А. С. Серафимович
Железният поток (26)

XXVI

Полковникът излетя от палатката и се втурна надолу, нататък, към пристанището. Наоколо, скачайки през камъните, през падналите, се носеха в започналото развиделяване войници. Отзад напираше и ехтеше нечовешки, никога нечуван рев. Конете се откъсваха от коневръза и бягаха в ужас, като мятаха откъснатите въжета…

Като пъргаво момче, прескачайки през камъни и храсти, полковникът тичаше с такава бързина, че сърцето му не успяваше да бие. Пред очите му стоеше едно: заливът… параходите… спасението…

И с каквато бързина го носеха краката, със същата бързина — не, не през мозъка му, а през цялото му тяло — се носеше:

„… Само дано… само дано… само дано… не ме убият… само дано ме пощадят. Всичко съм готов да направя за тях… Ще паса добитъка, пуйките… ще мия гърнетата… ще копая земята… ще рина тора… само да остана жив… само дано не ме убият… Господи!… Животът, само животът…“

Но този непрестанен, разтърсващ земята тропот се носи страшно близко отзад, отстрани. Още по-страшно, като изпълва умиращата нощ, безумно се надига отзад и обхваща всичко див, нечовешки рев: а-а-а!… и отбрани, пресипнали, задъхани псувни.

И като да подчертае ужаса на този рев, ту тук, ту там се чува: кррак!… кррак!… Той разбира: с приклад като черупка разбиват череп. Надигат се заешки мечения, които мигновено млъкват, и той разбира: това е с щик.

Той лети стиснал каменно зъби, и горещият му дъх като пара излита от ноздрите му.

„… Само дано остана жив… само дано ме пощадят… не ме интересува нито родина, нито майка… нито чест, нито любов… само дано избягам… а после всичко това пак ще се нареди… А сега — да живея, да живея, да живея…“

Струваше му се, че са изчерпани всичките му сили, но той избичи врат, прибра глава, сви пестници в размахани ръце и се понесе с такава сила, че в лицето го удари вятър, а безумно бягащите войници взеха да изостават назад и техните смъртни викове даваха крила на бягащия полковник.

Кррак!… Кррак!…

Засиня се заливът… Параходите… О, спасение!…

Когато дотича до стълбата на парахода, спря се за миг: на параходите, на стълбите, на кея, на вълнолома ставаше нещо — отвсякъде се носеше: кррак!… кррак!…

Порази го: и тук се чуваше неукротим, потресен рев и се носеше: кррак!… кррак!… и избухваха и замираха смъртни викове.

Той мигом сви назад и с още по-голяма лекота и бързина се понесе далеч от залива, а в очите му за миг блесна за последен път безкрайната синина отвъд вълнолома…

„… Да живея… да живея… да живея!…“

Той летеше покрай бели къщурки, които гледаха бездушно с черните си неми прозорци, летеше към края на града, нататък, дето беше се проточило шосето, такова бяло, такова спокойно, проточило се за Грузия. Не за велика Грузия, не за Грузия, разсадник на световната култура, не за Грузия, дето той беше произведен в чин полковник, а в милата, единствената, родната, дето така чудно мирише на пролет, на цъфнали дървета, дето зад зелените гористи планини се белее сняг, дето има трепкащ зной, дето са Тифлис, Воронцовская, пенливата Кура и дето той бе тичал като момче.

„… Да живее… да живее… да живее!…“

Взеха да редеят къщурките, като се сменяваха с лозя, а ревът, страшният рев и единичните изстрели останаха далеч назад, долу, край морето.

„Спасен!!“

В същата секунда всички улици се изпълниха с разтърсващо тежък тропот; иззад ъгъла изхвръкнаха на препускащи коне ездачи и заедно с тях се понесе също такъв отвратителен смъртен рев: рръ-а-а… Бляскаха тесните ивици на шашките.

Бившият княз Михеладзе, едно време грузински полковник, мигновено се втурна назад.

„… Спасе-ете!“

И хукна спрял дъх по улицата към центъра на града. Два пъти се блъсна в портичка — портичките и портите бяха здраво заключени с железни запънки, никой не даваше никакъв признак на живот: на хората вътре им беше чудовищно безразлично какво става на улицата.

Тогава той разбра: едно е спасението — гъркинката. Тя го чака с черни, блестящи, жалостиви очи. Тя му е единственият човек в света… Той ще се ожени за нея, ще и даде имението си, парите си, ще целува полите на нейната дреха…

Главата му се пръсна като от взрив на дребни частици.

Всъщност не на дребни частици, а се разпукна под блесналата косо шашка на две, като изтърси мозъка.