Ейми Плъм
Обречени на безсмъртие (7)

7.

Насладих се на значението на думите му в продължение на точно три секунди, а след това той ме прегърна през раменете и ме поведе към изхода.

— Какво… — започнах аз, но леденото му изражение ме накара да замълча и аз го последвах — вървях много бързо към вратата.

Щом излязохме на улицата, той се насочи към метрото.

— Къде отиваме? — попитах, останала без дъх.

— Мярнах някого, с когото нямам никакво желание да се срещам. — Той извади мобилния си телефон от джоба и набра някакъв номер. Тъй като никой не отговори, затвори и набра друг номер.

— Няма ли да ми кажеш какво става? — попитах, напълно объркана от тази неочаквана промяна в настроението му. За частица от секундата Красивият принц се беше превърнал в Таен агент.

— Трябва да открием Жул — отвърна Венсан. Стори ми се, че го казва по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Ателието, където рисува, е съвсем наблизо.

Спрях и тъй като той все още ме държеше за ръка, аз го дръпнах назад.

— От кого бягаме и се крием?

На Венсан му беше необходимо огромно усилие, за да се овладее.

— Кейт, нека да ти обясня по-късно, моля те. Много е важно да намерим един от… приятелите ми.

Приятното чувство отпреди пет минути бе изчезнало. Сега ми се искаше да му кажа да продължи без мен. Като си спомних как прекарвах дните си в последно време, реших да забравя предпазливостта (и отегчението) и да го последвам.

Той ме поведе към сграда, която притежаваше неповторимия парижки чар, разположена непосредствено до църквата „Сен Пол“. Качихме се по извито дървено стълбище до втория етаж. Венсан почука веднъж и отвори вратата.

Стените на студиото бяха покрити с картини чак до високия таван. Полегнали голи фигури бяха закачени до геометрични градски пейзажи. Цветовете и формите бяха поразителни, както и силната миризма на разредител.

В далечния ъгъл на стаята, върху смарагдовозелено канапе, се беше разположила изключително красива жена, облечена в символичен халат, който не скриваше почти нищо и тя изглеждаше гола.

— Здрасти, Венсан — провикна се тя с нисък, зноен глас, който едва ли щеше да отива повече на прелъстителния й вид, дори да вървяха в комплект.

Приятелят на Венсан, Жул, излезе от малка баня точно зад канапето. Подсушаваше четките си в един парцал и дори не вдигна поглед.

— Венс, приятел. Тъкмо започвахме с Валери. Обади ли ти се Жан-Батист?

— Жул, трябва да поговорим — настоя Венсан толкова остро, че Жул вдигна глава. Погледна ме изненадано, след това, щом забеляза изражението на приятеля си, лицето му помръкна.

— Какво е станало?

Венсан прочисти гърлото си и го погледна безизразно. Изговаряше думите много внимателно.

— Двамата с Кейт се разхождахме в Сен Пол и видях един човек.

Очевидно кодовата дума означаваше нещо за Жул. Той присви очи.

— Ела — подкани го той, хвърли ми кос поглед и излезе.

— Веднага се връщаме, Кейт — успокои ме Венсан. — А, да, това е Валери, един от моделите на Жул. — След тези думи той последва Жул навън и хлопна вратата след себе си.

„Държи се като джентълмен дори по време на криза“ — помислих си аз, удивена от самообладанието, с което Венсан ме представи на голото момиче, преди да ни остави.

— Здрасти — обърнах се към нея аз.

— Bonjour — отвърна с досада тя. Посегна към книга, джобен формат, и зачете. Останах близо до вратата и започнах да разглеждам картините, докато се опитвах да разбера какво става.

Гласовете им бяха приглушени, но долових няколко думи.

— … не можех да направя нищо без подкрепление — обясняваше Венсан и в гласа му долових горчиво съжаление.

— Сега вече съм с теб. Ще повикаме Амброуз за трети човек — отвърна Жул.

Последва мълчание, след това Венсан започна да се обяснява с някого по телефона. Затвори и заговори на приятеля си:

— Идва.

— Защо, по дяволите, я доведе? — попита невярващо Жул.

— Не съм дежурен двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. С мен е, защото имахме среща. — Долавях ясно тихия глас на Венс през тънката дървена врата.

„Среща значи“ — помислих си аз. Зарадвах се, независимо от обстоятелствата.

— Тъкмо затова не трябва да е тук.

— Джей Би каза, че можем да водим хора вкъщи… Не виждам защо да не я доведа? — Гласовете им затихваха. Пристъпих по-близо до вратата, като непрекъснато поглеждах към Валери, която вдигна очи към мен и отново се приведе над книгата. Очевидно изобщо не се интересуваше, че подслушвам.

— Мой човек, постоянните ни адреси не са за „приятелки“. За когото и да било. Знаеш правилата. Както и да е, срещата ти приключи!

Последва напрегнато мълчание, в което двете момчета сигурно се измерваха с погледи, и когато вратата се отвори, Венс ме погледна гузно.

— Извинявай, Кейт, трябва да се погрижа за нещо. Ще те изпратя до метрото.

Зачаках да ми обясни какво стана, но той не каза нищо.

— Добре — отвърнах, сякаш ми беше все едно. — Няма нужда да ме изпращаш до метрото. Ще се поразходя. Ще обиколя Рю де Розие и ще напазарувам.

Стори ми се, че изпита облекчение, сякаш се бе надявал да чуе точно такъв отговор.

— Ще те изпратя до долу.

— Наистина няма нужда — отвърнах и усетих как гневът се надига в мен. Очевидно ставаше нещо, за което не знаех. Независимо от всичко беше крайно невъзпитано от страна на Жул да настоява да си тръгна. Да не говорим, че Венсан се държа като страхливец.

— Настоявам — рече той и ми отвори вратата, а след това ме последва в коридора. Жул остана да ни наблюдава вбесен, скръстил ръце на гърдите си.

Венсан ме изпрати до двора.

— Извинявай — рече той. — Става нещо, с което трябва да се заема.

— Като полицейски дела ли? — попитах аз, неспособна да скрия сарказма си.

— Да, нещо такова — отвърна настръхнал.

— И не можеш да обсъждаш въпроса.

— Не мога.

— Добре. Ще се видим в квартала — отвърнах и се постарах да прикрия разочарованието си с усмивка.

— До скоро — рече той и протегна ръка. Макар че му бях ядосана, докосването му разпрати топлина чак до пръстите на краката ми. — Обещай ми — настоя той. Стори ми се, че иска да каже още нещо. След това стисна ръката ми и се обърна към сградата. Лошото ми настроение се поразсея и аз излязох с чувството, че не съм напълно зарязана, въпреки че не бях във възторг от начина, по който се разделихме. Тръгнах на север и се опитах да реша дали да обиколя магазините на Рю де Розие или да се разходя под сенчестата аркада около площада от седемнайсети век. Не бях изминала и половин пресечка, когато си казах, че не ми се обикаля. Исках да разбера какво става с Венсан. Любопитството ме измъчваше и ако се приберях вкъщи, нямаше да науча никакви отговори.

Спрях пред лавка за палачинки точно пред кафене „Дом“ и зачаках, докато продавачът пресипе тестото в кръглия тиган. Прииска ми се Венсан да е с мен и да чакаме заедно за палачинки. Наблюдавах как хората влизат и излизат от спирката на метрото от другата страна на улицата. Сякаш призован от силното ми желание, Венсан се приближи към входа заедно с Жул. Заслизаха надолу.

„Това е шансът ми да разбера каква е тази полицейска измишльотина“ — помислих си аз. Венсан каза, че трябвало да се заеме с нещо. Когато си припомних поведението му в Сен Пол, реших, че трябва да се погрижи за някого. Държах да разбера за кого става въпрос. Замислих се, че ако продължа да се виждам с Венсан, трябваше да разбера с каква тайнствена дейност се занимава.

— Et voila, mademoiselle^[1] — рече продавачът и ми подаде увитата в салфетка палачинка. Посочих парите на щанда.

— Merci — отвърнах и хукнах към спирката на метрото.

 

 

Щом минах през бариерата, забелязах, че момчетата са се насочили към влака. Бях на последното стъпало, когато ги видях по средата на перона. За да не ме забележат, се настаних на една от пластмасовите пейки до стената.

След това видях мъжа.

Беше на няколко крачки от Венсан и Жул, гладко избръснат, трийсетинагодишен, в тъмен костюм, застанал на самия ръб на перона, в едната си ръка стискаше куфарче, а другата притискаше към ниско наведеното чело. Стори ми се, че плаче.

В парижкото метро се бях натъквала на много странни неща — клошари пикаеха по ъглите, разни луди проповядваха, че правителството ги преследвало. Детски банди предлагаха на пътниците да им помогнат с багажа, после отпрашваха незнайно накъде с багажа. Никога обаче не бях виждала мъж да плаче пред хората.

Свистенето на въздуха, преди влакът да излезе от тунела, накара мъжа да вдигне поглед. Остави бавно куфарчето си на земята, коленичи на самия ръб на перона и използва едната си ръка, за да се подпре и да скочи на релсите.

— Господи! — изпищях аз и се огледах отчаяно, за да видя дали някой друг е забелязал.

Жул и Венсан се обърнаха към мен, без дори да погледнат към мъжа на релсите, въпреки че аз го сочех настойчиво и с двете ръце. Без да проговорят, двамата се втурнаха в различни посоки. Венсан пристъпи към мен, стисна ме за раменете и се опита да ме обърне настрани.

Отблъснах го и се извих. Видях как Жул скочи от перона на релсите и изблъска настрани ридаещия мъж. Приближаващият влак беше съвсем близо, когато погледна към Венсан, кимна му едва забележимо и докосна челото си с показалец, сякаш го поздравяваше.

Звукът беше ужасяващ. Чу се оглушително свирене на спирачки, прекалено късно, за да бъде избегнато нещастието, а след това последва ударът на металния корпус в тялото от плът и кости. Венсан ми попречи да видя самата катастрофа, но в ума ми се запечата предпоследната секунда — спокойното лице на Жул, което кимаше на Венсан, докато влакът профучаваше зад него.

Усетих как краката ми се подгъват и се олюлях напред. Ръцете на Венсан не ми позволиха да падна. Около нас се разнесоха писъци, откъм релсите се разнесе воят на мъж. Усетих как някой ме вдигна и затича. След това всичко утихна и ме обгърна тъмнина като в гробница.