Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ревенант (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die For Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
hrUssI (2013)

Издание:

Ейми Плъм. Обречени на безсмъртие

Американска. Първо издание

ИК „Ера“, София, 2011

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-140-5

История

  1. — Добавяне

32.

Мами ни беше попитала дали предпочитаме традиционен обяд по случай Деня на благодарността, но двете с Джорджия не бяхме в настроение да празнуваме. Всичко американско ни напомняше за дома. А домът ми напомняше за родителите. Попитах мами дали не може да прекараме деня както всеки друг и тя се съгласи.

Затова през повечето време си останах в леглото и четох, като се стараех да не мисля за Венсан, който лежеше мъртъв в леглото само на няколко пресечки от нас.

В петък сутринта изминах пеша петте минути от нас до къщата на Жан-Батист. Застанах пред масивната порта и набрах кода, който Венсан ми беше изпратил с есемес.

Поколебах се дали е по-редно да почукам, или направо да вляза. Вдигнах ръка, за да почукам, когато вратата се отвори и Гаспар застана пред мен. Кършеше нервно ръце.

— Госпожице Кейт — рече той и се поклони вдървено. — Венсан ми каза, че сте тук. Влезте, заповядайте. — Дори не си направи труд да ме целуне по бузите. Очевидно самото ми присъствие бе предостатъчно, за да му докара сърдечен удар, затова и аз не настоях.

— Има ли новини? — попитах.

— За съжаление няма — отвърна той. — Елате в кухнята. Венсан ми напомня да ви предложа кафе.

— Не, благодаря, току-що закусих. Няма нужда.

— Добре тогава. Венсан казва, ако искате да останете в неговата стая, е готов да ви помогне с… триг… — Гаспар ме погледна напълно объркано.

— Тригонометрия — засмях се аз. — След това вдигнах глава и заговорих на въздуха: — Благодаря, Венсан, но оставих тези учебници вкъщи. Днес ще се занимаваме с английска литература и европейска история.

Гаспар се засмя нервно.

— Венсан казва, че аз трябва да ти помогна с тези предмети. Мили боже, така си е. Пред очите ми се е развила значителна част от историята. Не искам обаче да ви отегчавам с разказите си.

Усетих, че последното му желание беше да помага на тийнейджърка да пише домашно по история, затова отказах любезно и той дори не скри облекчението си.

— Шарлот излезе, но щом се върне, ще й кажа, че сте тук — обеща той и ме остави пред вратата на Венсан.

— Благодаря — отвърнах.

Стаята на любимия ми беше съвсем същата каквато я видях първия път. Прозорците бяха затворени, завесите — дръпнати. Камината не беше запалена. Венсан беше леденостуден. Потръпнах, когато видях безжизненото му тяло под балдахина.

Затворих вратата след себе си, оставих чантата на канапето и пристъпих към леглото. Той лежеше неподвижен, бездиханен. Веднага забелязах колко е различен от човек, който спи и гърдите му се повдигат ритмично, а от устата му излиза дъх. Дръпнах завесите и приседнах на леглото, за да го погледам.

— Ще ти призная, че се чувствам глупаво, докато ти говоря, а ти си в това състояние — признах аз на празната стая. — Имам чувството, че след минутка ще изскочиш от гардероба и ще избухнеш в смях.

В стаята цареше тишина.

Поколебах се, след това прокарах пръсти по студената му ръка, като се постарах да не се отдръпна, когато почувствах колко неестествена на допир е кожата му. След това, дори още по-бавно, се наведох и докоснах устните му с палец. Кожата му беше студена, но мека и аз потръпнах, докато проследявах с пръст съвършената извивка на устните му. След това погалих гъстата вълниста коса и докоснах устните му със своите — съвсем леко. Не усетих нищо. Венсан го нямаше.

— Да не би да се възползвам от положението — прошепнах аз и се запитах дали той ме чува, — след като не ми казваш нищо.

Въпреки че в стаята продължаваше да е тихо, усетих странно чувство, сякаш някой пишеше в ума ми. Сякаш бе необходимо огромно усилие. След това в главата ми се появиха две думи: „Твой съм“.

— Венсан, ти ли си? — попитах стреснато. Почувствах тялото си като коледна елха, окичена с милион светлинки, запалени едновременно.

— Добре, ако си ти, да знаеш, че ме плашиш. Но нищо. Ако не си ти, тогава напълно се побърквам, защото излизам с мъртвец. Много ти благодаря, че ме караш да се съмнявам в разума си — рекох саркастично.

Струваше ми се, че в стаята витае някакво задоволство, но то бе едва доловимо и аз реших, че си въобразявам.

— Сега пък ще ме превърнеш в параноичка. Преди да започна да се правя на Жана д’Арк и да си въобразявам, че чувам гласове, не е ли по-добре да се справя с домашното по история?

Мълчание.

Оставих пердетата дръпнати, за да го виждам, и седнах на канапето, извадих книгите от чантата и ги подредих върху масичката за кафе.

Едва тогава забелязах плика на нощното шкафче. На него бе написано моето име с красивия почерк на Венсан и аз извадих плътен лист хартия с инициалите „ВПАД“ в долния ъгъл, обградени с лози и листа.

„Кейт, започваше писмото.

Не успявам винаги да се изразя достатъчно убедително пред теб, затова се възползвам от факта, че няма да можем да си кажем нищо, докато четеш тези редове, следователно няма да успея да оплескам нещата за пореден път.

Искам да ти благодаря, задето ми даде шанс. Когато те видях за пръв път, знаех, че съм намерил нещо изключително. Оттогава единственото ми желание бе да прекарвам с теб колкото е възможно повече време.

Когато мислех, че съм те изгубил, бях разкъсан между желанието да те върна и да получиш най-доброто. Когато видях колко си нещастна през седмиците, в които бяхме разделени, събрах кураж да се боря за нас… да намеря начин да оправя нещата. Когато те видях щастлива отново, след като се събрахме, си казах, че съм постъпил правилно.

Не мога да ти обещая невероятни преживявания, Кейт. Иска ми се да се превърна в обикновен мъж и да бъда винаги до теб, без травмата, която определя живота ми като «ходещият мъртвец». Тъй като това не е възможно, мога единствено да те уверя, че ще направя всичко по силите си, за да ти се реванширам. Ще ти дам повече, отколкото би могъл един обикновен, нормален приятел. Нямам представа какво означава това, но чакам да открия с най-голямо нетърпение. Ще открием заедно.

Благодаря ти, че си до мен, красавице. Mon ange. Моята Кейт.

Искрено твой, Венсан“

Какво можех да направя, след като прочетох най-романтичното любовно писмо — единственото любовно писмо — което някога бях получавала?

Пристъпих към леглото и се отпуснах на матрака до тялото на Венсан. Обрамчих студеното му лице с топлите си ръце, пригладих косата му и заплаках.

Плачех, задето бях изгубила стария си живот. Плачех за дните, когато се будех в старата си стая, слизах по стълбите и виждах мама и татко седнали на масата за закуска. Плачех, защото нямаше да ги видя никога повече, защото животът ми никога нямаше да е същият.

Мислих си как след преживяната загуба бях открила човек, който да ме обича. Той не беше казал нищо, но аз го бях прочела в очите му и в написаното. Светът, който познавах, си беше отишъл. А пък на мен ми беше предоставен шансът да изпитам щастие в новия свят. Този свят беше по-подходящ за научната фантастика и филмите на ужасите, но в него бях открила нежност, приятелство и любов.

Въпреки че продължавах да скърбя за стария си живот, знаех, че ми е даден втори шанс, който бе точно пред очите ми, също като добре узрял плод. От мен се искаше единствено да протегна ръка и да го откъсна. Първо трябваше да се освободя от задушаващия страх, който изпитвах от миналото.

Предложението беше да получа нов живот в замяна на стария. Имах чувството, че ми е поднесен подарък. Имах чувството, че съм си у дома. Отворих ръка и му позволих да отлети. След това плаках, докато очите ми не се затвориха и не заспах.

 

 

Събудих се час по-късно и в първите няколко секунди не разбрах къде се намирам. След това усетих студеното тяло на Венсан до своето и ме обзе чувство на спокойствие, което ми вдъхна повече сили от когато и да било досега.

Чух шум и се обърнах към Шарлот, която беше отворила вратата, за да надникне в стаята.

— Отбих се одеве, но ти спеше. Събуди ли се вече?

— Да — отвърнах, седнах и се надигнах от леглото.

— Добре. — Тя се вмъкна вътре и затвори вратата. — Плакала си — отбеляза и ме целуна по бузите.

Кимнах.

— Сега вече съм добре. И ти не изглеждаш върхът.

Обикновено лъчезарната Шарлот сега беше посърнала, а живецът й беше напълно изчезнал. Стори ми се тъжна и изтощена.

— Заради Шарл е.

— Все още ли не се знае къде е? — попитах и я дръпнах, за да седне до мен на канапето.

Тя поклати нещастно глава.

— Звънях му поне един милион пъти. Оставих поне десет съобщения на гласовата поща. Поставили сме всички места, които нума контролират, под наблюдение, платихме на информатори, дори нахлухме в стар склад, защото решихме, че е възможно да го крият там. Не открихме абсолютно нищо.

— Колко жалко. — Тъй като не знаех какво да кажа, аз стиснах рамото й.

— Той ми е брат-близнак, Кейт. Никога не сме се разделяли, освен когато спим. Все едно съм изгубила половината от себе си. Нямаш представа колко ме е страх за него.

Кимнах.

— Венсан ми каза какво подозира.

— Просто не разбирам — прошепна тя и поклати глава.

Наведе се към мен и аз притеглих слабото й тяло към своето.

— Венсан ни беше оставил през последните няколко минути, но казва, че иска и той да участва в разговора.

— Добре — отвърнах.

Шарлот кимна, заслуша се в онова, което той казваше, и очите й се наляха със сълзи.

— Какво каза? — попитах я.

— Каза, че всички тук сме изгубени души. Добре че се имаме един друг.

Венсан беше прав. Може и да не бях ревенант, но се вмествах чудесно сред тях. Извадих пакетче кърпички от чантата и й го подадох.

Тя попи очи, след това ме погледна изненадано.

— Венсан казва, че му е било приятно да си поговори с теб днес сутринта и че ти си го чула!

— Значи не съм си въобразила! — отвърнах, изпълнена със страхопочитание. — Попитай го какво ми е казал.

— Казал е: „Твой съм“.

— Точно така! — Скочих от канапето и погледнах към бездиханното тяло поне за милионен път и отново за милионен път си напомних, че не е там. — Но как е възможно? — попитах я аз. — Веднъж той ми каза, че ревенантите могат да комуникират единствено с други ревенанти, когато спят.

Шарлот се заслуша в думите му, преди да ги предаде.

— Венсан казва, че оттогава е проучвал въпроса. Случвало се много рядко, но имало случаи, когато човек и ревенант били заедно години наред. Женвиев е единственият ревенант от познатите ни, който умее да осъществява подобна връзка. Съпругът й добива представа какво иска тя, въпреки че не чува думите.

— Но ние сме заедно от седмици, не от години — отвърнах, обзета от съмнение. — Как е възможно да се получи?

— Той казва, че няма представа, но иска да пробвате отново — предаде развълнуваната Шарлот.

— Добре — съгласих се аз и се преместих на леглото.

— Не, ела тук — настоя тя. — Ще се разсейваш, ако виждаш тялото му. Той каза да си затвориш очите и да блокираш всичко останало. Направи същото, както в музеите. — Усмихнах се, когато си припомних транса, в който бях изпаднала, когато той ме видя в музея „Пикасо“. Затворих очи и си поех предпазливо въздух, оставих атмосферата на стаята да проникне в мен и да ме залее спокойствие. Постепенно усетих същото, както и преди, сякаш някой пишеше букви в главата ми.

— Какво чуваш? — попита тя.

— Нищо. Виждам нещо… все едно някой пише думи.

— Той казва, че се опитваш да визуализираш. Престани да използваш вътрешното си око и използвай вътрешното си ухо. Все едно слушаш музика, която се носи някъде отдалече. Опитай се да чуеш мелодията и да я следваш.

Съсредоточих се и чух шумолене, все едно вятърът се провираше сред листата или пропукваше статично електричество.

— Той казва да престанеш да се опитваш толкова упорито и да се отпуснеш — предаде Шарлот.

Отпуснах се и статичният шум се превърна в шумолене, все едно найлонов плик бе подет от вятъра. И тогава чух. „Pont des Arts.“

— Мостът на изкуствата — рекох на висок глас.

— Говориш за моста над Сена ли? — попита обърканата Шарлот, след това кимна. — Венсан казва, че това било мястото на изключително важно събитие.

Засмях се.

— Точно така. Там се целунахме за пръв път.

Тъжното лице на Шарлот се оживи.

— Господи. Сигурна бях, че Венсан ще се окаже непоправим романтик, когато открие правилния човек. — Тя се отпусна на канапето и притисна ръце върху сърцето си. — Каква си късметлийка, Кейт.

 

 

В следващия половин час се съсредоточихме над връзката между немъртъв и човек, а Шарлот се превиваше от смях на глупавите отговори и досадните упражнения, които Венсан измисляше.

— Живите нощи на… Мъри ли? — недоумявах аз.

— Не. Нощта на живите мъртви! — избухна в смях Шарлот.

Най-сетне започнах да разбирам повечето неща, въпреки че гласът не приличаше на този на Венсан. Имах чувството, че думите изникват от нищото. При това чувах само по няколко думи.

— Върви да обядваш ли? — попитах най-сетне аз.

— Точно така! Браво! Венсан казва, че е време да направим почивка и да обядваме. Жан ни чакала.

Когато отидохме в кухнята, Жул и Амброуз вече се тъпчеха с печено пиле и пържени картофки, а Жан седеше до тях и попиваше всяка дума от разказа им за сутрешната мисия. Скочи, когато видя, че двете с Шарлот влизаме, и посочи, че ни е сервирала.

— Здрасти, момчета, да знаете, че Венсан може да говори с Кейт, докато спи — съобщи доволно Шарлот.

Всички замръзнаха по местата си и ме зяпнаха, но след няколко секунди Жан се съвзе.

— Не съм изненадана. Откога съм ви казала, че ви усещам, когато започнете да се мотаете около мен, докато спите? Дори разпознавам кой от вас е около мен, само че никой не ми вярва.

— Това е напълно невъзможно! — възкликна Амброуз и се обърна настрани. — Няма начин, Венсан!

— Не е невъзможно — намеси се Жул. — Венсан ми каза, че е проучвал записките на Гаспар за връзки между ревенанти и хора и е открил сведения за комуникацията.

— Знам — отвърна Амброуз. — И на мен ми каза. Само че това са най-обикновени слухове — разни измишльотини. Венсан се хваща за сламки.

Бях обзета от любопитство:

— Какви други „непотвърдени“ слухове има? Трябва ли да знам за нещо?

Амброуз лапна пържен картоф и го сдъвка с хитра усмивка.

— Спомни си всички страховити истории с призраци, Кейти-Лу, разните дивотии, които си чувала, а след това се замисли, че са започнали от зрънце истина. Радвай се, че не си хлътнала по вампир. — Лапна нов пържен картоф, след това се изправи, опъна внушителните си гръдни мускули и бицепси. — Жул, искаш ли да се поразходим?

Жул избърса уста със салфетка, след това стана и пренесе чинията до мивката.

— Благодаря ти, Жан. Както винаги беше много вкусно. Венсан, ти ще дойдеш ли с нас?

„Ще бъдеш ли самотна?“ — изникнаха думите в главата ми. Усмихнах се.

— Не, върви с момчетата. Ще им трябва бавачка — отвърнах аз през смях.

— Няма начин… той с теб ли говореше? — попита удивеният Амброуз.

Кимнах и се усмихнах.

— Щастливец — отвърна Жул и се наведе, за да ме целуне по бузите. — Какво ли не бих дал, за да се вмъкна в главата ти. — Вместо обичайните въздушни целувки той ме целуна нежно и по двете бузи.

— Жул! — ахнах аз и усетих как се изчервявам.

Той стана, погледна нагоре и вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Добре, добре, мой човек. Разбрах, няма да припарвам повече! Знаеш колко рядко се появява младо, красиво, човешко момиче в къщата. Всъщност никога. — Той се обърна, след това погледна през рамо към мен. — Чао, Кейти, и не забравяй… Свободен съм през следващите два дни, докато Венсан не е на разположение. — Той намигна. Лицето ми пламна, обърнах се и повече не погледнах към него, докато не излезе от стаята.

— Това пък какво беше? — попита любопитно Шарлот.

— Честно казано, нямам никаква представа — изпъшках аз.