Сара Шепард
Лукс и грях (32)

31.
Адът, това са другите

Байрън Монтгомъри отпи голяма глътка кафе и с разтреперани пръсти запали лулата си.

— Открили я докато разбивали бетонната плоча в задния двор на Дилорентис, за да правят там тенис корт.

— Била е под бетона — добави Ела. — Разпознали са я по златния пръстен с инициали. Но за всеки случай правят и ДНК тестове.

Сякаш някой бе фраснал Ариа с юмрук в стомаха. Тя помнеше Алиния златен пръстен с инициали. Родителите й го бяха купили от „Тифани“, когато беше на десет, след като й оперираха сливиците. Али обичаше да си го носи на малкото пръстче.

— Защо са им ДНК тестове? — попита Майк. — Цялата ли се е разложила?

— Микеланджело! — намръщи се Байрън. — Не си особено тактичен пред сестра си.

Майк сви рамене и тикна една дъвка в устата си. Ариа стоеше срещу него, по бузите й се стичаха сълзи, а пръстите й несъзнателно разнищваха края на една ратанова поставка за чинии. Бе два след обяд и всички седяха около кухненската маса.

— Мога да се справя. — Гърлото на Ариа се бе стегнало. — Разложена ли е?

Родителите й се спогледаха.

— Ами да — въздъхна баща й и почеса гърди през една малка дупчица в ризата си. — Тялото е тленно и бързо се разпада.

— Гадост — промърмори Майк.

Ариа затвори очи. Алисън бе мъртва. Тялото й бе изгнило. Някой я бе убил.

— Съкровище? — тихо каза Ела и я прегърна през раменете. — Скъпа, добре ли си?

— Не знам — промълви тя, като се надяваше да не избухне в плач отново.

— Искаш ли „Ксанакс“^[1] — попита Байрън.

Тя поклати глава.

— Аз искам — бързо каза брат й.

Ариа нервно загриза палеца си. Чувстваше тялото си едновременно горещо и студено. Не знаеше какво да прави, нито какво да мисли. Струваше й се, че единственият човек, който можеше да й помогне да се почувства по-добре, бе Езра. Пред него можеше да излее всичките си чувства. Ако не друго, той поне щеше да й позволи да се свие на грубата покривка за легло и просто да поплаче.

Като изтътри стола си назад, Ариа се отправи към стаята си. Байрън и Ела размениха погледи и я последваха до витото стълбище.

— Миличка? — рече Ела. — Какво можем да направим за теб?

Но тя ги игнорира и бутна вратата на спалнята си. В стаята й сякаш бе паднала бомба. Не беше чистила откакто се върна от Исландия, а и по начало не беше най-прибраният човек на света. Дрехите й се въргаляха по пода на купчини. На леглото й имаше дискове, пайетите, с които украсяваше една шапка, бои за рисуване, карти за игра, Пигтуния, скици на профила на Езра, няколко вълнени чилета. Върху килима имаше голямо червено петно восък. Тя затършува из завивките, за да намери телефона си — искаше да се обади на Езра. Но телефонът го нямаше. Ариа провери в зелената чанта, с която бе ходила на партито снощи, но той не беше там.

Тогава си спомни. След като получи съобщението, бе пуснала телефона все едно беше отровен. Сигурно го беше оставила там.

Тя се затича по стълбите. Родителите й все още стояха там.

— Ще взема колата — каза тя на един дъх и грабна ключовете от масичката.

— Добре — каза баща й.

— Не бързай — добави Ела.

* * *

Някой бе подпрял входната врата на Езра с метална скулптура на териер. Ариа го заобиколи и влезе в антрето. Почука на вратата на Езра. Чувстваше се по същия начин, както когато адски много й се пишкаше — беше мъчително, но знаеше, че скоро ще се почувства много по-добре.

Той отвори рязко, но щом я видя, веднага се опита да тръшне вратата.

— Почакай — извика тя, а в гласа й се усещаха сълзи. Езра влезе в кухнята и остана с гръб към нея. Тя го последва.

Той се обърна към нея. Беше небръснат и изглеждаше изтощен.

— Какво правиш тук?

Ариа прехапа устни.

— Дойдох да те видя. Имам новини… — Телефонът й стоеше на перваза. Тя го взе. — Благодаря. Намерил си го.

Той погледна джиесема ядно.

— Окей, получи си го. Сега може ли да си тръгнеш?

— Какво става? — Тя направи крачка към него. — Научих нещо. Трябваше да…

— Да, и аз научих нещо — прекъсна я той. Отдръпна се. — Сериозно, Ариа. Не мога… дори не мога да те погледна.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Моля? — Ариа го гледаше объркана.

Той сведе поглед.

— Разбрах какво си казала за мен по телефона.

Тя сбърчи вежди.

— По телефона?

Езра вдигна глава. Очите му блеснаха гневно.

— За глупав ли ме мислиш? Това просто игра ли е за теб? Предизвикателство?

— Какво искаш да…?

Езра въздъхна раздразнено.

— Е добре, знаеш ли какво? Хванах се. Твоята шегичка се получи. Доволна ли си? Сега изчезвай оттук.

— Не разбирам — каза Ариа високо.

Езра цапардоса стената с длан. Силата на удара я накара да подскочи.

— Не се прави, че не разбираш! Не съм ти някое момченце, Ариа!

Цялото й тяло затрепери.

— Кълна се в Бога, че не разбирам за какво говориш. Би ли ми обяснил, ако обичаш? На път съм да се срина!

Езра закрачи нервно из малката стая.

— Добре. След като си тръгна, се опитах да заспя. Но телефонът ти постоянно пискаше. Единственият начин да го накарам да млъкне беше да ти отворя съобщенията.

Ариа притисна очи.

Той кръстоса ръце на гърдите.

— Да ти ги цитирам ли?

В този момент тя разбра. Съобщенията!

— Не, почакай! Не разбираш!

Езра потрепери.

— Ученико-учителска консултация? Допълнителни точки? Това звучи ли ти познато?

— Не, Езра — запелтечи тя. — Ти не разбираш. — Светът се въртеше. Тя се хвана за ръба на масата.

— Чакам — каза той.

— Една моя приятелка беше убита — започна тя. — Току-що откриха тялото й. — Ариа отвори уста да каже нещо повече, но не намираше думите. Езра стоеше в най-отдалечената от нея точка на стаята.

— Всичко е толкова абсурдно — каза тя. — Би ли дошъл тук? Не можеш ли поне да ме прегърнеш?

Езра кръстоса ръце и сведе поглед. Стори й се, че остана така безкрайно дълго време.

— Наистина те харесвах — рече накрая той, а гласът му бе натежал.

Ариа преглътна сълзите си.

— Аз теб също… — Тя направи няколко стъпки към него.

Но той се отдръпна.

— Не. Трябва да си вървиш.

— Но…

Езра сложи ръка на устата й.

— Моля те — каза той малко отчаяно. — Отивай си.

Очите й се разшириха, сърцето й заби лудо. В главата й отекнаха тревожни сирени. Това беше… погрешно. Тя импулсивно захапа ръката му.

— Какво, по дяволите…? — изкрещя той и се отдръпна.

Тя отстъпи назад, зашеметена. От ръката му капеше кръв.

— Ти си луда! — извика той.

Ариа дишаше тежко. Не можеше да говори, дори да искаше. Затова се обърна и хукна към вратата. Когато ръката й натисна бравата, нещо прелетя край нея, отскочи от стената и се приземи на пода. Беше „Битие и нищо“^[2] от Жан–Пол Сартр. Ариа се обърна към него с отворена уста.

— Вън! — изрева Езра.

Тя тръшна вратата зад гърба си. После се затича през ливадата с всички сили.