А. С. Серафимович
Железният поток (9)

IX

Вървяха цял ден, цяла нощ. Преди изгрев спряха, без да разпрягат, заели на много версти шосето. Над превала, съвсем близко, трептяха едри звезди. Несмълкаемо клокочеше в клисурите бъбрива вода. Навсякъде мъгла и мълчание, сякаш нямаше ни планини, ни гори, ни урви. Само конете звучно хрупкат. Не успяха да склонят очи — звездите взеха да бледнеят; показаха се далечни гористи разклонения; в клисурите плъзнаха млечнобели мъгли. Отново се размърдаха и плъзна на десетки версти шосето.

Иззад далечните хребети ослепително плисна изплавалото слънце и подгони надълго по планините сини сенки. Главата на колоната се изкачи на превала. Изкачи се на превала и всеки ахна: като неизмерим пролом свършва хребетът и като несбъдната мечта неясно се белее долу град. А от града, поразявайки със своята неочакваност, като необхватна синя стена се издига морето, такава невиждано огромна стена, че от нейната тъмна синина посиня в очите на всички.

— О, глей, море!

— А защо стои като стена?

— Ще трябва да се катерим през стената.

— Ами що, като стоиш на брега, то лежи равно чак до самия край?

— Мигар не си чул, когато Мойсей извеждал евреите от египетско робство, както ние сега, морето застанало като стена и те минали като по сухо?

— А нас май че ни е заградило, не пуска.

— То ще е заради Гараска, той има нови ботуши, та да ги не намокри.

— Трябва поп, той веднага всичко ще разбере.

— Тури го него, рунтавия, в гащите си…

С широка крачка вървят надолу редиците, по-весело се размахват ръцете, говор и смях пробягват по редиците, все по-ниско и по-ниско се спуска колоната и никой не мисли за черната гигантска ютия, която е зловещо неподвижна, мрачно дими, като обезобразява синьото лице на залива — немския броненосец. Около него като тънички чертички — турски миноносци, и от тях също черен димец.

А иззад гребена се изливат все нови и нови редици весело крачещи войници и всички еднакво учудва тъмната синя стена до небето, и в очите им синее, и възбудено се размахват ръце в това волно спускане по бялото криволичещо шосе.

А там са и обозите. Разтърсват се коне със свлечени на ушите хамути. Грациозно, с лек тръс тичат крави. С писък летят яхнали пръчки дечурлига. Бързо подтичват възрастните, като задържат налитащите една на друга коли. И всички заедно, всяка минута извивайки по криволиците надясно-наляво, весело бързат срещу незнайната съдба.

Отзад се издигна гребенът на превала, закри половината небе.

Спусналата се глава на колоната обхвана като безкрайна змия града между залива и циментовите заводи и се вмъкна далече в тясната ивица. От едната страна се приближиха до самия бряг каменисти голи планини, а от другата — сърцето ахна, така се ширна като синеока нежност пустинно-морският простор.

Ни димец, ни белеещ се платноход. Само ажурни топящи се дантели без край и мярка прозрачно изплуват и изчезват върху влажните камъни. И в бездънното мълчание, доловима само от сърцето, звучи предвечната песен.

— Глей, морето пак легна.

— А ти мислеше тъй като стена ли ще стои? То от планината тъй ни лъжеше. Че то иначе как ще може по него да се пътува?

— Ей, Гараска, сега пропаднаха ботушите ти, цели ще нагизнат, щом тръгнеш през морето.

А Гараска весело крачи бос, с пушката на рамо.

Дружен смях се разлива по редиците и задните, които нищо не са чули и не знаят каква е работата, весело се смеят с цяло гърло.

А мрачен глас дума:

— Сегинка все едно наникъде не можем се измъкна: оттук вода, оттам планина, а отзад — казаците. И да ти се ще да свиеш, няма накъде. Пердаши напред, нищо друго!

Главата на колоната се проточи далеч по тесния бряг, скри се зад една извивка на морето, средата обгръщаше безкрайно града, а опашката все още весело се извиваше по шосето, което се спускаше на бели криволици от хребета.

Немският комендант, който се намираше на броненосеца, забеляза непредвидено движение в чуждия, но под неговите кайзеровски топове град — а това е вече безредие и даде заповед: неизвестните хора, обози, войници, деца, жени — всичко това, което минаваше бързо покрай града — незабавно да се спрат, да предадат оръжието, запасите, фуража, хляба и да чакат по-нататъшни заповеди.

Но прашната сива змия все така бързо продължаваше да пълзи; все така бързо, раван, се друскаха обезпокоените крави; хванали се за колите, заситнили с крачета, потичваха децата; възрастните мълчаливо пошибваха напъналите се коне — и от редиците се носеше плътен, волен, дружен шум, който отекваше в дълбините; на кълба се виеше ослепително бял прах.

В този безкраен поток с трясък, с мръсни псувни от гласове, посолени от морските ветрове, като трошеше чуждите оси и колела, взе да се влива от града друг поток от натоварени коли. На тези безкрайни коли се виждаха трътлести, плътно набити, просмукани със спирт фигури на моряци; синееха се на белите матроски широки яки, ветрееха се висящите от кръглите шапчици на черно-жълти ивици панделки. Повече от хиляда коли, брички, кабриолети, файтони и каляски се вляха в пълзящите обози, а в тях седяха начервисани жени и около пет хиляди моряци, които псуваха с най-мръсни псувни.

Немският комендант почака и не дочака да спрат.

Тогава, като раздра внезапно синьото спокойствие, от броненосеца ахна нещо и започна да се чупи и да ехти по планини и клисури, сякаш се търкаляха гигантски канари. А след секунда отекна далеч-далеч зад неподвижно чезнещата синя далечина.

Над отдалечаващата се пълзяща змия цъфна загадъчно и меко бяло клъбце, пръсна се със страшен трясък и бавно отвявано, започна да се стопява.

Дорестият кон, който през нощта изглеждаше вран, неочаквано се изправи на задните си крака и силно се строполи, като изпочупи стръките. Двадесетина души се спуснаха към него, хванаха го кой за гривата, кой за опашката, за краката, за ушите, за холката, веднага го смъкнаха от шосето в канавката, обърнаха там и каруцата и целият обоз, без да спре нито за секунда, по цялата широчина на шосето, кола след кола, неудържимо препускаше напред. Горпина и Анка с плач измъкнаха, каквото им падне на ръка от обърнатата кола, напъхаха го по чуждите коли и тръгнаха пеша, а един старец бързо сряза с разтреперани ръце палдъма и свлече хамута от мъртвия кон.

Втори път от броненосеца ослепително светна грамаден език, пак изтрещя в града, понесе се в планините и след секунда глухо отекна зад морската повърхност; пак цъфна в разискрената синя вис снежно клъбце, на различни места със стон изпопадаха хора, а на колата, в ръцете на младата майка с черните вежди и обици на ушите, бързо сучещото от гръдта й дете се отпусна, ръчичките му се провесиха и устничките, изстивайки, се разтвориха и изпуснаха цицката.

Тя запищя с див, зверски глас. Спуснаха се към нея, но тя не се даваше, дърпаше се злобно и пъхаше в изстиващата устица гръдта, от която на бели капки капеше мляко. Мъничкото личице с полузатворените очички гаснеше, пожълтяваше.

А змията все пълзеше, все пълзеше, заобикаляйки града. Високо над превала, под самото слънце, се показаха хора. Те бяха съвсем мънички, едва различими — по-малки от нокътче. Нещо правеха, суетяха се отчаяно около конете, а след това внезапно замряха.

И тутакси там ахна едно след друго четири пъти и започна да се чупи и разнася по планините, а долу, отстрани на шосето, на различни места във въздуха започнаха бързо да разцъфтяват бели топчици и да се пръскат отначало високо, сетне все по-ниско и по-ниско, все по-близо до шосето и ту тук, ту там взеха да падат със стон хора, коне, крави. Без да слушат стоновете на хората, бързо ги туряха на колите, а конете и добитъка отвличаха настрана; змията пълзеше и пълзеше, без да се разкъсва — кола след кола.

Кайзеровският комендант се обиди. Той можеше да разстрелва жени и деца — редът изискваше това — но другите не можеха да правят това без негово, на коменданта, разрешение. Дългият хобот на оръдието в броненосеца се издигна и ахна с огромен език. Високо над синята бездна, над обоза и над планините полетя, като бързо се отдалечаваше: кли-кли-кли… и тресна там, на превала, дето бяха мъничките колкото нокътче хора, коне, оръдия. Хората там отново се засуетиха. Четириоръдейната батарея взе да изпраща едно след друго снаряди на коменданта и над „Гьобен“ вече почнаха да разцъфтяват в синия въздух бели топченца. „Гьобен“ сърдито млъкна. От комините му гъсто се занизаха грамадни черни кълба. Потегли мрачно, излезе бавно от синия залив в тъмната синина на морето, обърна се и…

… Страхотно се пръснаха морето и небето. Морската синина помръкна. Под краката се разтърси с нечовешка сила; мъчително отекна в гърдите, в мозъка; разтвориха се прозорците и вратите на къщите и всички оглушаха за минута.

На превала се издигаше непробиваема от слънцето нечовешка грамада, траурно-зеленикава, като бавно се кълбеше. И в нейните отровни пари група оцелели казаци зверски биеха с камшици в ужас препускащите в кариер нагоре коне с едно останало оръдие и след минута изчезнаха зад гребена. А зеленикаво-траурната грамада все стоеше, като бавно-бавно се разпръсваше.

От нечовешкото сътресение земята се разпука, разтвориха се гробовете: по всички улици се появиха мъртъвци. Восъчножълти, с черно-хлътнали ями вместо очи, с изпокъсано вонящо бельо те се тътреха, пълзяха, куцукаха и все в една посока — към шосето. Едни мълчаливо, съсредоточено, без да свеждат очи, мъчително местеха крака, други силно подхвърляха на патерици безногото си тяло, като изпреварваха вървящите, трети тичаха, крещяха с неразбираеми, прегракнали, пресекващи гласове.

И тъничко като простреляна птица пищеше някъде:

— Во-ода… во-ода… во-о-да — тънко, като ранена птица над суха гладна ливада.

Съвсем младичък, с изпокъсано бельо, през което се жълтее тялото, равнодушно движи мъртвите си крака, като гледа и не вижда пред себе си с трескави очи:

— Во-о-ода… во-о-ода…

Сестра, с момчешки остригана до голо глава, с избелял кръст на скъсан ръкав, боса, тича след него:

— Почакай, Митя… Къде отиваш?… Ей сега ще ти дам вода, чай, почакай де… Да се върнем назад… та те не са зверове.

— Во-о-ода… во-о-ода…

Вратите и прозорците на къщите бързо се затварят. От таваните, иззад стоборите стрелят в гърба. А от лазаретите, от болниците, от частните къщи всички излизат, измъкват се от прозорците, падат от горните етажи и се точат и пълзят подир отминаващия обоз.

Ето и циментовите заводи, и шосето… А по шосето забързано преминават крави, коне, кучета, хора, коли — отпълзява змийската опашка.

Безноги, безръки, с надробени, мръсно омотани челюсти, с навити от кървави парцали чалми на главите, със забинтовани кореми бързат, без да свалят трескави очи от шосето, а колите все отминават и лицата на хората, които крачат до колите, са затворени, навъсени, гледат само пред себе си. И се носи, без да стихва, умолително:

— Братя!… Братя!… Другари!…

Долитат отвсякъде ту пресипнали, ту пресекващи гласове, ту пронизително-звънливо се чува до самите планини:

— Другари, аз не съм тифозен, не съм тифозен, аз съм ранен, другари!

— И аз не съм тифозен… другари!

— И аз не съм тифозен…

— И аз…

— И аз…

Изнизват се колите.

Един се хваща за натрупаната догоре с покъщнина и деца кола и като се държи с две ръце, подскача на един крак. Побелелият стопанин на колата с почерняло, ощавено от слънцето и вятъра лице се навежда, хваща го за единствения му крак и го тиква в колата върху главите на отчаяно запищелите деца…

— Ей ти! Отваряй си очите, децата ще задушиш! — вика жената със смъкнала се забрадка.

Лицето на безкракия е като на най-щастливия човек в света. А покрай шосето вървят ли вървят, като се препъват, падат, стават или остават да се белеят неподвижно от двете страни на пътя.

— Милички, та всички ви бихме взели, стига да можеше, ама къде? Колко наши има ранени, а няма какво да се яде, ще загинете с нас, макар да ни е жал за вас… — Жените се секнат и трият упорито бликащите сълзи.

Войник с огромен ръст, с намръщено лице и един крак, гледайки съсредоточено пред себе си, подхвърля далеч напред патериците, след това силното си тяло, без отдих отмерва широко шосето и повтаря:

— Вашата мама… тъй и тъй, мамка ви!…

А обозът отминава и отминава. Последните колела вече вдигат прах далеч и едва се чува потракването на железните оси. Градът, заливът са назад. Само пустинно шосе, а по него, проточени надалеч, бавно се движат подир скрилия се обоз восъчните мъртъвци. Малко по малко се спират безсилно, сядат и лягат встрани от пътя. И всички еднакво са насочили потъмнели очи нататък, където се скрива последната кола. Тихо улегва докоснатият от залеза прах.

А високият безкрак войник все така подхвърля на патерици силното си тяло по безлюдното шосе и мърмори:

— Вашата мама! Кръвта си сме проливали за вас… Вашата мама!…

От противоположната страна в града влизат казаците.