Сара Шепард
Лукс и грях (19)

18.
Къде е предишната Емили и какво сте направили с нея?

— Ще ходиш ли на партито у Кан? — попита Каролин, докато завиваше по алеята пред дома на семейство Фийлдс.

Емили прекара гребена през все още мократа си коса.

— Не знам. — Днес на тренировката тя и Бен не бяха разменили и две думи, така че не беше съвсем сигурна дали щеше да отиде с него. — А ти?

— И аз не знам. Заедно с Тофър бихме могли вместо това да отидем до Епълбий.

Естествено, че за Каролин щеше да е трудно да реши между двете.

Те затвориха вратите на Волвото и поеха по каменистата пътека към трийсетгодишната къща на семейство Фийлдс в колониален стил. Не беше толкова голяма или лъскава, колкото повечето къщи в Роузууд. Боядисаните в синьо капаци на прозорците бяха малко олющени и някои от каменните плочи на предната алея липсваха. Мебелите на терасата изглеждаха овехтели.

Майка им ги поздрави на входната врата, държейки безжичния телефон в ръка.

— Емили, трябва да говоря с теб.

Емили се обърна към сестра си, която наведе глава и изтича нагоре по стълбите. Опа.

— Какво има?

Майка й приглади посивяващата си плитка.

— Обади се треньорката ти по плуване. Каза, че си отнесена и не си съсредоточена в плуването. Освен това… си пропуснала тренировката в сряда.

Емили преглътна с мъка.

— Помагах на едни съученици с испанския.

— Така ми каза и Каролин. Тогава се обадих на госпожа Хернандес.

Тя сведе поглед към зелените си кецове. Госпожа Хернандес бе учителката по испански, която отговаряше за това кой на кого трябваше да помага с уроците.

— Не ме лъжи, Емили. — Госпожа Фийлдс се намръщи. — Къде беше?

Емили влезе в кухнята и се отпусна на един стол. Майка й беше разумен човек. Можеше да го обсъдят.

Тя се заигра със сребърната халка на горната част на ухото си. Преди години Али я бе помолила да я придружи до „Пиърсинг Палас“, за да си продупчи пъпа и накрая двете си бяха направили и еднакъв пиърсинг на ушите. Емили продължаваше да носи онази малка халка. След това Али й беше купила леопардови наушници, с които да я скрие. В най-студените зимни дни Емили все още си ги слагаше.

— Виж — започна тя. — Просто се мотаех с новото момиче, Мая. Тя е много симпатична. Приятелки сме.

Майка й изглеждаше объркана.

— Но защо просто не се видяхте след тренировката или в събота?

— Не виждам защо това трябва да е такъв проблем — каза Емили. — Пропуснах един ден. Ще плувам двойно този уикенд, обещавам.

Майка й сви тънките си устни и седна.

— Но, Емили… Не разбирам. Когато се записа на плуване тази година, ти пое ангажимент. Не може да се мотаеш с приятелки в момент, когато трябва да си на плуване.

Емили я прекъсна.

— Когато се записах на плуване? Нима имах избор?

— Какво ти става? Държиш ми странен тон, лъжеш ме къде си била… — Майка й поклати глава. — Какви са тези лъжи? Никога не си лъгала досега.

— Мамо… — Емили спря, изведнъж се почувства много уморена. Искаше да отбележи, че, напротив, беше лъгала, и то много. Въпреки че сред приятелките си от седми клас тя беше доброто момиче, бе правила какви ли не неща, за които майка й не подозираше.

Непосредствено след изчезването на Али Емили не можеше да се отърве от мисълта, че то по някакъв начин е нейна вина — може би някакво наказание за това, че тайно не се бе подчинявала на родителите си. За това, че си направи онзи пиърсинг. За злополуката с Джена. Оттогава се опитваше да е перфектна, да върши всичко, което техните искаха от нея. Беше станала дъщеря за пример външно и вътрешно.

— Бих искала да знам какво става с теб — каза майка й.

Емили сложи ръце на покривката и си припомни как се бе превърнала в тази своя версия, която всъщност не беше тя. Али не беше изчезнала заради неподчинението на Емили — сега го разбираше. И по същия начин, както не можеше да си представи да седи на боцкащия диван у Бен и да чувства лигавия му език на врата си, така не се виждаше и как прекарва следващите две години от гимназията — а после още четири в колежа — в басейна часове наред всеки ден. Защо Емили не можеше да бъде просто… Емили? Не можеше ли вместо това да оползотвори времето си с учене или, Боже опази, с нещо забавно?

— Щом искаш да знаеш какво става с мен — започна тя, отмятайки косата от лицето си, и пое дълбоко дъх, — трябва да ти кажа, че вече не искам да плувам.

Дясното око на госпожа Фийлдс потръпна. Устните й леко се открехнаха. После се извърна с лице към хладилника и се взря в магнитите, налепени по камерата, сякаш ги виждаше за първи път. Не каза нищо, но раменете й потрепериха. Най-сетне се обърна. Очите й бяха леко зачервени, а лицето й изглеждаше отпуснато. Като че ли бе остаряла с десет години само за минути.

— Ще повикам баща ти. Той ще те вразуми.

— Вече съм взела решение. — В момента, в който го произнесе, си даде сметка, че е истина.

— Не, не си. Не знаеш кое е най-добро за теб.

— Мамо! — Емили внезапно почувства как очите й се пълнят със сълзи. Беше страшно и тъжно да вижда, че майка й, й е ядосана. Ала сега, след като бе решила, се почувства сякаш най-накрая е успяла да свали тежко зимно яке накрая на адски горещ ден.

Устните на майка й трепереха.

— Заради новата ти приятелка ли е?

Емили сбърчи нос и го изтри с опакото на ръката си.

— Какво? Коя?

Госпожа Фийлдс въздъхна.

— Онова момиче, което се премести в къщата на Дилорентис. С нея беше, когато пропусна тренировката, нали? Какво правихте вие двете?

— Ние… просто ходихме до ивицата — прошепна Емили. — И си говорихме.

Майка й погледна към земята.

— Нямам добро предчувствие за момичета… като нея.

Момент. Какво? Емили зяпна майка си. Тя… знаеше? Но откъде? Дори не беше се срещала с Мая. Нима можеше просто да погледне Емили и да разбере?

— Но Мая наистина е симпатична — смотолеви Емили. — Забравих да ти предам, но тя каза, че сладкишът е бил страшно вкусен. Каза да ти благодаря.

Майка й присви устни.

— Ходих там. Опитах се да се държа по съседски. Но това… това е прекалено. Тя ти влияе зле.

— Не смятам, че…

— Моля те, Емили — прекъсна я майка й.

Думите заседнаха в гърлото й.

Госпожа Фийлдс въздъхна.

— Просто съществуват толкова много културни различия между… вас двете… и аз изобщо не разбирам какво общо бихте могли да имате. А и кой знае какво е семейството й? Кой знае в какво са забъркани?

— Чакай, какво говориш? — Емили погледна майка си стъписано. Семейството на Мая? Доколкото знаеше, баща й беше инженер, а майка й работеше като медицинска сестра. Брат й беше дванадесетокласник в „Роузууд Дей“ и гениален тенисист; правеха за него тенис корт в задния двор. Защо трябваше семейството й да е замесено, в каквото и да е?

— Просто не вярвам на тези хора — каза майка й. — Знам, че може да звучи тесногръдо, но е така.

Мислите на Емили закръжиха. Семейството й. Културни различия. Тези хора? Тя преповтори наум всичко, което майка й бе казала. О, Господи.

Госпожа Фийлдс бе разстроена не защото мислеше Мая за обратна. Беше разстроена, защото Мая — и останалите членове на семейството й — бяха чернокожи.