Сара Шепард
Лукс и грях (13)

12.
М-м-м, как ухаят току-що получените изпитни резултати

Е, добре, Спенсър трябваше да се успокои.

В сряда вечерта тя изкара в кръговата алея пред дома си своя черен Мерцедес С-класа хечбек — колата, от която сестра й се отказа, тъй като получи нов, „практичен“ Мерцедес SUV. Срещата на ученическия съвет се бе проточила, а тя мразеше да шофира из тъмните улици на Роузууд. През целия ден имаше чувството, че някой я наблюдава, сякаш онзи, който бе написал стряскащия имейл, би могъл да й скочи всеки момент.

Спенсър продължаваше да си спомня с тревога за познатата руса опашка на прозореца на Алисън. Умът й се връщаше към Али — и към всички онези неща, които тя знаеше за Спенсър. Но не, това беше лудост. Алисън я нямаше — и най-вероятно бе мъртва — от три години. Освен това сега в нейната къща се бе нанесло ново семейство, нали така?

Тя изтича до пощенската кутия и измъкна купчина писма и брошури като хвърляше обратно всичко, което не бе адресирано до нея. Тогава изведнъж го видя. Беше дълъг плик, не твърде дебел, не и много тънък, с името на Спенсър, напечатано чисто в прозорчето. Обратният адрес гласеше: Бордът на колежите^[1]. Беше тук!

Тя разкъса плика и плъзна бърз поглед по листа. Прочете резултатите от PSAT шест пъти, преди да успее да ги осъзнае.

Беше получила 2350 точки от 2400 възможни.

— Да!!! — извика тя и стисна страниците толкова силно, че се смачкаха.

— Леле-мале! Някой е много щастлив! — възкликна един глас откъм улицата.

Спенсър вдигна поглед. На шофьорското място на един лъскав черен „Мини Купър“ седеше Андрю Кембъл, високият луничав дългокос младеж, който бе измъкнал на Спенсър мястото на отговорник. Те двамата винаги бяха първият и вторият в класа, независимо за кой предмет ставаше дума. Но преди тя да успее да му се изфука с резултатите си — да каже на Андрю колко точки има, щеше да е толкова приятно, — той се изниза. Откачалка. Спенсър отново се обърна към къщата.

Докато оживено подрипваше по алеята, една мисъл я накара да се спре: спомни си почти безупречната оценка на сестра си и я приравни от 1600-точковата скала, която се използваше преди, към 2400-точковата, която бе въвел Бордът на колежите. Беше точно със сто точки по-ниска от тази на Спенсър. А нима днес изпитите не бяха дори по-тежки от преди?

Е, кой беше геният сега?

Около час по-късно Спенсър седеше на кухненската маса и четеше книга, която се препоръчваше от курса по английски за напреднали, когато внезапно се разкиха.

— Мелиса и Рен са тук — съобщи госпожа Хейстингс на един дъх, докато връхлиташе в кухнята с купчината писма, които Спенсър бе оставила в пощенската кутия. — Донесли са целия си багаж, за да се нанесат! — Тя открехна фурната, за да провери пилешкото и кифличките от брашно със седем вида зърна, след което хукна към дневната.

Спенсър кихна отново. Един облак от „Шанел № 5“ предшестваше появата на майка й — даже след като бе прекарала целия ден в работа около конете — и Спенсър бе сигурна, че е алергична. Замисли се дали да не съобщи резултатите си от изпита, но треперливият глас от фоайето я спря.

— Мамо? — извика Мелиса. Тя и Рен влязоха в кухнята. Спенсър се престори, че изучава скучната корица на книгата си.

— Хей — поздрави я Рен.

— Здрасти — отвърна тя хладно.

— Какво четеш?

Спенсър се поколеба. Беше по-добре тази история с Рен да приключи, особено след като той се нанасяше у тях.

Мелиса я подмина без поздрав и се зае да разопакова някакви лилави възглавници.

— За дивана в плевнята — буквално кресна тя.

Спенсър се сви. Тази игра се играеше от двама.

— О, Мелиса! — възкликна тя. — Как забравих да ти кажа! Познай кого срещнах!

Сестра й продължаваше да се занимава с възглавниците.

— Кого?

— Йън Томас! Оказа се, че ще бъде треньор на отбора ми по хокей!

Мелиса замръзна.

— Той… какво? Наистина ли? Той е тук? Пита ли за мен?

Спенсър повдигна рамене и се престори, че се опитва да си спомни.

— Не, не мисля.

— Кой е Йън Томас? — попита Рен и се облегна на мраморния плот.

— Никой — излая Мелиса и отново подхвана възглавниците Спенсър звучно затвори книгата си и се отправи към дневната. А така! Това вече беше по-добре.

Тя седна край дългата маса и прокара пръст по ръба на една от чашите за вино без столчета, които Кандас, семейната икономка, току-що бе напълнила с рубинената течност. Родителите й нямаха нищо против децата да пият щом са у дома, стига после да не шофираха, така че тя сграбчи чашата с две ръце и алчно пое голяма глътка. Когато вдигна очи, забеляза, че Рен я гледа и дяволито се подсмихва. Бе седнал на отсрещната страна на масата, както винаги с много изправен гръб.

— Гледай ти — каза той.

Тя вдигна вежди в отговор.

Мелиса и госпожа Хейстингс се присъединиха към тях, а бащата на Спенсър приглуши светлината на лампите и на свой ред седна. Известно време всички мълчаха. Спенсър опипа писмото с резултатите в джоба си.

— Познайте какво ми се случи — започна тя.

— Двамата с Рен толкова се радваме, че сте съгласни да останем тук! — възкликна Мелиса в същия момент и стисна ръката на Рен.

Госпожа Хейстингс се усмихна на по-голямата си дъщеря.

— Щастлива съм, когато цялото семейство се събере.

Спенсър прехапа устни, стомахът й изкъркори нервно.

— Знаеш ли, татко, получих си…

— Опа — прекъсна я Мелиса, взирайки се в чиниите, които Кандас тъкмо внасяше от кухнята. — Нямаме ли нещо друго за ядене, освен пиле? Рен гледа да не яде месо.

— Няма проблеми — бързо се намеси той. — Пилето е идеално.

— О-о-о! — Госпожа Хейстингс се изправи наполовина. — Не ядеш месо? Не подозирах. Мисля, че в хладилника има малко макаронена салата, но не знам дали нямаше шунка вътре…

— Не, наистина, всичко е наред. — Рен с неудобство прокара ръка по челото си, а непокорната му черна коса се разроши от движението му.

— Господи, чувствам се ужасно — рече госпожа Хейстингс.

Спенсър завъртя очи. Когато цялото семейство се събереше заедно, майка й искаше всички ястия — дори закуските от лигави овесени ядки — да бъдат перфектни.

Господин Хейстингс подозрително премери Рен с поглед.

— Лично аз съм месар.

— Отлично. — Рен вдигна чашата си толкова стремително, че част от виното се разля на покривката.

Спенсър тъкмо обмисляше някакъв гладък преход към голямата новина, когато баща й остави вилицата си на масата.

— Имам страхотна идея. След като всички сме тук, защо да не поиграем на „Звездна сила“?

— О, тате. — Мелиса се засмя. — Не.

Баща й се усмихна.

— О, да. Имах прекрасен ден в службата. Направо ще ви разбия.

— Какво означава „Звездна сила“? — попита Рен с вдигнати вежди.

В стомаха на Спенсър се затегна нервен възел. „Звездна сила“ бе игра, която родителите им измислиха, когато двете със сестра й бяха малки деца. Открай време предполагаше, че са изплагиатствали идеята от някоя голяма компания. Правилата бяха прости: всеки споделяше най-голямото си постижение за деня и накрая семейството избираше една Звезда. Идеята беше да се почувстваш горд и преуспял, но в семейство Хейстингс играчите се конкурираха безскрупулно.

Но ако съществуваше един най-добър начин, по който Спенсър да обяви резултатите си, то това определено беше „Звездна сила“.

— Ще схванеш в движение, Рен — каза господин Хейстингс. — Аз започвам. Днес подготвих толкова убедителна защитна пледоария за моя клиент, че той сам предложи да ми плати повече пари, отколкото се бяхме уговорили.

— Впечатляващо — отбеляза майка й и отхапа малко парченце цвекло от салатата. — А сега аз. Тази сутрин бих Елоиз на тенис.

— Елоиз е труден противник! — възкликна баща й, преди да отпие нова глътка вино. Спенсър крадешком погледна Рен в отсрещния край на масата. Той внимателно отстраняваше кожата на своето пилешко бутче, тъй че тя не успя да срещне очите му.

Госпожа Хейстингс изискано попи устни с края на салфетката си.

— Мелиса.

Сестра й сплете пръстите си с къси нокти.

— Хм, да видим. Помогнах на работниците да облицоват цялата баня — единственият начин да съм сигурна, че една работа ще бъде свършена перфектно е да я свърша лично.

— Браво на теб, миличка! — похвали я баща й.

Спенсър нервно потропваше с крак.

Господин Хейстингс пресуши чашата си.

— Рен?

Рен вдигна поглед стреснато.

— Да?

— Твой ред е.

Той се засуети с чашата си.

— Не знам какво трябва да кажа…

— Играем на „Звездна сила“ — изчурулика госпожа Хейстингс, сякаш „Звездна сила“ беше толкова разпространена игра, колкото „Не се сърди, човече“.

— Какво прекрасно дело извършихте днес, господин докторе?

— О! — примигна Рен. — Ами всъщност, никакво. Имах почивен ден и от училище, и от болницата, затова отидох до кръчмата с неколцина приятели и гледах мача.

Тишина. Мелиса хвърли на гаджето си разочарован поглед.

— Намирам това за прекрасно — вметна Спенсър.

— Като се има предвид как играха, си е цяло геройство да ги гледаш.

— Така е, много слаба игра, нали? — Рен й се усмихна с благодарност.

— Е, както и да е — намеси се майка й. — Мелиса, кога започваш занятия?

— Един момент — обади се Спенсър. Този път нямаше начин да пропусне реда си. — Имам какво да кажа за „Звездна сила“.

Салатната вилица на майка й замръзна във въздуха.

— Извинявай.

— Опа! — шеговито се присъедини към извинението баща й. — Давай, Спенс, имаш думата.

— Получих резултатите си от PSAT — съобщи тя.

— И… ето. — Тя извади плика с оценката и го връчи на баща си.

От момента, в който той го взе, тя вече знаеше какво ще последва. На никого нямаше да му пука. А и какво значение имаха някакви си резултати? Всички щяха да върнат вниманието си върху божолето, върху Мелиса и Уортън и с това щеше да се приключи. Усети как бузите й се обливат в горещина. Защо въобще си бе направила труда?

Тогава баща й остави чашата си и внимателно разгледа листа.

— Уау! — Той махна с ръка на жена си да се приближи.

Когато видя писмото, тя ахна.

— Това е почти максималното, нали?

Мелиса също проточи врат. Спенсър едва дишаше. Очите на сестра й прогаряха дупки в листа. Погледът беше толкова зъл, че Спенсър се зачуди дали тя не е написала онзи зловещ имейл вчера. Но когато очите им се срещнаха, Мелиса грейна в усмивка.

— Здравата си се готвила, нали?

— Явно резултатът е добър, а? — попита Рен, кимвайки към писмото.

— Направо фантастичен! — възторгна се господин Хейстингс.

— Това е прекрасно — възкликна майка й. — Как искаш да го отпразнуваме, Спенсър? Вечеря в града? Или има нещо, което си си харесала?

— Когато аз си получих резултатите, ми купихте едно издание на Фицджералд от онази разпродажба, помните ли? — изчурулика Мелиса.

— Точно така — кимна господин Хейстингс.

Мелиса се обърна към Рен.

— На теб много щеше да ти хареса. Страхотно е да наддаваш.

— Е, имаш време да си помислиш — каза госпожа Хейстингс на Спенсър. — Гледай да се спреш на нещо запомнящо се, като това, което избрахме за сестра ти.

Спенсър бавно се изправи.

— Всъщност, имам нещо наум.

— Какво е то? — Баща й се наведе напред в стола си.

Сега е моментът, помисли си Спенсър.

— Ами, това, което много, много, много би ме зарадвало сега, а не след няколко месеца, ще е да се преместя в плевнята.

— Но… — подзе Мелиса, след което се възпря.

Рен прочисти гърло. Баща й сбърчи вежди. Стомахът на Спенсър изръмжа гладно. Тя го притисна с ръка.

— Това ли искаш наистина? — попита майка й.

— Аха.

— Окей — каза госпожа Хейстингс и погледна съпруга си. — Ами тогава…

Мелиса шумно остави вилицата си.

— Но… хм, в такъв случай какво ще стане с Рен и с мен?

— Ти сама каза, че ремонтът няма да отнеме много време. — Майка й потупа брадичката си с пръст. — Предполагам, че вие двамата ще трябва да се задоволите със старата си спалня.

— Но там леглата са отделни — каза Мелиса с необичайно детинско гласче.

— Аз не възразявам — бързо каза Рен.

Тя го изгледа остро.

— Бихме могли да преместим спалнята от плевнята в стаята на Мелиса, а пък за Спенсър ще донесем нейното легло — предложи госпожа Хейстингс.

Спенсър не можеше да повярва на ушите си.

— Наистина ли?

Майка й вдигна вежди.

— Мелиса, ще оцелееш, нали?

Тя отметна коса.

— Предполагам. Искам да кажа, че лично аз смятам, че спечелих много повече от търга, но, разбира се, това е само моята гледна точка.

Рен дискретно отпи от виното си. Когато Спенсър срещна погледа му, той й намигна. Господин Хейстингс се обърна към нея.

— Тогава всичко е уредено.

Тя скочи и прегърна родителите си.

— Мерси, мерси, мерси!

Майка й сияеше.

— Още утре се нанасяш.

— Спенсър, ти определено си Звездата тази вечер.

— Баща й размаха писмото с резултатите, което сега бе леко покапано с червено вино. — Това трябва да го сложим в рамка!

Тя се усмихна широко. Нямаше нужда от никакви рамки. Със сигурност щеше да помни този ден цял живот.