Ейми Плъм
Обречени на безсмъртие (6)

6.

Венсан ме чакаше на входа на метрото. Сърцето ми се качи в гърлото, докато се питах (не за пръв път) защо това невероятно готино момче проявява интерес към простото, обикновено… добре де, може и да беше нелошо, но в никакъв случай красиво момиче. Неувереността ми се стопи, когато видях как лицето му грейна, щом приближих.

— Ти дойде — рече той, когато се наведе за bises^[1] и по двете бузи, с които са известни европейците. Въпреки че потръпнах, когато кожата му докосна моята, бузите ми пламтяха цели пет минути след това.

— Разбира се — отвърнах аз и се опитах да се възползвам от всяка частица самоувереност, защото се чувствах ужасно нервна.

— Къде отиваме?

Спуснахме се по стълбите към метрото.

— Ходила ли си в Сен Пол?

Поклатих глава.

— Нищо не ми говори.

— Супер — зарадва се той, но не каза нищо повече.

Във влака почти не говорихме, но не защото нямаше какво да си кажем. Не знам дали е нещо свързано с културата, или защото във влаковете винаги цари тишина, но щом хората се качат във влака, млъкват.

Двамата с Венсан стояхме един срещу друг, бяхме се хванали за повече равновесие и оглеждахме останалите пътници, които на свой ред оглеждаха нас. Споменах ли, че оглеждането на околните е едно от любимите национални занимания на французите?

Когато завихме зад ъгъла и влакът се наклони на една страна, той ме прегърна през раменете.

— Още не сме стигнали, а ти вече ми се пускаш — разсмях се аз.

— Нищо подобно. Аз съм съвършен джентълмен — отвърна тихо той. — Готов съм да си сваля палтото и да го хвърля в локва, стига ти да стъпваш на сухо.

— Не съм някоя дама, изпаднала в беда — сопнах се аз.

Влакът спря.

— Е, това е добре. — Той се престори, че въздиша от облекчение. — Какво ще кажеш тогава да ми отваряш вратите?

Ухилих се, натиснах копчето за отваряне на вратата и скочих на перона.

Когато излязохме на улицата, се озовахме точно пред огромната класическа църква „Сен Пол“.

— Идвах тук като дете — споделих с Венсан, докато разглеждах изчистените линии на фасадата.

— Наистина ли?

— Да. Когато идвах при баба и дядо през лятото, си играех с едно момиче, което живееше тук. — Посочих съседната сграда. — Баща й ни разказваше, че през средновековието на тази улица се провеждали рицарски боеве. Двете със Сандрин сядахме на стълбите пред църквата и си представяхме, че наблюдаваме средновековен двубой. — Затворих очи и се върнах десет години назад, преживях отново звуците и цветовете на въображаемия турнир. — Ще ти призная, че открай време съм си мислила, че ако парижките призраци се материализират най-неочаквано, ще се окажеш заобиколен от забележителни хора. — Замълчах, неочаквано смутена, че се разкривам пред човек, когато почти не познавах, и му разказвах с подробности за един от измислените ми светове.

Венсан се усмихна.

— Ако приема предизвикателството, ще ми окажете ли честта да се облегнете на ръката ми, прелестна госпожице?

Престорих се, че ровя в чантата си.

— Не успявам да си намеря дантелената кърпичка. Какво ще кажеш за един най-обикновен „Клинекс“?

Венсан се разсмя, прегърна ме през раменете и ме притисна до себе си.

— Ти си невероятна — рече.

— Това е малко по-добре от „забавна“ — напомних му, а лицето ми пламна от удоволствие.

Тръгнахме по странична улица, която отвеждаше към реката. По средата на пътя Венсан мина през огромната дървена порта на четириетажна сграда.

Както много парижки блокове, и този беше издигнат около вътрешен двор, който не се виждаше от улицата. Най-скромните вътрешни дворове бяха колкото голямо двойно легло и обитателите можеха да поставят там кофите си за боклук. Други бяха просторни, в някои дори имаше дървета и пейки, тихо райско кътче за жителите далече от натоварената улица.

Този двор беше огромен, имаше малки магазинчета, дори кафене на открито, пръснати между партерните апартаменти, нещо, което не бях виждала никога досега.

— Какво е това място? — попитах.

Венсан се усмихна и докосна ръката ми, посочи отворена врата в далечния край на двора.

— Това е само началото — рече. — Дворовете са общо пет, свързани така, че човек се прехвърля от единия в другия, когато не желае да вижда и чува външния свят. Пълно е с галерийки и антикварни магазини. Реших, че ще ти хареса.

— Да ми хареса? Направо съм влюбена! Невероятно е! — възкликнах. — Не мога да повярвам, че никога преди не съм идвала тук.

— Защото не е от популярните места. — Венсан беше горд, че познава подобно очарователно закътано място. Аз пък бях невероятно щастлива, че той искаше да го сподели с мен.

— Така е — съгласих се. — Почти напълно е скрито. Значи си идвал тук и преди. Откъде ще започнем?

Обиколихме магазинчетата и галериите, пълни както със стари постери, така и с глави на Буда. За град, който всяко лято е пълен с туристи, в магазинчетата тук нямаше почти никакви хора и ние разглеждахме на спокойствие, сякаш си бяхме намерили съкровище.

Докато бяхме в магазинчето за старинни дрехи, Венсан спря пред стъклена витрина, в която бяха изложени бижута.

— Кейт, би ли ми помогнала? Трябва да купя подарък.

— Разбира се — отвърнах и се наведох над витрината, когато продавачката вдигна стъклото. Докоснах красив сребърен пръстен с букет цветя, извит от едната страна.

— Какво би харесал някой на твоята възраст? — попита той и докосна винтидж кръст, обсипан със скъпоценни камъни.

— На моята възраст ли? — разсмях се аз. — Аз съм само три години по-млада от теб. Може би по-малко. Зависи кога е рожденият ти ден.

— През юни — отвърна той.

— Добре, значи две и половина.

Той се разсмя.

— Добре, сега вече ме спипа. Просто не съм сигурен какво ще хареса момичето. А рожденият му ден приближава.

Имах чувството, че някой ме удари в корема. Каква глупачка! Изобщо не бях разбрала намеренията му. Очевидно ме възприемаше като приятелка… просто приятелка, която имаше добър вкус и щеше да му помогне да избере подарък за гаджето си.

— Хм — изсумтях аз, затворих очи и се опитах да прикрия разочарованието си. След това се насилих да ги отворя и заразглеждах витрината. — Зависи от вкуса й — по-женствени дрехи с флорални мотиви, или предпочита… ъъъ… дънки и тениски като мен?

— Със сигурност не носи флорални мотиви — отвърна той и едва потисна смеха си.

— Това е много красиво. — Посочих кожена корда с висулка във формата на сребърна сълза. Гласът ми потрепери, докато я пробвах и се опитвах да преглътна буцата в гърлото си.

Венсан се наведе, за да огледа накита.

— Права си. Съвършено е. Ти си истински гений, Кейт. — Извади висулката от кутийката и я подаде на продавачката.

— Ще поизляза навън — рекох и излязох, докато той вадеше портфейла си.

„Стегни се!“ — казах си аз. Всичко, което се случи, беше прекалено хубаво, за да е истина. Той се оказа само едно приятелски настроено момче, което ме намираше за сладурана и му беше приятно да се размотава със симпатично момиче, докато купува бижута за гаджето си. „Интересно, как ли изглежда?“ Стисках ръце толкова силно, че ноктите ми се забиха в дланите. От болката се почувствах по-добре. Тя поотпусна стегнатите ми гърди.

Венсан излезе от магазина и напъха малкия плик в джоба на дънките, докато затваряше вратата. Щом видя изражението ми, спря рязко.

— Какво не е наред? — попита.

— Нищо — поклатих глава. — Просто ми се прииска да глътна малко свеж въздух.

— Не — настоя. — Нещо те притеснява.

Поклатих решително глава.

— Добре, Кейт — примири се той и ме хвана под ръка. — Няма да те насилвам да говориш. — Натискът на ръката му ме изпълни с топлина, но аз я отблъснах. Дотолкова бях свикнала да се затварям в себе си и да се защитавам от всичко и от всички, че вече се беше превърнало в рефлекс.

Излязохме от двора и хлътнахме в друг, няколко минути повървяхме мълчаливо, докато разглеждахме витрините.

— И така — заговорих най-сетне аз. Знаех, че не трябва да го казвам, но не се сдържах. — Кое е гаджето?

— Какво? — попита той.

— Гаджето ти. Нали й купи висулка?

Той спря и ме погледна.

— Кейт, накитът е за приятелка… просто едно момиче. Много добра приятелка. — Стори ми се, че се чувства неловко. Запитах се дали ми казва истината, след това реших, че не мога да приема думите му за чиста монета.

Венсан ме погледна внимателно.

— Да не би да си помисли, че те карам да ми помагаш, докато избирам подарък за гаджето си? Затова ли се почувства… — От широката му усмивка разбрах, че ще каже нещо, което ще ме смути, затова се отдръпнах.

— Чакай, Кейт! — Той ме стигна и отново ме хвана под ръка. — Извинявай.

Реших да се направя на разсеяна.

— Когато ме покани, каза, че не излизаме на официална среща. Няма значение, че си имаш гадже.

— Точно така — отвърна той и се престори, че ме поглежда сериозно. — Точно така, двамата с теб сме просто приятели… излезли да се поразходят. Нищо повече.

— Точно така — потвърдих и сърцето ми се сви от болка.

Той се ухили широко, приведе се напред и ме целуна по бузата.

— Кейт — прошепна той, — прекалено си доверчива.