Сара Шепард
Лукс и грях (33)

32.
Паднала звезда

На следващия ден Спенсър стоеше на прозореца на старата си спалня, пушеше „Марлборо“ и гледаше през поляната към някогашната стая на Алисън. Сега тя беше празна и тъмна. Погледът на Спенсър се отправи към двора на Дилорентис. Блясъкът на светкавиците не беше спирал откакто откриха тялото.

Полицията беше сложила лента около задния двор, макар вече да бяха отнесли трупа на Али. Преди това бяха опънали големи тенти около местопрестъплението, така че Спенсър не беше успяла да види нищо. Не че съжаляваше. Беше повече от ужасно, че тялото на Али е гнило в земята толкова близо до нея. Спенсър си спомни строежа отпреди изчезването й. Бяха изкопали дупката точно преди онази нощ. Знаеше, че я бяха запълнили след това, но не беше сигурна кога точно. Някой просто беше бутнал Алисън вътре.

Тя скри цигарите си в тухления бордюр на прозореца и се върна към списание „Лъки“. Почти не бе разменила дума със семейството си след вчерашната конфронтация и сега се опитваше да се успокои като го преглеждаше методично и отбелязваше всичко, което искаше да си купи. Но докато разглеждаше страницата с блейзърите от туид, очите й се замъглиха.

Дори не можеше да разговаря с родителите си за това. След вчерашния сблъсък на закуска Спенсър бе излязла навън, за да разбере какви са тези сирени — след случката с Джена и изчезването на Али линейките я изнервяха. Докато прекосяваше тяхната ливада към къщата на Дилорентис, тя усети нещо и се обърна. Родителите й също бяха излезли да видят какво става. Когато я забелязаха, не срещнаха погледа й. Полицаите й казаха да се отдръпне и че районът е отцепен. Тогава Спенсър видя колата на моргата. Радиостанцията на едно от ченгетата пропука: „Алисън“.

Тялото й изведнъж беше изстинало. Светът се завъртя. Спенсър се отпусна на земята. Някой й заговори, но тя не разбираше.

— Ти си в шок — чу накрая. — Опитай се да се успокоиш.

Зрителното поле на Спенсър бе толкова тясно, че не виждаше кой говори — знаеше само, че не е нито майка й, нито баща й. Човекът се върна с одеяло и й каза да се завие на топло и да остане седнала.

Когато се почувства достатъчно на себе си, за да стане, човекът, който й бе помогнал, го нямаше, който и да беше той. Родителите й също си бяха тръгнали. Дори не си бяха дали труд да проверят дали Спенсър е добре.

Прекара остатъка от съботата и почти цялата неделя в стаята си, като излизаше само до тоалетната, и то когато знаеше, че няма да срещне никого по коридора. Надяваше се, че все някой ще се качи да я види, но когато чу тихото, колебливо почукване на вратата на стаята си по-рано този следобед, не отговори. Не беше сигурна защо. Чу как някой въздъхна и пое обратно по коридора.

А после, едва преди половин час, Спенсър наблюдава как бащиният й „Ягуар“ излиза от предната алея и се насочва към улицата. Майка й седеше на пасажерското място, а Мелиса бе отзад. Спенсър нямаше представа къде отиват.

Тя се отпусна на стола пред компютъра и отвори първия имейл от А, онзи, в който се обясняваше значението на думата „копнея“. След като го препрочете неколкократно, натисна бутона „Отговор“. После бавно написа: Ти ли си Алисън?

Поколеба се, преди да кликне върху „Изпрати“. Дали всички тези полицейски светлини не я караха да се вживява прекалено, да се чувства като в криминален филм? Мъртвите момичета нямаха пощенски кутии в Хотмейл. Нито пък използваха прякори в айсикю. Спенсър трябваше да се вземе в ръце — някой се преструваше на Али. Но кой?

Тя се загледа в джиесема си, стил Мондриан^[1] който миналата година си бе купила от Музея на изкуствата във Филаделфия. После долови някакъв звук.

Пинг! И пак.

Пинг.

Всъщност звучеше, сякаш идва от съвсем близо. Например от прозореца й. Спенсър се изправи точно когато нещо удари стъклото отново. Някой хвърляше камъчета.

А?

Когато поредното камъче издрънча по прозореца, тя отиде до перваза и… зяпна. На ливадата долу стоеше Рен. Сините и червени светлини, идващи от полицейските автомобили, хвърляха раирани сенки по скулите му. Когато я видя, той се усмихна широко.

Спенсър незабавно се обърна и се заспуска по стълбите, без да й пука колко ужасна беше косата й, нито че носеше лекьосано долнище на пижама. Рен се затича към нея, щом се показа на вратата. Притисна я в обятията си и целуна разрошената й глава.

— Не трябваше да си тук — промълви тя.

— Знам. — Той се отдръпна, за да я види. — Но забелязах, че колата на вашите я няма, така че…

Спенсър прокара ръка през меката му коса. Рен изглеждаше изтощен. Ами ако се бе наложило да прекара миналата нощ в „Тойота“-та си?

— Откъде знаеше, че съм се пренесла обратно в старата си стая?

Той сви рамене.

— Догадка. Освен това ми се стори, че мярнах лицето ти през прозореца. Искаше ми се да дойда по-рано, но… се случи всичко това. — Рен махна към полицейските коли и новинарските ванове отсреща. — Добре ли си?

— Да — отвърна тя. Вдигна глава нагоре към него и прехапа напуканата си устна, за да не заплаче. — Ти добре ли си?

— Аз? Естествено.

— Има ли къде да живееш?

— Мога да спя на дивана у един приятел, докато намеря нещо по-добро. Няма проблеми.

Де да можеше и Спенсър да спи на дивана у някой приятел! В този момент й хрумна нещо.

— Вие с Мелиса скъсахте ли?

Рен взе лицето й в длани и въздъхна.

— Разбира се — каза той меко. — Беше неизбежно. А и с Мелиса не се чувствах както…

Той замълча, но Спенсър знаеше какво иска да каже. Не се чувствах както с теб. Тя се усмихна нервно и облегна глава на гърдите му. Сърцето му биеше силно до ухото й.

Спенсър вдигна очи и погледна към къщата на семейство Дилорентис. Някой беше сътворил същински малък мавзолей за Алисън на паважа, пълен със снимки и свещи с образа на Дева Мария. В средата бяха подредени малки магнитни буквички, с които бе изписано Али. Спенсър също бе оставила една малка усмихната фотография на Алисън в тясна синя тениска от „Фон Дъч“ и чисто нови убийствени дънки. Помнеше кога направи тази снимка: бяха в шести клас, на зимното празненство на Роузууд. Петте приятелки бяха шпионирали как Йън идва да вземе Мелиса. Спенсър бе започнала да хълца от смях, когато сестра й, в опита си да се появи царствено, се бе препънала по пътя към наетата под наем лимузина. Може би това бе последният им весел и безгрижен спомен заедно. Случката с Джена се състоя скоро след това. Спенсър се загледа към къщата на Тоби и Джена. Както обикновено, там нямаше никого, но въпреки това тя потръпна.

Докато търкаше очи с опакото на слабата си, бледа ръка, един от новинарските микробуси потегли бавно и шофьорът с червена шапка с козирка на главата се втренчи в нея. Тя се сви. Определено сега не бе моментът да обогати репортажа с трагичното рухване на приятелката на мъртвото момиче.

— По-добре тръгвай. — Тя подсмръкна и вдигна очи към Рен. — Тук е абсолютна лудница. Пък и не знам кога ще се приберат родителите ми.

— Добре. — Той повдигна брадичката й. — Но ще можем ли да се видим пак?

Спенсър преглътна и се опита да се усмихне. В този момент Рен се наведе и я целуна, като обви една ръка през раменете й, а другата сложи точно на онова място, което я болеше толкова в петък.

Тя се откъсна от обятията му.

— Дори нямам телефонния ти номер.

— Не се притеснявай — прошепна той. — Аз ще ти се обадя.

Спенсър остана в просторния двор още известно време да погледа, докато Рен вървеше към колата си. Когато потегли, очите й отново се напълниха със сълзи. Само ако имаше с кого да поговори — някой, на когото не бе забранено да стъпва в къщата й. Тя отново спря поглед на малкото светилище на Али и се запита как ли се справяха старите й приятелки с всичко това.

Когато автомобилът на Рен зави зад ъгъла, Спенсър забеляза светналите фарове на друга кола, която тъкмо влизаше в улицата. Замръзна. Дали не бяха родителите й? Бяха ли видели Рен?

Фаровете се приближиха. Внезапно Спенсър осъзна кой е това. Небето бе тъмно виолетово, но тя все още можеше да различи дългата русолява грива на Андрю Кембъл.

Вдиша рязко и се скри зад розовите храсти на майка си. „Мини Купър“-ът на Андрю бавно се приближи до пощенската кутия пред дома й, той повдигна капака, плъзна нещо вътре и внимателно го затвори. После продължи надолу.

Тя изчака докато автомобилът изчезна от поглед, след което спринтира до тротоара и отвори кутията с трясък. Андрю бе оставил сгъната бележка.

„Здрасти, Спенсър,

Не знаех дали отговаряш на телефонни обаждания. Искрено съжалявам за Алисън. Надявам се, че одеялото ми ти е помогнало вчера.

Андрю“

Тя се обърна с лице към къщата и препрочете редовете още няколко пъти. Взря се в наклонения момчешки почерк. Одеяло? Какво одеяло?

Тогава разбра. Нима Андрю бе онзи, който й бе помогнал?

Спенсър смачка хартията в юмрук и се разрида отново.