Ейми Плъм
Обречени на безсмъртие (19)

19.

Същата вечер Джорджия ме спипа в стаята ми веднага след вечеря.

— Къде изчезна след училище? Чаках те.

— Венсан ме чакаше и отидохме в „Ле дьо Маго“.

Сестра ми се ококори.

— Виждате се втори ден подред.

— Днес не се брои, защото имахме само петнайсет минути. Тръгнах си бързо, защото трябва да уча за утрешния тест.

— Няма никакво значение! Леле боже, тази работа става сериозна! — Тя се настани на леглото ми. — Хайде, казвай. Искам да знам всичко за бившия престъпник.

— Ами — започнах неуверено, като се опитвах да измисля какво да обясня. — Студент е.

— Къде?

— Честно да ти кажа, не знам.

Сестра ми погледна подозрително.

— А какво учи?

— Ами… литература, струва ми се — избъбрих аз.

— Значи не знаеш и какво учи. Всъщност вие двамата за какво си говорите?

— За какво ли не. Нали знаеш. За изкуство. За музика. — За немъртви. За безсмъртие. За зли зомбита. Не можех да разкажа на Джорджия за него.

Тя ме наблюдава известно време, след това се ядоса.

— Добре — сопна се. — Щом не искаш да ми разкажеш за него, няма проблем. И ти не знаеш много за живота ми, но не защото те държа настрана. Престанах да те каня, защото знам, че ще ми откажеш.

— Добре, Джорджия. С кого се срещаш?

Сестра ми поклати глава.

— Нищо няма да ти кажа, ако си мълчиш.

Посегнах към ръката й.

— Джорджия, не мисли, че се опитвам да те изключа от живота си. Знаеш колко ми е трудно… с всичко. Най-сетне успявам да си стъпя на краката и обещавам занапред да полагам повече усилия.

— Тогава ще излезеш ли с мен през уикенда?

Поколебах се.

— Добре.

— С Венсан ли?

— Ами…

Джорджия ме погледна многозначително, сякаш се опитваше да каже: „Виждаш ли?“.

— Добре, добре. Ще излезем с Венсан. Само че никакви клубове, Джорджия, много те моля.

Лошото настроение на сестра ми се промени на мига и тя заподскача възторжено върху леглото.

— Никакви клубове. Става. Какво ще кажеш да отидем на ресторант?

— Добре. Ще проверя дали е свободен. — По-точно казано, дали е жив.

— Обади му се веднага.

— Може ли да проведа разговора насаме?

— Добре — примири се тя, наведе се и ме целуна по челото. Тръгна към вратата, след това се обърна. — Благодаря, сестричке. Наистина. Много се радвам, че се върна.

 

 

Уличните лампи тъкмо светваха, когато се отправихме към станцията на метрото. Венсан и Амброуз се бяха облегнали на будка за вестници и си говореха. Щом ни видяха, веднага се изправиха. Сърцето ми се разтопи, когато Венсан пристъпи напред и ме целуна по бузите, след това се обърна към Джорджия с най-пленителната си усмивка:

— А ти сигурно си официалният настойник на Кейт… Искам да кажа сестра й. Джорджия, нали?

Тя се разсмя и възкликна като опитна флиртаджийка:

— Ами ти! Кейти знае как да ги избира! — Имах чувството, че е готова цяла нощ да се взира в очите му.

— Джорджия! — възкликнах аз и поклатих глава.

Без да ми обърне каквото и да било внимание, тя надникна над рамото на Венсан към Амброуз и му намигна прелъстително.

— Не се притеснявай, Кейти Дребосъчеста. Изглежда, Венсан е довел човек, който да ми обръща внимание. А ти си…

— Амброуз. Изключително ми е приятно да се запозная с очарователната сестра на Кейт — рече той на френски и ме стрелна с поглед. Разбрах веднага. Ако тя разбереше, че е американец, щеше да започне да задава въпроси, макар да бях сигурна, че е свикнал да измисля разни истории за заблуда. — Кажете, дами, къде ще ни заведете?

— Мислех да отидем в едно ресторантче в Четиринайсети район — предложи тя.

Венсан и Амброуз се спогледаха тъкмо когато мобилният на Джорджия звънна.

— Извинете — рече тя и се обърна, за да се обади.

— Кварталът не е от любимите ни — подхвърли тихо Амброуз.

— Защо?

— Там е тяхна територия. Става въпрос за хората, за които ти разказвах. За „противниковия отбор“ — обясни Венсан и бързо вдигна поглед, за да се увери, че Джорджия не ни е чула.

— Какво могат да ни направят, докато сме в оживен квартал, още повече, че сте с две човешки жени? — попитах аз Амброуз.

Той остана загледан пред себе си за няколко секунди, след това кимна и се обърна към мен:

— Жул каза да ти предам: „Здрасти, красавице!“.

— Я внимавай! — предупреди Венсан.

— Казва: „И какво ще направиш?“ — продължи Амброуз и сръчка Венсан.

— Жул е… тук ли е? Сега тук ли е? — попитах изумено.

— Да — потвърди Венсан. — Тази вечер очевидно нямаме работа и той настоя да дойде. Каза, че не искал да изпусне купона.

— Мога ли да говоря с него?

— Когато спим, ни чуват единствено другите ревенанти, хората не могат. Затова Жул чува какво казваш, но може да ти отговори единствено с моя помощ или с помощта на Амброуз. Внимавай! — Посочи Джорджия, която тъкмо приключваше разговора.

— Жалко — заяви тя. — Двама приятели щяха да дойдат с нас, но се оказва, че са заети.

— Тръгваме ли? — попита Амброуз и предложи ръка на Джорджия като истински джентълмен. Тя се разсмя, очарована от жеста, преплете пръсти с неговите и двамата се отправиха към стълбите.

Щом се отдалечиха достатъчно, аз заговорих:

— Здравей, Жул!

Венсан се разсмя.

— Май някой е хлътнал.

— Как така? — попитах аз.

— Жул помоли да ти предам, че е съкрушен, след като си си паднала по скучен тип като мен. Много му се иска да заеме моето място и да ти покаже как един зрял мъж умее да се държи с дамата си. — Заговори на въздуха: — Да, приятелче, мечтай си. По-възрастен си с мизерни двайсет и седем години, така че, чупката!

Пресметнах бързо наум. Жул ми беше казал, че е роден в края на деветнайсети век. Значи Венсан беше роден през двайсетте години на миналия век. Усмихнах се и запазих тази информация за по-късно. След като не искаше да ми каже нищо, може пък сама да успеех да се справя.

Излязохме от метрото близо до ширналото се гробище „Монпарнас“ и тръгнахме по улицата само за пешеходци, осеяна с барове и кафенета. Спряхме пред ресторант, където чакаше тълпа от поне двайсет човека.

— Пристигнахме! — посочи ентусиазирано Джорджия.

— Джорджия, погледни колко хора чакат. Има да висим цяла вечност, докато седнем.

— Прояви малко доверие към по-голямата си сестра — успокои ме тя. — Една приятелка работи тук. Сигурна съм, че ще ни намери маса веднага.

— Добре, върви. Ще те чакаме тук — съгласих се аз и поведох Венсан и Амброуз на другия тротоар, далече от тълпата. Облегнахме се на близка витрина и се загледахме след Джорджия, докато тя си проправяше път през събралите се.

— Описа ми я съвършено точно — усмихна се Венсан, прегърна ме и ме притисна до себе си с много обич.

— Сестра ми е истински феномен — отвърнах и се насладих на прегръдката.

Амброуз беше застанал от другата ми страна и отмерваше някакъв ритъм с глава. Спря неочаквано и погледна настойчиво Венсан.

— Венс, Жул каза, че Агента е в квартала. На няколко пресечки оттук.

— Знае ли, че сме тук? — попита Венсан.

Той поклати глава.

— Май не.

Венсан се отдръпна.

— Кейт, трябва веднага да се махнем оттук. Веднага.

— Ами Джорджия! — попитах и погледнах към остъклената врата. Сестра ми беше вътре и говореше с управителката.

— Ще я повикам — отвърна той и си проправи път сред чакащите.

В същия момент двама мъже, които минаваха покрай нас, се блъснаха силно в Амброуз и го притиснаха към стената. Той изпъшка, опита се да ги хване, но те се дръпнаха и забързаха нанякъде, а той се свлече на земята.

— Ей! Спрете! — извиках след тях, когато завиха зад ъгъла. — Някой да ги спре! — изкрещях към тълпата на другия тротоар. Хората се обърнаха в посоката, в която сочех, но мъжете бяха изчезнали. Всичко се случи толкова бързо, че никой не забеляза какво се е случило.

— Венсан! — провикнах се аз. Той се обърна, забеляза колко съм уплашена и се втурна към мен.

— Амброуз, добре ли си? — попитах аз и коленичих до него. — Онзи тип… — Започнах, но замълчах, когато видях, че ризата му е срязана от врата до гърдите и е подгизнала от кръв. Той не помръдваше.

„Само да не е мъртъв“ — помислих си аз.

През последните две години видях повече насилие, отколкото през целия си живот. Не за пръв път се запитах: „Защо аз?“. Тийнейджърките обикновено не са толкова запознати със смъртта, мислех си с горчивина, докато паниката ми се надигаше. Отпуснах се до неподвижното тяло.

— Амброуз, чуваш ли ме?

Някой се отдели от тълпата.

— Той добре ли е?

В този момент Амброуз потръпна, подпря се на ръце и започна да се надига от земята. Докато се изправяше, се загърна в якето и така скри кръвта по ризата, въпреки че на земята се виждаше локва.

— Господи, Амброуз, какво стана? — попитах аз. Протегнах ръка, за да му помогна, и той се облегна тежко на мен.

— Не е Амброуз, а Жул. — Устните му изрекоха думите, а очите му се вглеждаха с празен поглед напред.

— Какво? — попитах напълно объркана.

Най-сетне Венсан се добра до нас.

— Нещо се случи с Амброуз — започнах. — Или го наръгаха с нож, или го простреляха. Освен това не е на себе си. Току-що ми каза, че бил Жул.

— Трябва да го отведем оттук, преди да се върнат с подкрепление за тялото му — настоя тихо Венсан, след това заговори по-високо: — Добре е, добре… благодаря ви! — Обърна се към хората, които се приближаваха, за да ни помогнат. Стисна една от ръцете на Амброузи я прехвърли през рамото си.

— Ами Джорджия? — ахнах аз.

— Който и да го е направил, е видял, че чакаш заедно с Амброуз. Опасно е да оставаш тук.

— Не мога да оставя сестра си — заинатих се аз и понечих да тръгна през тълпата, за да я повикам.

Венсан стисна ръката ми и ме дръпна обратно.

— Тя беше вътре в ресторанта, когато ни нападнаха. На сигурно място е. Тръгвай с мен! — нареди той и аз стиснах другата ръка на Амброуз и я прехвърлих през раменете си. Той вървеше, но му личеше, че е много слаб. Стигнахме до края на уличката и Венсан спря такси, настани ни и едва тогава затвори вратата. Погледнах към ресторанта, докато потегляме. От Джорджия нямаше и следа.

— Какво му е? — попита шофьорът и погледна в огледалото за обратно виждане едрия мъж, отпуснат на задната седалка.

— Пиян е — отвърна Венсан и свали пуловера си, докато говореше.

— Да не вземе да ми оповръща таксито — поклати отвратено глава шофьор.

— Какво стана? — попита тихо Венсан на английски и вдигна поглед, за да провери дали шофьорът разбира. Подаде пуловера на Амброуз, той дръпна ципа на якето и го натъпка под ризата. След това отпусна глава на предната седалка.

— Просто си стояхме, когато двама го блъснаха в стената. Избягаха, преди да разбера какво става.

— Видя ли ги? — попита той.

Поклатих глава.

Амброуз намери сили, за да заговори:

— Бяха двама от онези. Не видях какво ще стане, иначе щях да ви предупредя.

— Няма нищо, Жул — отвърна Венсан и отпусна ръка на гърба му.

— Защо го нарече Жул?

— Амброуз не е тук. Говорим с Жул — обясни Венсан.

— Какво? Как? — попитах аз, обзета от ужас, и се отдръпнах стреснато от превитата фигура.

— Амброуз или е в безсъзнание, или е… мъртъв.

— Мъртъв е — отвърна Амброуз.

— Ще се… ще се върне ли към живота? — попитах.

— Цикълът започва отново, когато ни убият. Първият ден от съня ни започва в секундата, в която умрем. Не се тревожи. Амброуз ще се съживи след три дни.

— А какво прави Жул? Обсебил ли го е?

— Да. Иска да измъкнем Амброуз, преди враговете да се върнат и да отнесат тялото.

— Значи е възможно да обсебиш някого?

— При други ревенанти, да, при определени обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

— Докато тялото все още е в състояние да се движи. — Забеляза объркването ми и уточни: — Докато е все още в добро състояние, преди да настъпи ригор мортис^[1].

— Ужас — намръщих се аз.

— Ти попита! — Той вдигна поглед към шофьора. Очевидната му липса на интерес доказа, че не следи разговора.

— Ами при хората? — попитах аз.

— Ако са живи, и то единствено с тяхно разрешение. Още повече, че е много опасно за човека, тъй като в главата му ще трябва да се поместят умовете на двама — обясни той и докосна с пръст чело. — Ако тази работа продължи дълго, ще полудеят.

Потръпнах.

— Не мисли по този въпрос, Кейт. Почти никога не се случва. Правим го единствено в изключителни ситуации като сегашната.

— Я кажи, мила Кейт… да не би да те побиват тръпки? — заговори Амброуз.

— Да, Жул — отвърнах аз и сбърчих нос. — Признавам си, че в момента съм напълно шашната.

— Супер — рече той и на устните на Амброуз плъзна усмивка.

— Жул, сега не е времето за шегички — намеси се Венсан.

— Извинявай, приятел. Не ми се случва често да показвам номерца на някой човек.

— Не е ли по-добре да се опиташ да намалиш кървенето? Шофьорът ще изперка, ако му изцапаме задната седалка — прошепна Венсан.

— Ако вече са го убили, тогава защо искат тялото му? А и защо им трябва да го убиват, след като знаят, че след три дни ще бъде отново във форма? — попитах Венсан, без да обръщам внимание на сюрреалистичния им разговор.

Той се поколеба дали да ми каже. След това погледна тялото на Амброуз, отпуснато върху моето, и зашепна:

— Само така можем да бъдем унищожени. Ако убият някого от нас, а след това изгорят тялото му, той изчезва завинаги.

 

 

Джорджия беше бясна. Не я винях.

Докато стигнем до дома на Венсан, бяхме успели да се скараме с есемеси.

Джорджия: Къде се покрихте?

Аз: На Амброуз му прилоша. Трябваше да го закараме у тях.

Джорджия: Защо не дойдохте да ми кажете?

Аз: Опитахме. Не можахме да се промъкнем през тълпата.

Джорджия: Нямаш представа колко те мразя, Кейт Бомонт Мерсие.

Аз: АДСКИ МНОГО СЪЖАЛЯВАМ.

Джорджия: Видях приятели, които ме спасиха от пълно унижение. Въпреки това те мразя.

Аз: Извинявай.

Джорджия: Не си въобразявай, че съм ти простила.

Двамата с Венсан се опитахме да помогнем на Амброуз, но той се изправи, след като слязохме от таксито, и отмести ръцете ни.

— Сега мога и сам. Леле, че тежи този. Как изобщо се движи с тези напомпани мускули?

Когато стигнахме до вратата, Венсан се обърна към мен и се поколеба.

— Ще си тръгвам — заявих и не му дадох възможност да ме отпрати.

Стори ми се облекчен.

— Ако изчакаш няколко минути, ще те изпратя, но първо трябва да го настаним.

— Няма нужда. Ще се прибера сама — отвърнах. Говорех напълно искрено. Въпреки преживяния през тази откачена вечер ужас се чувствах наистина добре. „Мога да се справя“ — казах си, докато излизах през портата и се отправях към дома на баба и дядо.