А. С. Серафимович
Железният поток (34)

XXXIV

Казаците бяха разбити, но Кожух не се помръдваше от мястото си, макар че трябваше да потегли на всяка цена. Разузнавачи и бегълци от населението говореха в един глас — казаците отново съсредоточават сили, организират се. От Екатеринодар непрекъснато пристигат подкрепления; с грохот се придвижват батареи; зловещо и гъсто вървят офицерските батальони; пристигат все нови и нови казашки сотни — тъмнее около Кожух, тъмнее все по-гъсто огромна, струпваща се сила. Ох, трябва да замине! Трябва да замине: още могат да се промъкнат, още не са отишли далеч главните сили, а Кожух… стои.

Сърце не му дава да потегли, без да дочака изостаналите колони. Знае: не са боеспособни те; ако ги остави на собствените им сили, казаците ще ги направят на пух и прах — всички ще бъдат изтребени. И тогава в славата, която трябва да осени бъдещето на Кожух като спасител на десетки хиляди хора, това изтребление ще бъде тъмно петно.

И той започна да чака, а казаците трупаха заканително растящи сили. Желязната прегръдка се сключваше с непреодолима сила и като доказателство за това затътнаха и степта, и небето, загърмя вражеската артилерия и непрекъснато започнаха да се пръскат шрапнелите и да обсипват хората с парчета — а Кожух не мърдаше, само даде заповед да се отговори с огън. През деня и над едните, и над другите окопи всекиминутно избухваха бели клъбца, които нежно се стопяваха; през нощта чернотата всекиминутно се прозяваше с огнена прозявка и вече не се чуваше как шуми реката.

Мина един ден, мина една нощ: гърмят и се загряват оръдията, а задните колони ги няма и няма. Мина втори ден, втора нощ, а колоните все ги няма. Започнаха да намаляват патроните, снарядите. Кожух заповяда да се води по-пестеливо огънят. Поободриха се казаците; гледат — взеха по-рядко да отговарят ония и не отиват напред — отслабнали са, мислят, и започнаха да подготвят удар.

Три дни не спа Кожух; лицето му стана като щавена полушубка; чувствува, краката му като че потъват до коленете в земята. Настъпи четвъртата нощ, която всекиминутно избухваше с оръдейни светкавици. Кожух каза:

— Ще полегна за един час, но ако има нещо, веднага ме будете.

Едва затвори очи, тичат:

— Другарю Кожух! Другарю Кожух!… Лоша работа…

Скочи Кожух, нищо не може да разбере, къде е, какво става с него. Прекара ръка по лицето си, сякаш паяжина махна, и изведнъж го порази мълчанието — ден и нощ трещящите с боботения оръдия мълчаха, само пушечна пукотевица изпълваше тъмнината. Лоша работа — значи, влезли са в допир. Може вече и фронтът да е пробит. И чу той как шуми реката.

Дотича до щаба — гледа, лицата на всички са се променили, станали са сиви. Грабна телефонната слушалка — използуваха грузинските телефони.

— Тук командуващият.

Чува, като че мишка пищи в слушалката:

— Другарю Кожух, дайте подкрепление. Не мога да се задържа. Удар. Офицерски части…

Кожух каменно в слушалката:

— Подкрепления няма да дам, няма. Дръжте се докрай.

Оттам:

— Не мога. Ударът е съсредоточен срещу мене, не ще издър…

— Дръжте се, на вас казвам! Няма в резерв нито един човек. Ей сега сам ще дойда.

Вече не чува Кожух как шуми реката: чува как в тъмнината трещи отпред, наляво и надясно пушечна пукотевица.

Заповяда Кожух… но не успя да доизрече: а-а-а!…

Въпреки тъмнината, Кожух стана: казаците са нахълтали, секат надясно-наляво — пробив, конна част е нахълтала.

Спусна се Кожух напред; право на него връхлетя командирът, който току-що говореше.

— Другарю Кожух…

— Вие защо сте тук?

— Не мога да се държа повече… там има пробив…

— Как сте посмели да оставите своята част?!

— Другарю Кожух, дойдох лично да искам подкрепление.

— Да се арестува!

А в непрогледния мрак викове, хряскане, изстрели. Иззад колите, зад денковете багаж, зад черните селски къщи в тъмнината се забиват мигновените пламъчета на револверни и пушечни изстрели. Къде са своите, къде са чуждите — самият дявол не може да разбере… Може би своите се избиват един друг… А може би това му се присънва?

Тича адютантът, Кожух разпознава неговата фигура в тъмното.

— Другарю Кожух…

Развълнуван глас — иска се на младия човек да живее. И изведнъж адютантът чува:

— Е… какво, краят ли, а?

Нечуван глас, никога нечуван Кожухов глас. Изстрели, викове, хряскане, стонове, а някъде дълбоко, полусъзнателно, мигновено като искра и малко злорадо нещо пошепна на адютанта:

„Аха-а и ти си такъв като всички… иска ти се да живееш…“

Ала това е само за секунда. Тъма, не се вижда, но се чувствува каменното лице на Кожух и се чува необикновено-железният глас през стиснатите челюсти:

— Незабавно от щаба картечницата към пробива. Да се съберат всички щабни, обозни; колкото можете, изтикайте казаците към колите. Ескадронът от десния фланг!…

— Слушам.

Изчезна в тъмнината адютантът. Все същите викове, изстрели, стонове, тропот. Кожух — бегом. Надясно, наляво святкащите езичета на пушките, а на петдесетина сажена е тъмно — тук са направили пробив казаците, но войниците не са се разбягали, а само са се отдръпнали, залегнали са кой където свари, и се отбраняват. В чернотата може да се забележат прибягващите отпред групи хора все по-близо и по-близо… залягат и оттам започват да се забиват святкащи езичета, а войниците стрелят по светлинките. Докараха щабната картечница. Кожух заповяда да се прекрати стрелбата и да се стреля само по команда. Залегна зад картечницата и тутакси се почувствува като риба във вода. Надясно, наляво пукотевица, святкания. Веднага щом войниците прекратиха стрелбата, вражеската верига се втурна: ура-а-а!… Вече са близко, вече са различими отделни фигури: наведени — тичат, пушките — напред за бой с нож.

Кожух:

— Ленти!

И пусна картечницата.

Търр-търр-търр-търр…

И като тъмни картонени къщички започнаха да се повалят черните групи. Веригата трепна, огъна се… Побягнаха назад оредели. Отново непрогледна тъма. По-редки изстрели и засилвайки се постепенно, взе да се чува шумът на реката.

А отзад, в дълбочина, също започнаха да стихват изстрелите, виковете; неподкрепяни, казаците постепенно се пръскаха, оставяха конете си, завираха се под колите, вмъкваха се в черните селски къщи. Хванаха живи десетина души. Сечеха ги с шашките през устата, от които лъхаше на водка.

Едва започна да се развиделява, един взвод поведе към гробищата арестувания командир. Върнаха се без него.

Издигна се слънцето и освети неподвижна начупена верига от мъртъвци, сякаш ги бе оставил неравномерно отдръпнал се прилив. На някои места лежаха на купища — там, дето през нощта беше Кожух. Пратиха им парламентьор. Кожух разреши да приберат убитите: ще се разлагат под жаркото слънце — зараза.

Прибраха ги и отново заговориха оръдията, отново нечовешки грохот разтърсва степта, небето и тежко отеква в гърдите и мозъка.

Пръскат се в синевата чугунено-оловните парчета. Живите седят и ходят с отворени уста — по-леко е на ушите; мъртвите неподвижно чакат кога ще ги отнесат в тила.

Топят се патроните, пустеят раклите. Не помръдва Кожух, нищо не се чува за идващите колони. Свиква съвещание, не иска да вземе върху себе си отговорността: да останат — всички ще изгинат; да си пробият път — задните колони ще изгинат.