Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ragtime, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Колечкова, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Едгар Лорънс Доктороу. Рагтайм
Златна колекция XX век, Дневен труд и 24 часа
Превела от английски: Людмила Колечкова
© E. L. Doctorow, 1974, 1975
© Ludmilla Kolechkova. All rights reserved.
© 2005 Mediasat Rights Kft./Mediasat Group, S.A.
Книгата е отпечатана в Германия
ISBN: 84–9819–406–7
Фотография: © Brand X Pictures/Burke/Triolo Productions
Дизайн: La Repubblica — Italia
История
- — Добавяне
11
А у дома, в Съединените щати, ставаха значителни промени. Имаше нов президент. Уилям Хауърд Тафт, който, встъпвайки в длъжност, тежеше 160 килограма. Мъжете из цялата страна започнаха да се оглеждат. Бяха свикнали да пият огромни количества бира. Поглъщаха цели самуни хляб и се тъпчеха с пълнени с карантия колбаси, които висяха по тезгяхите на кръчмите. Всяко ядене на величайшия Пиърпонт Морган се състоеше неизменно от седем или осем блюда. Закусваше с пържоли и котлети, яйца, палачинки, варена риба, кифлички с масло, пресни плодове и сметана. Поглъщането на храната беше тайнство, от което зависеше успехът. Всеки, който носеше голямо шкембе пред себе си, се смяташе, че е в разцвета на силите си. Жени постъпваха в болници, за да умрат от спукване на пикочния мехур, от белодробен колапс, пренатоварени сърца и менингит на гръбначния мозък. Потоци от хора се стичаха към минералните бани и серните извори, а пургативът се ценеше като средство, повишаващо апетита. Америка бе велика оригваща се страна. И всичко това взе да се изменя, когато Тафт влезе в Белия дом. Въздигането му на този пост, станал мит в съзнанието на американеца, потисна всички. Огромната му фигура моментално наложи възхвала на такъв тип човек. Оттук нататък модата се обърна в противна посока и само бедните хорица можеха да дебелеят.
И в това отношение, както и в много други, Ивлин Незбит бе изпреварила времето си. Предишният й и в същност неин пръв любовник Станфърд Уайт беше модно едър човек; съпругът й Хари К. Тоу, макар и не толкова огромен, бе пълен и отпуснат, но затова пък новият й любовник, Малкият брат на Майката, беше слаб и жилав като фиданка. Те се любеха бавно и страстно, като се виеха в гъвкави пози един връз друг до пълно отдаване, а през останалото време, докато бяха заедно, почти не намираха смисъл да разговарят. За Ивлин бе типично да не може да устоява на никой, силно привързан към нея. Тя мъкнеше Малкия брат из Лоуър Ийст сайд в безплодни опити да открие Тате и момиченцето. Квартирата на Хестър стрийт бе изоставена. Ивлин я нае и плати на хазаина жалката покъщнина. Прекарваше цели часове, седнала край прозореца до шахтата. Докосваше разни предмети, някое одеяло или чиния, като слепец, който се опитва да чете с пръстите си. После избухваше в сълзи и Малкият брат на Майката я утешаваше върху тясното желязно легло.
Когато започна процесът на Хари К. Тоу, фотографираха Ивлин как пристига в съда. А в съдебната зала, където фотографи не се допускаха, я рисуваха художници за илюстрованите издания. Тя чуваше скърцането на стоманените писци. Застанала на свидетелското място, тя описа как като била петнайсетгодишна и се разхождала по червена кадифена рокличка, на един богат архитект му секнал дъхът при вида на голите й прасци. Говореше спокойно, с високо вирната глава. Облеклото й разкриваше безупречен вкус. Показанията й направиха от нея първата богиня на секса в Америка. Две прослойки от обществото осъзнаха това. Едната се състоеше от хора на бизнеса и по-точно от финансисти и производители на готови облекла, които се занимаваха също и с „подвижните снимки“ или киносеансите, както бяха взели да ги наричат. На някои от тях им направи впечатление как заради портрета на Ивлин на първа страница вестниците моментално се разпродаваха. Усетиха, че съществува процес на възвеличаване, при който актуалните събития около някои личности завладяваха много повече съзнанието на обществеността, отколкото самият живот. Тези личности притежаваха една ценна човешка черта за сметка на всички останали. Бизнесмените се чудеха дали не могат да създадат подобни личности не от случайни събития, а посредством умишлено използване на средства, които бяха в тяхно владение. Постигнеха ли това, много повече хора щяха да плащат за техните киносеанси. Ето така Ивлин стана вдъхновител на идеята за кинозвездата и образец на всички богини на секса от Теда Бара до Мерилин Монро. Втората група хора, които прозорливо схванаха значимостта на Ивлин, бяха разни профсъюзни водачи, анархисти и социалисти, които правилно предвещаваха, че след време тя би могла да се превърне в по-голяма заплаха за интересите на работничеството, отколкото са собствениците на мини или производителите на стомана. В Сиатъл Ема Гоулдман, говорейки пред местно събрание на Световния съвет на промишлените работници, изтъкна Ивлин Незбит като дъщеря на работническата класа, чийто живот е пример за това как богаташите използват дъщерите и сестрите на бедните работници за свое удоволствие. Мъжете в залата взеха да се кикотят, да подхвърлят цинични забележки и накрая избухнаха в смях. Това бяха войнствено настроени работници, профсъюзни дейци, които ясно осъзнаваха своето положение. Гоулдман изпрати на Ивлин писмо: „Често ми се задава въпросът: Защо масите позволяват да бъдат експлоатирани от шепа богати? Отговорът ми е: Защото ги увещават да се идентифицират с тях. Купувайки си вестника с твоята снимка, работникът се връща у дома при жена си, една изтощена от работа кобила с изпъкнали вени по краката, и той започва да мечтае не за справедливост, а да бъде богат.“
Ивлин не знаеше как да отвръща на тия подмятания. Продължи да свидетелства, както договорът я задължаваше. Появяваше се с фамилията на Тоу и с поглед или с жест поддържаше представата за привързана съпруга. Описа Хари като жертва на неудържимото си желание да възвърне собствената си чест и тази на своята млада съпруга. Играеше ролята си безупречно. Чуваше скрибуцането на перата, с които я скицираха. Правни съветници с очила и целулоидни яки гладеха мустаците си. Всички в залата бяха облечени в черно. Ивлин се учудваше на този огромен апарат от съдебни служители, които цял живот чакаха да им падне подобен случай. Съдии и адвокати, съдебни пристави и полицаи, надзиратели и съдебни заседатели: всички те са вярвали, че някога ще им падне такъв процес. Скрибуцането продължаваше. В коридорите навън чакаха психиатри, готови да свидетелстват, че Хари е невменяем. Такава защита обаче той не би позволил. Просто не намираше сили да го понесе. Но неговата властна майка настояваше. Боеше се, че ако защитата не бъде в тоя дух, ще отиде на електрическия стол. Ивлин го наблюдаваше, седнал на подсъдимата скамейка. Чудеше се какво ли би могло да смири това необуздано сърце. Изразът на лицето му се менеше според свидетелските показания. Имаше ли нещо смешно, той се усмихваше. При нещо тъжно свеждаше поглед. Споменаваше ли се името на Станфърд Уайт, смръщваше чело. Приемаше ту позата на смирен и разкаян, ту вирваше глава самонадеяно и дори дръзко и предизвикателно. За такова поведение бе нужна пълна съсредоточеност. На влизане и излизане от съдебната зала бе спокоен и вежлив, самото олицетворение на разума.
Един ден на Ивлин й хрумна, че може би Хари наистина я обича. Беше поразена. Опита се да определи самата истина за техните взаимоотношения. За отношенията между тримата. За първи път болезнено осъзна смъртта на Станфърд Уайт, загубата на Стани. Той би могъл да й каже каква е истината. Можеше да й го подхвърли на шега. Такъв си беше. Весел стар бохем с хубаво чувство за хумор. Тя можеше да го накара да изгуби ума си, също както и Хари. Но със Стани Уайт се чувстваше по-спокойна. Понякога я оставяше сама, за да отиде да построи някъде нещо, докато Хари никога не би я оставил сама, понеже нямаше какво друго да върши. Хари просто беше богат. Ивлин изпитваше безумна потребност да говори с някого, а единственият човек, с когото бе способна да разговаря, бе мъжът, за чиято смърт носеше пряка отговорност. На лист фина синя хартия с надпис „Мисис Хари К. Тоу“, гравиран с релефни букви, написа писмо на Ема Гоулдман. „Какво направих?“ — питаше тя в писмото си. Отговорът пристигна от Калифорния, където Гоулдман набираше средства за защита на профсъюзните дейци — братята Макнамара, обвинени във взривяването на сградата на в. „Таймс“ в Лос Анджелис: „Не надценявай своята роля във взаимоотношенията между двамата мъже.“
Междувременно процесът на Хари стигна до съдебните заседатели. Те не можаха да произнесат присъда. Насрочено беше ново дело. Ивлин свидетелства отново — със същите думи и същите жестове. Когато делото свърши, Хари К. Тоу бе изпратен за неопределен срок в болница за душевно болни криминални престъпници. Почти незабавно адвокатите му направиха постъпки за развод. Ивлин прие веднага. Поиска да й заплатят един милион долара. Тогава се появиха частните детективи с подробни сведения за изневерите й с Малкия брат на Майката и с някои други измислени лица и бракоразводното дело приключи тихо и мирно, като заплатиха на Ивлин само двайсет и пет хиляди. Ивлин седеше на леглото си в своя апартамент в хотела, който сега трябваше да напусне, и се взираше в чехлите си, които държеше в ръка, равнодушна към ласките на Малкия брат. Спомни си какво й бе казала Гоулдман при последното си посещение в Ню Йорк. „Колкото и много пари да си измъкнала от Тоу, те не са били повече от това, което сам е искал да ти даде. Тия хора извличат само облаги от парите, които дават — такъв е законът на богатството. Тия неща така стават. Всеки долар, който ти е дал по един или друг начин, му е донесъл печалба. Ще ти оставят ограничена сума пари, която ти ще харчиш и ще пилееш, докато станеш толкова бедна, колкото някога си била.“ Ивлин знаеше, че това е истина. Дори когато състоянието й бе все още значително, тя изпитваше странно чувство на несигурност. Някой мъж ще се престори на влюбен, ще отмъкне парите и ще разбие сърцето й. За тия свои горчиви прозрения трябваше да благодари единствено на Гоулдман, която й бе обрисувала две картини: едната на алчност и жестокост, глад, неправди и смърт, както в сегашните национални общества, където господства частният капитал, и другата — на утопично спокойствие, каквото съществуваше в свободните, от никого неуправлявани общества от равноправни люде, които честно поделят помежду си своя труд и своите доходи. Ивлин направи дарение на анархисткото списание „Майка земя“ на Гоулдман, за да продължи излизането му. Откликваше с помощи на всички молби от радикали, които се сипеха към нея от цялата страна, след като тръгна мълвата, че е започнала да се занимава с политика. Даваше пари за юридическа защита на работнически водачи, хвърлени в затвора. Даваше пари на родителите на деца, осакатени в заводи и фабрики. Безгрижно и малко по малко тя пропиля богатството, което с толкова труд беше спечелила. Обществото така и не разбра за всичко това, защото тя държеше на своята анонимност. Нямаше никакви радости. Като се гледаше в огледалото, съзираше явните признаци на зрелостта по своето моминско лице. Дългата й красива шия сега й се струваше като дебел кочан, върху който бе забучена смешната глава на застаряваща проститутка с тъжни очи. Копнееше да се сгуши до нечие тяло като това на Станфърд Уайт. А през цялото време Малкият брат на Майката се грижеше за нея със своята ненатрапчива, кучешка преданост. Не знаеше как да я утеши. Не умееше нито да я развесели, нито да я поглези. Не можеше да я научи как се оценяват диаманти, нито да я заведе в ресторант, където собственикът да любезничи с него. Единственото, което можеше да направи, бе да посвети изцяло живота си на нея и да работи, за да задоволи и най-малката й прищявка. Тя го обичаше, но й беше нужен някой друг, който да се отнася зле с нея и с когото тя да се отнася зле. Копнееше за някой, който да възбуди ума й, копнееше някой отново да разпали амбициите й.