А. С. Серафимович
Железният поток (39)

XXXIX

Нито една звезда и поради това мекото кадифе поглъща всичко — не се виждат нито плетища, нито улици, нито пирамидалните тополи, нито къщи, нито градини. Като бодвания от игли са пръснати светлинки.

В меката тъмна необхватност се долавя невидимо пръсната жива необхватност. Не спят. Ту издрънчи бутнато в тъмното ведро, ту ще се захапят и ще затрополят отвързали се коне и — „тпру-у, сто-ой, дяволи!…“ Ту майчин глас отмерено, монотонно люлее с две ноти: а-ъ-ъ!… а-ъ-ъ!… а-ъ-ъ!…

Далечен изстрел, но знаеш — свой, дружески. Нараства глъчка, гласове, нещо като караница, като приятелска среща: стихне — пак само тъмнина.

— По-след-ният де-ен… — сънено, с уморена усмивка.

Защо ли не им се спи?

Далечно, сякаш не под прозореца, шушнене на пясъка, хрущене на колелета.

— Ей, та ти накъде? Нашите ето къде спряха.

А никой не се вижда — черно кадифе.

Чудно, нима не са уморени? Нима вече не се взират ден и нощ в далечната черта с неоткъсващи се очи?

Като че и това септемврийско кадифе, и невидимите плетища, и миризмата на тезек — като че всичко е свое, домашно, родно, кръвно, така дълго очаквано.

Утре зад станицата ще стане братска среща с войските на главните сили. Оттова нощта е пълна с неспирно движение, тропане на копита, гласове, шумолене, хрускане на колелета, и усмивки, сънно заспиващи усмивки.

Ивица светлина от открехнатата врата се стеле тясно по земята, чупи се през плета, изчезва далеч по утъпканата градина.

А в казашката къща кипи самовар. Белеят се стените. Наредени са съдини. Бял хляб. Чиста покривка.

Кожух седи без пояс на пейката; косматата му гръд се вижда. Отпуснал е рамене, увиснали са ръцете, навел е глава. Така стопанинът, щом се върне от нивата, дето цял ден е крачил, обръщал е с излъскания палешник черните тучни пластове, усеща сега как приятно тръпнат ръцете и краката му, а жената готви вечерята, и на масата има храна, и от стената свети, като пуши леко, тенекиената лампичка — уморен като стопанин, от трудова умора уморен.

Брат му до него е също без оръжие. Безгрижно е събул ботушите си и съсредоточено разглежда съвсем скъсания си ботуш. С движение на къщовница жената на Кожух понадигна капака на самовара — блъсва силна пара; изважда тежка, димяща от горещината кърпа, избира яйца, слага ги на чиния и те се белеят кръгли.

В ъгъла тъмнеят икони. В стаята на стопаните е тихо.

— Хайде, сядайте!

Но като че нещо ги рязна и тримата обърнаха глави: в ивицата на светлината се мярнаха познати една, втора, трета кръгли шапчици с панделки. Псувни на майка. Тракнаха приклади.

Алексей, без да губи нито секунда („ех, къде ми е револверът!…“):

— След мене!!

Като бивол връхлетя. Приклад го удари в рамото. Залюля се, но се задържа на краката си, а под тежкия му пестник изпращя нос и с пъшкане и свирепа псувня нечие тяло се строполи.

Алексей го прескочи.

— След мене!!

Измъкна се от светлината, тутакси потъна в тъмнината и със скокове по един сажен се понесе през лехите, като чупеше високите стъбла на слънчогледа.

Прикладите улучиха точно спусналия се подир него Кожух. Той се просна зад плета, а около него пресипнали морски гласове:

— Аха!… Ето го, налагай!…

Като неугасим вик се носеше отзад остро-пронизително:

— Помощ!…

Кожух удесетори силите си, измъкна се под ударите от ивицата на светлината в тъмното, скочи и се понесе подир брат си по слух. А зад самия му гръб напираше, носеше се тежък тропот и през бързото задъхано дишане се чуваше:

— Не стреляй, защото ще се притекат… бий с прикладите!… Ето го, дръж!…

По-черен от тъмнината израсна стобор. Запращяха дъски. Алексей се прехвърли. Пъргаво като юноша се преметна и Кожух, но и двамата отведнъж попаднаха в неизразима каша от викове удари, псувни, приклади, щикове от другата страни ги чакаха.

— Удряй офицерите!… Дигай на щиковете!…

— Не ги пипай!… Не ги пипай!…

— Паднахте ни, мръсници!… Мушни ги на място!…

— Непременно в щаба — там ще ги разпитаме… ще им напечем петите…

— Удряй веднага!…

— В щаба! В щаба!

Гласовете на Кожух и Алексей бяха отнесени от бушуващия черен водовъртеж, те сами себе си не чуваха в буйно въртящата се топка.

С ненамаляващ вик, шум, говор, псувни ги поведоха стълпени, блъскайки се в тъмнината: звякане, люшкане на тъмни щикове, псувни на майка.

„Струва ми се, отървах кожата?“ — постоянно стоеше в главата на Кожух; той не отделяше поглед от светлината, която се лееше през прозорците на голямата двуетажна сграда на училището — щаба.

Влязоха в ивицата светлина — всички зяпнаха и се облещиха.

— Та това бил таткото!!

Кожух каза спокойно, само дъвкачите му играеха:

— Вие какво, полудяхте ли?!

— Ама ние… та как туй стана!… То моряците са виновни. Идват, разправят: двама ахвицери открихме, казашки шпийоне. Кожух искат да убият, трябва да ги пречукаме. Ние, думат, ще изгоним ахвицерята, а пък вие пазете зад стобора. Щом се опитат да рипнат, подложете щиковете под задниците им, нека седнат. А в щаба не трябва да ги водите — там има изменници, ще ги пуснат. А вие тихомълком, разправете се с тях. Взехме, че повярвахме, а пък то тъмно…

Кожух спокойно:

— Научете моряците с прикладите.

Войниците като луди рукнаха на разни страни, а от тъмнината спокоен глас:

— Разбягаха се. Да не са диванета да си чакат смъртта.

— Да вървим да пием чай — каза Кожух на брат си, като бършеше кръвта от разбитото си лице. — Да се постави караул!

— Слушаме.