Метаданни
Данни
- Серия
- Ревенант (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die For Me, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2013)
- Разпознаване и корекция
- hrUssI (2013)
Издание:
Ейми Плъм. Обречени на безсмъртие
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2011
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-140-5
История
- — Добавяне
25.
Не съм чула кога се е прибрала Джорджия, а на следващата сутрин спах до късно. Събудих се с очакването, че нещо предстои да се случи. Още в просъница си припомних лицето на Венсан от вчера. Докато оглеждаше кафенето със замислено изражение, ме обзе копнеж и гордост. Високото красиво момче беше мое. При тази мисъл в тялото ми се разля великолепно чувство и аз бавно отворих очи.
В същия момент съзнанието ми заработи и сърцето ми се сви. Венсан не беше мой. Вече беше на друга. Аз отново се озовах в черната дупка, притисната от самота и съжаление, която бе затворът ми през последните три седмици.
Реших да поизляза и да закуся в кафене „Сан Луси“, което предишния ден забелязах, че отново работи.
Когато минавах покрай хола, забелязах, че деди се е настанил в любимото си кресло, за да чете вестник. Беше истинско по-възрастно копие на баща ми. На седемдесет и една все още имаше гъста коса. Притежаваше благородно излъчване, наследено от Джорджия, което за съжаление ме беше подминало.
Той надникна над вестника.
— Как е моята принцеска? — попита той и вдигна очилата за четене на челото.
— Супер, деди. Отивам да закуся с Джей Ди[1]. — Показах му „Спасителят в ръжта“ и я натъпках в чантата. Той пое ръката ми в своята и я постави на подлакътника на стола, като по този начин се опитваше да каже: „Остани мъничко“.
Деди заговори тихо:
— Мами се притеснява за теб. Искаш ли да поговорим?
Поклатих глава и му се усмихнах с благодарност.
— Знаеш, че съм на твое разположение винаги, когато имаш нужда от мен — рече той и върна очилата на носа си.
— Благодаря, деди — прошепнах, стиснах ръката му, след това тръгнах към вратата.
Не можех да им разкажа за проблемите си. Дори да бях скъсала с най-обикновено човешко момче, деди нямаше да разбере. Двамата с мами бяха живели в истински приказен свят. Все още бяха лудо влюбени и правеха нещата, които доставяха удоволствие и на двамата. Водеха нормален живот, държаха на сигурността и спокойствието. Двамата имаха тъкмо това, което ми се искаше да имам и аз.
Собственикът на кафенето ме посрещна лично и ме настани в предната част на заведението, където можех да остана сама. Пиех cafe creme[2], хапвах кроасан и четях книгата. Около половин час по-късно разбрах, че на стола срещу мен е седнал някой. Беше се настанил Жул, хитро усмихнат, а кафявите му очи искряха весело.
— И така, госпожице Америка, изглежда, реши, че можеш да се покриеш и да ни изоставиш всички. Никакъв шанс!
Едва се сдържах да не се изсмея радостно, но реших да се правя на безразлична.
— Ама какво ви става на вас, мъртвите? Да не би да ме преследвате, а? Снощи Шарл, сега пък ти.
— Виждала си се с Шарл?
— Да, в един клуб, близо до „Оберкампф“. — Гласът ми затихна, когато забелязах удивлението на Жул.
— Кой клуб?
— Да ти призная, нямам представа как се казва. Нямаше нито надпис, нито нищо.
— Той каза ли ти нещо?
— Не, тъкмо си тръгвах, когато го видях отвън. Защо питаш?
Той се замисли над онова, което му бях казала, след това поведе разговора в нова посока.
— Кажи, кога ще се върнеш?
Усмивката ми се стопи.
— Не мога, Жул.
— Какво не можеш?
— Не мога да се върна. Не мога да си позволя да остана с Венсан.
— Тогава с мен — намигна прелъстителю той и аз се разсмях. — Само пробвам — поясни, стисна ръката ми през масата и преплете пръсти с моите. Погледнах го смутено.
— Ти си непоправим.
— А ти изчерви ли се?
Извих очи към тавана.
— Ти си млад, невероятно талантлив художник, Жул, и съм сигурна, че момичетата се редят на опашка пред вратата ти.
— Така си е, ние мъртвите момчета забиваме безпроблемно момичетата. — Пусна ръката ми и се отпусна назад на стола със самодоволно изражение. — След като така категорично отхвърли вниманието ми, ще ти кажа, че въртя няколко гаджета, за да съм сигурен, че отношенията ми с нито една няма да се задълбочат.
— Да не би една от тях да е полуголият модел, който видях в ателието ти?
— С нея отношенията ми са чисто професионални, за разлика от нашите, стига да ми дадеш шанс. — Той нацупи устни, готов за целувка.
— Стига, Жул, спри — изпъшках аз и го пернах шеговито по ръката.
— Ох! — изпъшка той и потри мястото с пръсти. — Леле, не само си красива, ами удряш като мъж!
— Ако имаш намерение да ме тормозиш, тогава по-добре си заминавай в онзи мавзолей, където живееш — срязах го аз.
— Лелеее! Тя се осмелява да прогони нещастното зомбясало момче. Ами ако ти нося новини?
Вдигнах поглед.
— Какви новини?
— Че Венс чезне по теб. Неутешим е — заговори сериозно той. — В момента не е само образно казано „жив мъртвец“, ами е и емоционално сринат.
Сърцето ми се сви, а аз се постарах да говоря спокойно:
— Виж, Жул, наистина съжалявам. Много исках връзката ни да се получи, но след като видях как откараха Шарл в чувал за трупове… — Замълчах. Жул ме наблюдаваше предизвикателно и това ми вдъхна сили: — Не мога да си позволя да хлътна по Венсан, ако по този начин непрекъснато ще бъда в досег със смъртта. Достатъчно смърт преживях през последната година.
Той кимна.
— Знам какво ти е. Моите съболезнования за родителите ти.
Поех си дълбоко дъх и наложих на тръпнещото си сърце да се стегне.
— Освен това не си искрен с мен. Вчера видях Венсан с великолепна блондинка, с която се държеше изключително нежно.
Все едно не бях казала нищо. Той обърна хартиената подложка за сервиране, извади въглен от джоба на ризата си и замахна. Докато рисуваше, говореше:
— Венс ме помоли да проверя как си. Не смее да се доближи до теб. Казва, че не желае да ти причинява повече мъка. След като вчера те е видял как си изфучала от „Палет“, се страхуваше, че може да си извадиш погрешен извод. Очевидно е станало точно така.
Усетих как кипвам:
— Жул, знам какво видях. Какво повече от това?
Той ме погледна.
— Кейт, очевидно е, че не си глупава, затова смея да предполагам, че просто си сляпа. Женвиев е една от нас. Тя ни е стара приятелка, почти като сестра. Венсан е влюбен, но не в нея.
Едва успявах да дишам.
Доволен, че най-сетне е привлякъл вниманието ми, той сведе очи към подложката и отново започна да рисува. След малко продължи:
— Той се опитва да намери изход. Помоли ме да ти го кажа.
Жул ме стрелна с поглед, след това отново се наведе над подложката за сервиране.
— Не е зле — рече. Откъсна ъгълчето, изправи се и ми го подаде.
Беше скица, на която бе нарисувал как седя в кафенето. Приличах на Венера от Ботичели, излъчвах спокойствие и естествена красота.
— Колко красива си ме нарисувал — отбелязах аз, изпълнена със страхопочитание, и погледнах сериозното му лице.
— Защото си красива — отвърна той, наведе се и ме целуна нежно по челото, а след това се обърна и излезе от кафенето.