Сара Шепард
Лукс и грях (26)

25.
Ах, тези ученици-шофьори!

Ченето на Мона увисна, щом излезе в предния двор на Ноъл.

— Мили Боже!

Хана се надвеси от прозореца на БМВ-то на бащата на Шон и й се ухили.

— Кефи ли те?

Очите на Мона светнаха.

— Нямам думи.

Хана се усмихна победоносно и отпи глътка от бутилката, която бе свила от масата с напитки. Преди две минути бе изпратила на Мона снимка на колата, придружена от текста: Влажна съм и съм готова. Ела да ме пояздиш.

Мона отвори тежката врата на пасажерското място и се плъзна вътре. Наведе се напред и заразглежда възхитено емблемата върху волана.

— Толкова е красиво… — Тя проследи с пръст матките бели и сини триъгълничета.

Хана помести ръката й.

— Много ли се накова?

Мона вдигна брадичка и критично огледа мръсната коса, омачканата рокля и набразденото от изсъхнали сълзи лице на приятелката си.

— Нещата с Шон не са минали добре, а?

Хана сведе поглед и пъхна ключа.

Мона се приближи и я прегърна.

— О, Хан, съжалявам… Какво стана?

— Нищо. Както и да е. — Тя се отдръпна и си сложи тъмните очила — което малко влошаваше видимостта, но на кого му пукаше? — и запали двигателя. Таблото светна като коледна елха.

— Яко! — възкликна Мона. — Като светлините в клуб „Шампоан“!

Хана смени на задна предавка и гумите се завъртяха бясно върху влажната трева. После колата изскочи на алеята, тя завъртя волана и потеглиха. Бе прекалено разстроена, за да се тревожи от факта, че двойната маркировка на пътя се учетворява пред очите й.

— Ииихуу! — изкрещя Мона. Свали прозореца и остави дългата си руса коса да се вее зад нея. Хана си запали цигара „Парламент“ и завъртя копчето на радиостанциите, спирайки се на някакво рап радио, по което свиреха нашумяла песен. Усили звука и купето завибрира — както можеше да се очаква, колата бе снабдена с най-добрите баси, които можеха да се купят с пари.

— Това вече е друго нещо — каза Мона.

— По дяволите, да — отвърна й Хана.

Докато правеше един остър завой малко прекалено бързо, нещо в ума й прищрака.

Няма да си ти.

Ох.

Дори тати не те обича!

Ох, ох.

Е добре, майната му. Хана натисна до дупка педала на газта и почти отнесе нечия пощенска кутия с формата на кученце.

— Трябва да отидем някъде, където ще можем да се изфукаме с това котенце! — Мона качи обутите си в маркови обувки с високи токчета крака на таблото, като го изцапа с малко трева и пръст. — К’во ще кажеш за Уауа? Умирам си за нещо сладко!

Хана се изкиска и отпи още една глътка от бутилката.

— Наистина трябва да си пияна, щом искаш да ядеш.

— Не съм пияна, направо съм удавена!

Паркираха накриво пред магазинчето и запяха „Харесвам големите ЗАДНИЦИ и не мога да лъжа!“, докато влизаха, клатушкайки се. Неколцина доставчици с чаши с кафе в ръцете ги зяпнаха с отворени уста.

— Може ли да ти взема шапката? — попита Мона един кльощав тип, посочвайки униформеното му кепе с надпис „Ферми УАУА“. Човекът й го връчи, без да обели дума.

— Ау — прошепна Хана. — Това нещо е въшлясало!

— Но Мона вече я беше нахлупила на главата си.

Мона си купи шестнайсет сухи пасти, брой на „Ю Ес Уийкли“ и една бутилка хавайски плодов пунш; Хана пък си взе близалка за десет цента. Изчака, докато приятелката й не гледаше, и добави към покупката си „Сникерс“ и пакетче шоколадови топчета „М&М“.

— Чувам колата — замечтано изломоти Мона, докато плащаха. — Пищи.

Вярно беше. В пиянското си замайване Хана бе активирала алармата.

— Опа — захили се тя.

Хълцайки от смях, двете изтичаха обратно до автомобила и скочиха вътре. Спряха на червения светофар, а главите им пулсираха. Вляво от тях алеята пред магазина беше празна, с изключение на няколко зарязани пазарски колички. Неоновите светлини на магазина разкриваха безлюдния паркинг; дори отсреща денонощният ресторант за бързо хранене бе празен.

— Хората в Роузууд са такива нещастници. — Хана махна неопределено към мрака.

На магистралата също нямаше жива душа, затова Хана изписка стреснато, когато една кола внезапно изникна в съседната лента. Беше сребристо „Порше“ със затъмнени стъкла и с онези призрачни сини фарове.

— Гледай к’во става — рече Мона, а от устата й се посипаха трохи.

Докато зяпаха захласнати, другата кола изръмжа.

— Иска да се състезава — прошепна Мона.

— Отворко — сви устни Хана. Не можеше да различи шофьора — виждаше само червената светлинка на запалена цигара. Прониза я някакво неясно чувство на тревога.

Двигателят на Поршето изрева отново, този път нетърпеливо, и тя най-сетне видя неясния силует на мъжа. Той отново натисна газта.

Хана изви вежда и изгледа Мона въпросително. Чувстваше се пияна, освободена и абсолютно непобедима.

— Направи го — каза Мона прегракнало и дръпна надолу шапката, която взе от човека в Уауа.

Хана преглътна. Светофарът светна зелено. Щом тя натисна газта, колата подскочи напред. Поршето изръмжа пред нея.

— Хайде, шматко, не му позволявай да те изпревари! — изкрещя Мона.

Хана настъпи здравата педала и двигателят изрева. Понесоха се успоредно с Поршето. Караха със сто и трийсет, после сто и четиридесет, накрая със сто и шейсет. Чувството да летиш с тази скорост бе по-добро от това да крадеш.

— Скъсай му задникаа-а-а! — пищеше Мона екзалтирано.

С лудо биещо сърце Хана натисна газта до пода. Едва чуваше виковете на Мона от рева на колата. Докато правеше завой, в лентата им изскочи сърна. Сякаш се бе материализирала от нищото.

— Мамка му! — кресна Хана. Животното стоеше неподвижно като камък. Тя сграбчи волана, наби спирачките и кривна вдясно, а сърната отскочи от пътя й и побягна. Хана бързо върна кормилото в предишната позиция, за да изправи, но колата започна да поднася. Гумите изсвистяха, когато влязоха в досег с банкета и внезапно всичко се завъртя.

Колата се въртеше и въртеше, а после се удари в нещо. Внезапно се чу трясък, звън на счупени стъкла и после… мрак.

Части от секундата по-късно единственият шум, който идваше от колата, бе някакво свирепо свистене изпод предния капак.

Хана бавно опипа лицето си. Беше наред; нищо не го бе ударило. И краката й се движеха. Тя се опита да се надигне изпод купищата пухкав плат — еърбегът. Погледна към Мона. Дългите й крака бясно ритаха изпод нейната въздушна възглавница.

Хана избърса сълзите от ъгълчетата на очите си.

— Добре ли си?

— Освободи ме от това нещо!

Тя излезе от автомобила и издърпа Мона навън. Стояха край магистралата и дишаха тежко. Отсреща тъмнееха железопътните релси и Роузуудската гара. Шосето бе празно — нямаше и следа от Поршето, нито пък от сърната, която насмалко да отнесат. Пред тях светофарът сменяше от жълто на червено.

— Това си го биваше — каза Мона, а гласът й трепереше.

Хана кимна.

— Сигурна ли си, че си добре? — Тя се обърна към колата.

Цялата предница се бе надънила в един телефонен стълб. Бронята висеше откъсната и се опираше в асфалта. Един от фаровете се бе извадил и сведеше гротескно под някакъв неестествен ъгъл, другият бе строшен.

— Нали няма да се взриви, как мислиш? — попита Мона.

Хана се закиска. Не би трябвало да е смешно, но беше.

— Какво да правим?

— Да офейкваме — заяви Мона. — Оттук можем да се приберем пеша.

Хана сподави кикота си.

— Мили Боже, Шон ще получи удар!

И двете избухнаха в смях. Хълцайки, Хана се обърна към празното шосе и разпери ръце. Усещането да стои в средата на четирилентова магистрала бе невероятно. Все едно Роузууд й принадлежеше. Чувстваше се, сякаш се върти, но може би това се дължеше на факта, че още бе пияна до козирката. Хвърли ключовете до колата. Те се приземиха тежко на земята и алармата се включи.

Хана бързо се наведе и натисна бутона за дезактивация. Пищенето спря.

— Трябва ли да е толкова пронизителна? — оплака се тя.

— Действително. — Мона отново си сложи тъмните очила. — Бащата на Шон определено трябва да оправи този недостатък.