Метаданни
Данни
- Серия
- Ревенант (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die For Me, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2013)
- Разпознаване и корекция
- hrUssI (2013)
Издание:
Ейми Плъм. Обречени на безсмъртие
Американска. Първо издание
ИК „Ера“, София, 2011
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-140-5
История
- — Добавяне
26.
Когато на следващия ден се прибрах след поредното четене в кафене „Сан Луси“, мами тъкмо излизаше с един гост. Повечето й клиенти — търговци на картини и куратори на музеи — се отбиваха през седмицата, през работно време. Уикендите бяха запазени за частните колекционери.
Добре облеченият мъж в коридора беше застанал с гръб към мен, стиснал в ръка продълговат, тънък пакет, увит в амбалажна хартия, и чакаше мами да заключи вратата.
— Можете да вземете асансьора, а аз ще кача картината — предложи тя. Мъжът се обърна и пред мен застана Жан-Батист.
— Я! — възкликнах аз. Замръзнах на място, докато се чудех как ли ще премине сблъсъкът между двата ми свята: кланът на немъртвите, с които се бях забъркала, и моето семейство, съставено от смъртни.
— Мило момиче, изплаших ви. Моля за извинение! — Гласът му прозвуча спокойно, монотонно, сякаш четеше сценарий. Беше облечен както първия път, когато го видях — скъп костюм с шарено копринено шалче на врата, сивата му коса беше грижливо напомадена и пригладена назад, така че аристократичното му лице да остане открито.
— Катя, мила, това е мой нов клиент. Господин Гримо дьо ла Рение. Господин Гримо, внучката ми Кейт. Прибираш се тъкмо навреме, миличка. Би ли отнесла картината в ателието? Прекалено голяма е, за да я кача в асансьора.
Жан-Батист продължаваше да ме наблюдава развеселено, докато мами отваряше вратата на малкия асансьор. Усетих как гневът ми се надига, когато той самодоволно вдигна вежда. Нахлуването му в моя свят бе истинско престъпление.
Както в много парижки сгради, и нашият асансьор беше съвсем малък. В него едва се побираха двама, застанали един до друг, а трети или голяма картина нямаше как да се поберат.
Прихванах внимателно картината и започнах да се изкачвам бавно нагоре. Картината беше наполовина колкото мен, но поне рамката беше махната и не тежеше.
Качих се тъкмо когато мами отключваше вратата на ателието и бъбреше оживено с Жан-Батист, докато влизаха. Погледнах изправения му гръб и се запитах какво точно търси „чичото“ на Венсан в дома ми. Първо Жул, а сега и Жан-Батист! Как да продължа напред, ако „семейството“ на Венсан непрекъснато ми се натрапваше? Лутах се между какви ли не противоречиви чувства след разговора с Жул, но бях твърдо решена да се придържам към първоначалното си решение — рискувах сърцето си, ако се виждах и в бъдеще с Венсан.
Влязох. Вдъхнах дълбоко познатия мирис на маслени бои и лак. Ателието на баба открай време беше едно от любимите ми убежища.
Стаите на шест прислужници, разположени на цял етаж, бяха събрани заедно за новото работно помещение и по-голямата част от покрива и тавана бяха избити, за да се сложат оберлихти от матирано стъкло, благодарение на което всичко тук бе обляно в мека светлина.
Проектите, над които мами работеше в момента, бяха пръснати в цялото ателие, поставени на триножници. Картина на стар майстор, потъмняла с годините — изобразяваше стадо крави на ливада — бе разположена непосредствено до постимпресионистична картина на момичета, вдигнали високо крака и поли, докато изпълняваха танца си, и очевидно шокираха испанка, облечена в черно, скрила пуритански устните си с ветрило.
— Сега искам да погледна — настоя мами, пое пакета от мен и го положи върху широк работен плот в средата на помещението. Свали внимателно хартията, след това обърна картината и я заразглежда. Беше портрет на млад мъж в тъмносиня униформа на Наполеон и висока, черна шапка с пера. Очевидно това бе самият Жан-Батист.
— Семейната прилика се забелязва веднага — отбеляза изпълнената със страхопочитание мами, вдигна поглед от картината, обърна се към клиента, след това отново се наведе.
Той се приближи и докосна скъсано местенце на платното, на нивото на челото на мъжа.
— Ето го скъсаното място — посочи той.
— Чист разрез, лесно ще се реставрира. Ще се захване откъм гърба и може дори да не се наложи да докосвам боите. С какво казахте, че е срязана?
— Не съм казал, но е с нож.
— О! — възкликна изненадано мами.
— Няма защо да се притеснявате. Нали знаете как е, когато се разлудуват внуците. Вече им е забранено да си играят в кабинета — рече той и ме погледна съвсем спокойно.
— Изчакайте ме, ако обичате. Оставих си разписките долу в апартамента. Кейт, би ли направила на господин Гримо кафе? — Тя кимна към кафеника, оставен на масичка в ъгъла, и забърза към вратата. Дори не я затвори, когато излезе.
Двамата с възрастния ревенант останахме неподвижни, докато не чухме, че старият асансьор потегли. След това той пристъпи към мен.
— Какво правите тук?
— Трябва да поговорим — заяви той и властният му тон силно ме подразни. — Жул ми каза, че си видяла Шарл. Моля те, кажи ми къде.
Прецених, че колкото по-скоро разкажа на Жан-Батист каквото го интересуваше, толкова по-скоро той щеше да се разкара.
— Беше застанал пред един клуб близо до „Оберкампф“. Беше петък, около полунощ.
— С кого беше? — Макар на пръв поглед да бе съвсем спокоен, аз забелязах потрепване в ъгълчето на устата му и разбрах, че положението е зле.
— Стори ми се, че е сам. Защо?
Той погледна към вратата, сякаш преценяваше дали имаме време да поговорим.
— Дойдох поради две причини. — Говореше тихо и бързо. — Първата беше да те разпитам за Шарл. Той изчезна преди няколко дни, след… — погледна портрета с неприязън — след като упражни умението си да хвърля нож. Втората беше да посетя дискретно семейството ти. Трябваше да разбера откъде си.
Гневът ми пламна отново.
— Какво? Да не би да ме шпионирате? Какво трябва да означава това „откъде съм“? Проверявате дали баба и дядо имат пари ли? — Поклатих отвратено глава. — Имат, макар и не толкова много, колкото вас. И не разбирам защо се интересувате. — Тръгнах към вратата.
— Спри! — нареди той и аз се подчиних. — Парите нямат значение за мен. Характерът обаче има. Баба ти и дядо ти са честни, уважавани хора. И сигурни.
— Какво означава това? Че са достатъчно честни и уважавани, за да ви реставрират картината ли?
— Не. Достатъчно честни и уважавани, за да им се доверя, ако се наложи.
Когато най-сетне разбрах значението на думите му, изпънах гръб. Той шпионираше семейството ми, за да разбере дали съм достатъчно добра за Венсан. Изглежда, не беше разбрал, че всичко между нас е приключило.
— Няма да се наложи. Не се притеснявайте, господин Гримо, няма да се натрапя отново в безценния ви дом. — Вбесих се на себе си, когато усетих, че по бузата ми се стича сълза, и я избърсах с гневен замах.
Острите линии на лицето му омекнаха. Докосна леко ръката ми.
— Но, мило момиче, трябва да се върнеш. Венсан има нужда от теб. Той е неутешим.
Сведох поглед и поклатих глава.
Жан-Батист повдигна брадичката ми със съвършено поддържаните си ръце, така че очите ни се срещнаха.
— Той е готов на невероятна жертва, за да бъде с теб. Не ни дължиш нищо — нито пък на него — наистина не ни дължиш нищо, но те моля да го изслушаш.
Решителността ми започна да се топи.
— Ще си помисля — прошепнах най-сетне.
Той кимна доволно.
— Благодаря ти. — Гласът му прозвуча дрезгаво, докато произнасяше думите, с които очевидно не беше свикнал. Тръгна бързо към вратата и заслиза по стълбите, когато чу, че асансьорът се качва.
Мами слезе, навела глава над книгата. Огледа празното ателие.
— Той къде отиде?