле — поде друг, — за нас е по-добре Конклин да е жив. Той поддържа в съзнанието на хората мита за Коулхаус. Той е напаст. Ще извършим такова страховито дело в тоя град, та никой няма да смее да препречи пътя на който и да е чернокож от страх, че може да е от хората на Коулхаус.“