Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (17)

17

Двамата кондуктори спасиха Тате, като го сграбчиха за ръцете и за дъното на панталоните и го изтеглиха върху платформата. Първо трябваше да разтворят пръстите му, които бяха вкопчени в парапета. Откри дъщеря си във влака и без да обръща внимание нито на кондуктори, нито на пътници, я притисна до себе си и заплака. После забеляза, че новата й пелерина е оплескана с кръв. Погледна ръцете й. Те също бяха изцапани с кръв. „Къде си ранена? — изкрещя той. — Къде?“ Тя поклати глава и посочи към него; тогава разбра, че кръвта по нея е неговата. Идеше от черепа му и почерняше бялата му коса.

Един лекар, случил се във влака, се погрижи за раните на Тате и му сложи инжекция. След това не си спомняше напълно ясно какво стана. Заспа, легнал на една страна върху седалката, подложил ръка за възглавница. Усещаше, че влакът се движи и че дъщеря му седи срещу него. Тя гледаше през прозореца. Бяха единствените пътници в специалния вагон за Филаделфия. Понякога долавяше гласове, но не намираше сили да се напрегне и разбере какво казват. Същевременно ясно виждаше в очите на дъщеря си планини от сняг, които бавно преминаваха покрай зениците. Така пропътуваха целия път на юг до Бостън, после до Ню Хейвън, през градчетата на Уестър-Рай и Ню Рошел, през локомотивните депа на Ню Йорк, през реката към Нюарк, към Ню Джърси и чак до Филаделфия.

Когато влакът пристигна, двамата бегълци намериха една пейка на перона и там прекараха цялата нощ. Тате не беше съвсем на себе си. За щастие в джоба си бе оставил част от седмичната си заплата, която бе отделил за наема: два долара и петдесет цента. Момиченцето седеше на излъсканата пейка до него и гледаше сенките на хората, които минаваха по перона. В ранните утринни часове бе останал само един чистач, който метеше с голяма метла мраморната настилка. Както винаги момиченцето посрещаше с примирение ситуацията, в която бяха изпаднали. Тате го болеше главата. Ръцете му бяха подпухнали и изподрани. Седеше, притиснал с длани ушите си. Не знаеше какво да прави. Не можеше да мисли. Но все пак бяха във Филаделфия.

На сутринта намери един захвърлен вестник. На първа страница имаше репортаж за полицейския терор в Лорънс, Масачузетс. Извади цигарите от джоба си, запуши и се зачете. В редакционната статия се настояваше федералното правителство да разследва причините за изстъпленията. Значи така, стачката ще бъде спечелена. А после какво? Той чу тракането на становете. Заплата от шест долара и нещо. Можеше ли това да промени живота им? Щяха да продължават да живеят в същата мизерна стаичка, на същата ужасна и тъмна уличка. Тате поклати глава. „Тая страна не ме оставя да дишам.“ В това настроение той бавно стигна до решението да не се връща в Лорънс, Масачузетс. Вещите си, дрипите си щеше да остави на хазаите. „Какво носиш със себе си?“ — попита дъщеричката си. Тя му показа съдържанието на малката си чанта — неща, които бе взела за пътуването си. Бельо, гребен, четка за зъби, шнола за коса, жартиери, чорапи, книжката с рисунките на трамвая и кънкьорката. Може би от този момент Тате започна да разглежда живота си като отделен, несвързан със съдбата на работническата класа. „Мразя машините“ — каза той на дъщеричката си. Стана, тя също се изправи, хвана го за ръката и двамата се отправиха към изхода. „Стачката на ССИР е успяла — каза той. — Но какво са спечелили? Няколко цента отгоре върху заплатите. Ще станат ни собственици на заводите? Не.“

Те се измиха и освежиха в обществената тоалетна. Отидоха в кафенето на гарата, закусиха с кифли и кафе и прекараха деня из улиците на Филаделфия. Беше студено и слънцето блестеше. Зяпаха по витрините на магазините и когато краката им се вкочанясаха до болка, влязоха в един голям универсален магазин да се постоплят. Навсякъде гъмжеше от купувачи. Момиченцето с интерес откри, че над щандовете се люлеят телени кошници на подвижни кабели. Разнасяха парите и бележките напред-назад между щандовете и касата. Продавачките дърпаха шнур с дървена дръжка, за да слезе кошницата до тях, и друг един шнур, за да я изкачи обратно. Манекени като големи кукли демонстрираха тюрбани от сатен и широкополи шапки с пера от бяла чапла. „Една от тия шапки струва повече от седмичната ми заплата“ — каза си Тате.

После, отново из улиците, те минаха покрай сгради с железни порти, където камиони спираха пред складови платформи. Витрините на компаниите за доставки и търговия на едро не представляваха интерес. В един момент погледът на момичето се спря върху мръсна витрина, на която бяха изложени всякакви евтини украшения и дрънкулки, които можеха да се изписват по пощата. По онова време бизнесмените започваха да откриват облагите от разни шегаджийски номера и забавни трикове. Имаше експлодиращи цигари, гумени рози за бутониера, от които църкаше вода, кутийки с емфие, телескопи, които оставят чернилка по очите, гърмящи тестета карти, плондери, които се поставяха под възглавницата на стол и издаваха неприлични звуци, стъклено преспапие със зимни пейзажи, върху които валеше сняг, щом ги разтърсиш, гърмящи кибритени клечки, малки оловни камбани на свободата и статуи на свободата, магически пръстени, гърмящи автоматични писалки, книги, които тълкуват сънищата, гумени египетски танцьорки, гърмящи часовници, гърмящи яйца.

Тате продължи да зяпа витрината дълго след като интересът на дъщеря му се бе изчерпал. Въведе я в магазина. Свали шапка и заговори на един човек с раирана риза, който тръгна към тях да ги посрещне. Беше приятен. „Разбира се — каза той, — дайте да видим.“ Тате взе чантата на момиченцето, постави я на щанда и извади книжката с кънкьорката. Застана до собственика, протегна книжката на една ръка разстояние и ловко прелисти страниците. Малката кънкьорка се плъзгаше напред, изписваше осморки, връщаше се, правеше пируети и накрая завърши с грациозен поклон. Човекът вдигна вежди. Издаде напред долната си устна. „Нека аз да опитам“ — каза той.

След един час Тате излезе от магазина с двайсет и пет долара в брой и договор с поръчка за още четири такива книжки, по двайсет и пет долара всяка. Компанията — името й бе „Франклин Новълти“ — щеше да ги отпечата и пусне в продажба. В договора ги нарекоха кино книжки. „Ела — каза Тате на дъщеричката си, — ще намерим някой пансион в приличен квартал, после ще се нахраним и ще вземем топла баня.“