А. С. Серафимович
Железният поток (23)

XXIII

Над горите, над клисурите започнаха да се трупат скалисти върхове. Духне ли оттам ветрец — полъхне хладинка, а долу на шосето е жар, мухи, прах.

Шосето се е протегнало като тесен коридор — отстрани го притискат скали. Отгоре висят оголени корени. Всяка минута завоите скриват от очите какво има напред и назад. Нито да свърнеш, нито да се обърнеш. По този коридор нестихващо тече все в една посока живата маса. Скали са закрили морето.

Движението замира. Спират коли, хора, коне. Дълго, мъчително стоят, после пак потеглят, пак спират. Никой нищо не знае, а пък и нищо не се вижда — само коли, а сетне — завой и стена; отгоре — къс синьо небе.

Тъничко гласче:

— Ма-а-мо, кисели-ици!…

И на друга кола:

— Ма-а-мо!…

И на трета:

— Млъкнете де! Отде да ги взема?… По стената ли да лазя? Видиш ли, стена?

Дечицата не мирясват, хленчат, след това крещят като луди до пукване:

— Ма-а-мо!… Дай царевица!… Дай киселици… ки-исе-ли-ци!… Царевица… дай!…

Като подгонени вълчици със святкащи очи майките се озъртат диво, налагат децата.

— Млък! Черната да ви беше взела. Кога ли ще изпукате, че душата ми извадихте — и плачат със зли, безсилни сълзи.

Някъде глухо се разнася далечна престрелка. Никой не чува, никой нищо не знае.

Стоят час, втори, трети. Потеглят, пак спират.

— Ма-амо, царевица!…

Все така озлобени, готови да прегризят гърлото на всеки, майките ровят из талигите, ругаят се помежду си; издърпват от колите млади царевични стъбла, мъчително дълго дъвчат, като със сила стискат зъби, венците им пускат кръв; сетне се навеждат над жадно отворената детска устица и напъхват с топъл език. Децата лапват, опитват се да преглътнат, но стъблото драще гърлото, те се давят, кашлят, плюят, реват.

— Не ис-кам! Не ис-кам!

Ядосаните майки ги бият.

— Та какъв дявол искате?

Децата размазват мръсните си сълзи по лицата, давят се, гълтат.

Стиснал челюсти, Кожух разглежда с бинокъл зад скалите позициите на врага. Трупат се командирите и също гледат с бинокли; прижумели, войниците разглеждат не по-лошо от бинокъл.

Зад завоя клисурата се разширява. През нейното широко гърло се синеят далечни планини. Огромни гори пълзят гъсто по масива, който прегражда клисурата. Главата на масива е камениста, а самият връх се издига отвесно като четирисаженен склон — там са окопите на противника — и шестнадесет оръдия алчно гледат към подалото се от коридора шосе. Когато колоната се опита да излезе от скалистата порта, батареята и картечниците ги посипаха с огън — здраво място не остана; войниците се дръпнаха зад скалите. На Кожух е ясно — тук и птица не може да прехвръкне. Няма къде да се разгънеш, има един път — шосето — а там е смъртта. Той гледа белеещото се в низината градче, синия залив, по който се чернеят грузински параходи. Трябва да се измисли нещо ново, но какво? Трябва някакъв нов подход, но какъв? И той кляка и почва да пълзи по разгънатата на прашното шосе карта, като проучва и най-малките извивки, всички гънки, всички пътечки.

— Другарю Кожух!

Кожух вдигна глава. Двама стоят пред него и едва се държат на крака.

„Мошеници!… Успели са…“

Но ги гледа мълчаливо.

— Та така, другарю Кожух, не можем да преминем по шосето — всички ни ще изпотрепе Грузия. Ние заедно бяхме, как да кажем, на разузнаване… като доброволци.

Кожух все така, без да сваля очи:

— Дъхни ми. Но не поемай навътре, а дъхай към мене. Знаеш ли, за това има разстрел?

— Честен кръст Христов, това е горска миризма — през цялото време се провирахме през гората и на, надъхали сме се.

— Мигар там има кръчми или как! — подхваща с хитро-весели украински очи другият. — В гората има едни дървета само, нищо друго.

— Говори по работата.

— Та какво, другарю Кожух, вървим ние с него и водим сериозен разговор: дали да измрем всички тук на шосето или да се върнем в лапите на казаците. И да умираме не ни се ще, и в казашките лапи не ни се ще. Тогава какво да се прави? Гледам, зад дърветата — механа. Ние запълзяхме към нея — четирима грузинци вино пият, шишкебап ядат; известно е: грузинците са пияници. Така ни удари в носа, така ни удари, не можем да изтраем. Ливурвери имат. Скочихме ние, застреляхме двама: „Стой, не мърдай! Обкръжени сте, да ви таковаме!… Горе ръцете!…“ А ония се сащисаха — не очакваха таквоз. Ние причукахме още един, а тогози вързахме. Хе, механджията се изплаши до умирачка. Тогава ние, право казано, доядохме шишкебапа, останал от грузинците, който трябва да си платят — заплати големи получават — а от виното не сме и кусвали, както вие, с една дума, заповед издадохте.

— Че то само ще се издаде, тая отрова проклета… Да ми се изкриви цялата мутра, ако съм го барем помирисал. Да ми излязат навън червата…

— Говори по работата.

— Завлякохме грузинците в гората, взехме оръжието им, а другия грузинец дотътрахме тук, а и механджията, та да не разправя. Сетне пък срещнахме петима мъже с жени и с девойки — тукашни, от край града, нашенци, руснаци, имат чифлик край града, а грузинците са азиатци, все черни такива, не от нашата нация и много налитат на бели жени. Та, оставили всичко, при нас идват, казват, по пътеки може да се обходи града. Страхотно, казват — пропасти, гори, урви, дупки, но може. А направо, казват, е немислимо. Всички пътеки те знаят като петте си пръста. Е, трудно е, безкрайно трудно, с една дума, съсипия, а все пак може да се избиколи.

— Къде са те?

— Тук.

Приближава се един батальонен командир.

— Другарю Кожух, ей сега бяхме на морето, там в никакъв случай не може да се мине: брегът е скалист, просто отвесно се спуска направо във водата.

— Дълбоко ли е?

— Ами до самата скала до пояс, че и до гуша, че и над глава.

— Е, та какво — дума един войник, който внимателно е слушал, облечен в дрипи, с пушка в ръка, — че какво като е над глава… Ами има натрупани камънаци, попадали в морето от планината, можем да прескачаме като зайци от камък на камък.

От всички страни до Кожух идват донесения, указания, разяснения, планове, понякога неочаквани, остроумни, блестящи — и общото положение се очертава ясно.

Той събира командния състав. Челюстите му са стиснати, очите под надвесения череп остри.

— Ето какво, другари. И трите ескадрона ще тръгнат в обход на града. Обходът е труден: по пътечки, през гори, скали, клисури, при това нощем, но това на всяка цена трябва да бъде изпълнено!

„Ще пропаднем… нито един кон няма да се върне…“ — четеше се скрито в очите онова, което езикът не би казал.

— Има петима водачи руснаци, тукашни жители. Грузинците са им пакостили. Техните семейства са при нас. На водачите е съобщено — семействата им отговарят за тях. Да се мине в тил, да се проникне в града…

Той помълча, като се взираше в пропълзяващата в клисурата нощ, и кратко отрони:

— Да се очистят всички!

Кавалеристите наперено накривиха калпаците си:

— Ще бъде изпълнено, другарю Кожух — и започнаха пъргаво да се мятат на конете.

Кожух:

— Пехотния полк… другарю Хромов, вашия полк спуснете по урвата и се прехвърлете по камъните до пристанището. На разсъмване да се нападне без изстрел, да се завземат параходите на пристана.

И пак, като помълча, отрони:

— Да се изтребят всички!

„Ако при морето грузинците поставят само един стрелец, той целия полк ще свали от камънаците един по един…“

А пък на глас казаха дружно:

— Слушаме, другарю Кожух.

— Два полка да се приготвят за фронтална атака.

Един след друг започнаха да гаснат червените блясъци по далечните върхове: еднообразно и навсякъде се засиня. В клисурата се вмъкна нощта.

— Аз ще водя.

Пред очите на всички в тъмното мълчание изпъкнаха непроходимата гора, зад нея каменистата стръмнина, а самотно над тях като смърт с наведен поглед — отвесната скала… Цялата тая картина се задържа така и се стопи. В клисурата пропълзяваше нощта. Кожух се изкатери на канарата. Долу неясно се виждаха в редици дрипи, боси крака, стърчаха бодлите на множество стълпени щикове.

Без да свалят очи, всички гледаха Кожух — той държеше тайната на спасението им: той беше длъжен да посочи изход, изход — всички виждаха това ясно — от безизходното положение.

Подбуждан от тези хиляди устремени в него настоятелни очи, чувствувайки се владетел на непознатата тайна на живота и смъртта, Кожух каза:

— Другари! Ние няма какво да избираме: или ще сложим тук глави, или казаците зад нас ще изколят всички ни до един. Трудностите са непреодолими: патрони няма, снаряди за оръдието няма, трябва с голи ръце да се бием, а срещу нас има шестнадесет оръдия. Но ако всички като един… — той замълча един миг, желязното му лице окаменя, па зарева с див, нечовешки глас, та всички се вцепениха, — ако всички като един ударим, пътят до нашите е открит!

Това, което говореше той, знаеше го без него и последният войник, но когато той кресна със страшен глас, всички бяха поразени от неочакваната новост на казаното и войниците завикаха:

— Като един!! Или ще си пробием път, или ще сложим глави!

Изчезнаха и последните петна на белеещите се скали. Нищо не се виждаше: нито масивът, нито скалите, нито лесовете. Загубиха се задниците на последните заминаващи коне. Не се виждаха ронещите ситни камъчета войници, които се спускаха по урвата към морето, хванали се един друг за дрипите. Скриха се последните редици на двата полка в непрогледната гора, над която като смърт със затворени очи се издигаше отвесната скала.

Обозът замря в дълбоко нощно мълчание: нито огньове, нито говор, нито смях, дори дечицата лежат безшумно с хлътнали от глад бузички.

Мълчание. Тъма.