А. С. Серафимович
Железният поток (36)

XXXVI

Четвърти ден гърмят оръдията, а разузнавачите съобщиха — от Майкоп пристигнал при неприятеля нов генерал с конница, пехота и артилерия. На съвещанието беше решено тази нощ да си пробият път и да вървят нататък, без да дочакат задните колони.

Кожух дава заповед: привечер постепенно да бъде прекратена пушечната стрелба, за да се успокои неприятелят. Оръдията грижливо да прострелят окопите на неприятеля, да запазят мерника и да прекратят напълно стрелбата през нощта. Полковете да бъдат приближени във вериги в тъмнината възможно най-близко до височините, на които са неприятелските окопи, но така, че да не ги разтревожат, и да залегнат. Цялото придвижване на частите да завърши към един часа и тридесет минути през нощта; в един часа и четиридесет и пет минути всички насочени оръдия да дадат бърз огън от по десет снаряда. След последния снаряд в два часа през нощта обща атака, полковете да заемат окопите на противника. Кавалерийският полк да остане в резерв за поддържане на частите и преследване на противника.

Надойдоха черни, ниски, огромни облаци и легнаха неподвижно над степта. Странно замлъкнаха оръдията и от двете страни; спряха и пушките и взе да се чува — шуми реката.

Кожух се ослуша в този шум — лошо. Нито един изстрел, а миналите дни и нощи оръдейният и пушечният огън не млъкваха. Не се ли готви неприятелят да направи това, което и той — тогава ще се срещнат две атаки, ще бъде изтърван моментът на изненадата и те ще се разбият една в друга.

— Другарю Кожух…

В къщата влезе адютантът, след него двама войници с пушки, а между тях невъоръжено, бледо, нисичко войниче.

— Какво има?

— От неприятеля. От генерал Покровски писмо.

Кожух впи остро мъничките си присвити очи във войничето, а то, като въздъхна с облекчение, бръкна в пазвата си и почна да търси.

— Така че аз съм взет в плен. Нашите отстъпват, а ние, седем души, попаднахме в плен. Ония ги измъчиха…

Той замълча за минутка; чува се — шуми реката и зад прозорците е тъмно.

— Ей го писмото. Генерал Покровски… много ме псува… — И срамежливо добави: — И вас, другарю, псува. Ето, дума, неговата, дай му това.

Игривите искрици в очите на Кожух хитро, бързо и леко бягаха по собственоръчно написаните редове на генерал Покровски.

„… Ти, мерзавец, твойта мама… опозори всички офицери от руската армия и флота, защото реши да влезеш в редовете на болшевиките, крадците и босяците; имай пред вид, бандите, че е дошел краят на тебе и на твоите босяци: ти не можеш да отидеш наникъде, защото си обкръжен от моите войски и от войските на генерал Хейман. Ние сме те стиснали, мерзавецо, в здрави ръце и в никакъв случай няма да те изпуснем.

Ако искаш пощада, тоест да се отървеш заради своята постъпка само с арестантските роти, тогава аз ти заповядвам да изпълниш моята заповед със следното съдържание: още днес да сложиш цялото си оръжие на станция Белореченская, а бандата, разоръжена, да отведеш на 4 — 5 версти западно от станцията; когато бъде изпълнено това, незабавно ми съобщи на 4–а железопътна будка.“

Кожух погледна часовника и тъмнината, която стоеше зад прозорците. Един и десет минути. „Значи, ето защо прекратиха огъня казаците: генералът чака отговор.“ Непрекъснато пристигаха с донесения от командирите — всички части благополучно се бяха приближили плътно до позициите на противника и бяха залегнали.

„Добре… добре…“ — казваше си Кожух и мълчаливо, спокойно, каменно ги гледаше с присвити очи.

В тъмнината зад прозореца се вмъкна в шума на реката бърз конски тропот. Сърцето на Кожух трепна: „Пак ли нещо… четвърт час остана…“

Чу се — някой скочи от пръхтящ кон.

— Другарю Кожух — говореше, като едва си поемаше дъх един кубанец и бършеше потта от лицето си, — втора колона приближава!…

С неестествено-ослепителна светлина пламнаха и нощта, и позициите на неприятеля, и генерал Покровски, и писмото му, и далечна Турция, дето Кожуховата картечница покосяваше хиляди хора, а той, Кожух, оцеля между хилядите смъртни, оцеля, за да изведе, да спаси не само своите, но и хилядите безпомощно следващи отзад и обречени на казаците.

Два коня, които изглеждаха врани, се носеха сред нощта, без да търсят път. Черните редици на някакви части влизаха в станицата.

Кожух скочи и влезе в ярко осветената къща на някакъв богат казак.

До маса, изправен в целия си богатирски ръст, без да се навежда, сърбаше от чаша силен чай Смолокуров; черната му брада се очертаваше красиво върху новия му матроски костюм.

— Здравей, братле — рече той с кадифено-плътен, мек бас, като гледаше от горе на долу, без да иска ни най-малко да обиди с това Кожух. — Искаш ли чай?

Кожух каза:

— След десет минути имам атака. Частите са залегнали под самите окопи. Оръдията са насочени. Подведи втората колона на двата фланга — и победата е осигурена.

— Няма да дам.

Кожух стисна челюсти и процеди:

— Защо?

— Затова, защото не са пристигнали — каза Смолокуров добродушно и весело и насмешливо погледна отгоре на ниския, облечен в дрипи, човек.

— Втора колона влиза в станицата, аз лично ей сега видях.

— Няма да дам.

— Защо?

— Защо, защо! Какво си защокал? — рече Смолокуров с плътен, красив бас. — Защото са уморени, хората трябва да си починат. Да не си кърмаче, не разбираш ли?

Като навита пружина една мисъл бързо изтласка всички усещания на Кожух: „Ако ги разбия, значи сам…“

И каза спокойно:

— Тогава поне прати резерв на станицата, а аз ще снема моя резерв и ще подсиля атакуващите части.

— Няма да дам. Думата ми на две не става, сам знаеш.

Той се разстъпи от единия ъгъл до другия и върху цялата му грамадна фигура и върху добродушното му преди това лице легна израз на волска упоритост — сега ако щеш и с дърво го налагай, не ще склони. Кожух разбираше това и каза на адютанта:

— Да вървим.

— Една минутка — изправи се началник щаба и като се приближи до Смолокуров, каза едновременно и меко, и тежко: — Еремей Алексеич, на станицата може да се изпратят, нали ще бъдат в резерв.

А зад това се криеше: „Разбият ли Кожух, и нас ще изколят.“

— Е, че какво… ами че аз… собствено нямам нищо… какво, вземи, които части са пристигнали.

Човек не можеше с нищо да помръдне Смолокуров, щом като вече се е опънал за нещо. Ала и при най-малък натиск от оная страна, от която не е очаквал, веднага объркано се предаваше.

Лицето с черната брада добродушно омекна. Той тупна с грамадната си лапа по рамото ниския човек:

— Е, кажи, брат, как е работата, а? Ние, брат, сме морски вълци, там можем ние — самия дявол наопаки ще обърнем, а на сухо сме като свиня сред портокали.

И се засмя, като показа ослепително белите си зъби под черните мустаци.

— Искаш ли чай?

— Другарю Кожух — рече приятелски началник щаба, — ей сега ще напиша заповед и колоната ще бъде придвижена към станицата като ваш резерв.

А зад това се криеше: „Какво, братко, както и да го усукваше, а без наша помощ не мина…“

Кожух излезе при конете и в тъмното каза тихо на адютанта:

— Останете. Заедно с колоната елате на станицата и тогава ми доложете. Нищо не им струва да ни излъжат.

Войниците лежала притиснати до твърдата земя на дълги вериги; тъмната и ниска нощ ги притискаше. Хиляди зверски остри очи изпълваха тъмнината, но в казашките окопи беше неподвижно и нямо. Шумеше реката.

Войниците нямаха часовници, но у всекиго все по-силно се изопваха нервите от очакването. Нощта лежеше тежка, неподвижна, ала всеки чувствуваше как бавно и неизбежно наближава два часът. Времето течеше в непрекъснато летящия шум на водата.

И макар всички да чакаха именно това, съвсем неочаквано нощта се разцепи и в процепа огнено замигаха червените кълба на облаците. Тридесет оръдия зареваха с цяло гърло без почивка. А невидимите в нощта казашки окопи се обозначаваха огнено от избухващата на прекъсвания огърлица от ослепителни шрапнелни пръскания, които с повторен трясък също обозначаваха невидимата лъкатушна линия, дето умираха хора.

„Хайде, стига… достатъчно!…“ — мъчително мислеха казаците, загазили между сухите стени на окопите, всеки миг очаквайки да престанат да мигат алените краища на черните облаци, да притихне клокочещата нощ, за да могат да си отдъхнат от този разтърсващ дълбоко грохот. Но продължава все същото алено мигане, все същият отекващ тежко в земята, в гърдите, в мозъка рев, и не престават да се носят ту тук, ту там стоновете на гърчещи се хора.

И също така внезапно, както се беше разцепила, тъмнината се сля, като погълна мигновено в настъпилата тишина и аленото трепкане на облаците, и нечовешки гърлестия рев на оръдията. На окопите израсна черен стобор от фигури и в далечината се понесе друг, вече жив, зверски рев. Казаците понечиха да се измъкнат от окопите — съвсем не им се искаше да имат работа с тая нечиста сила — но пак късно: окопите започнаха да се затрупват с мъртви. Тогава мъжествено се обърнаха лице срещу лице и започнаха да се колят.

Да, дяволска сила: петнадесет версти ги гониха и петнадесет версти пробягаха за час и половина.

Генерал Покровски събра остатъците от казашките сотни, пластунските и офицерските батальони и ги поведе обезсилени и нищо неразбиращи към Екатеринодар, като очисти напълно пътя на „босяците“.