Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (9)

Котешкият страж

Известно време пътуваха, без да продумат. Маншон караше по-бързо от преди, сякаш лошото му настроение го принуждаваше по-силно да натиска газта и крайпътните камъни просто летяха край тях. Вероятно поради високата скорост Полуобувка въртеше пръстите на краката си много по-яростно, отколкото всеки друг път.

Внезапно Маншон закова колата на място.

— Чудно! — възкликна той и настойчиво се взря някъде напред. — Появил се е някакъв странен пътен знак, който го нямаше преди.

— Сигурен ли си? — запита Полуобувка.

— Напълно — отвърна Маншон. — Ако преди два часа този знак го е имало тук, да се казвам не Маншон, а Ръкавица! Но преди всичко никога не съм виждал подобен пътен знак.

Той приближи колата съвсем близо.

Жълт триъгълник, вписан в червен кръг. Но най-интересно за смелчаците беше изображението на скачащ котарак в средата на новия пътен знак.

— Това е предупреждение — обясни Маншон, който добре познаваше правилника за движение по пътищата. — Подобни знаци се поставят там, където на пътя могат да изскочат някакви животни. Обикновено рисуват елен или крава, но в случая виждаме котарак.

— Ясно — разбъбри се Полуобувка. — Знакът ни предупреждава за котките и следователно трябва веднага да се връщаме.

— Съвсем не е така — усмихна се Маншон. — Знаците за забрана са съвсем други. Но сега трябва да се шофира. Внимателно, за да не попадне под гумите някоя котка.

Мъхеста брада не откъсваше очи от пътния знак.

— Приятели, този знак ми отвори очите — внезапно зарадван извика той.

— В какъв смисъл? — зачуди се Маншон.

— В смисъл, че открих — отвърна Мъхеста брада. — Сега знам какво видяхме снощи.

— За какво намекваш? — зачуди се озадачен Полуобувка. — Този знак ти отворил очите?

— Имам предвид тъй наречения от нас бял хищник, който се появи нощес на полянката и ни изплаши с пламтящите си очи — обясни Мъхеста брада. — Ако искате да знаете, този бял хищник не е никой друг, освен Алберт!

— Как тъй изведнъж стана толкова сигурен? — недоверчиво подпиша Маншон.

— Ние зърнахме снощния звяр в краткия миг, когато скочи да избяга — продължи Мъхеста брада. — Много добре помня този скок, преди да изчезне хищникът. Нищо друго не забелязах тъй добре, сякаш и сега ми е пред очите. Скочи точно както е нарисувано тук, на пътния знак. Белият хищник избяга с котешки скок, приятели мои, следователно може да бъде само котка! А щом е бяла, несъмнено това е Алберт!

— Интересно — заключи Маншон. — И на мен ми се струва, че в онзи звяр наистина имаше нещо котешко.

— На мен пък ми се струва, че съдбата се подиграва с нас — обади се Полуобувка. — Само като си помисля, че Алберт беше едва ли не в ръцете ни.

— Е, какво толкова — реши накрая Маншон. — Щом Алберт веднъж се е появил насам, може пак да дойде. Следователно най-добре ще е да се върнем на полянката.

По мнението на останалите този план изглеждаше най-разумен и автомобилът отново пое по пътя.

Но едва-що тръгнали, смелчаците съзряха две големи шарени котки, които изскочиха на шосето от крайпътните храсти. Маншон свирна няколко пъти с клаксона, но котките изобщо не му обърнаха внимание. Те се спряха по средата на пътя и предизвикателно се загледаха в тях.

— Дали не познаха автомобила ни? — загрижи се Полуобувка. — Виж, че си спомнили и за моето мишле.

— В този сложен свят всичко е възможно — отвърна Мъхеста брада.

Маншон натисна спирачките и автомобилът спря. Два чифта жълти, демонични очи се взряха в смелчаците.

— Да почакаме малко — предложи Маншон. — Нека видим какво са намислили.

Но котките не изглеждаха да са намислили нещо. Просто стояха на пътя и толкова.

За всеки случай Маншон даде още един, по-дълъг сигнал.

Никакво въздействие. Само една от котките тупна веднъж-дваж с дебелата си опашка.

— Милите ми котета — въздъхна Маншон.

— Ти си миличък! — сопна му се Полуобувка. — Тези котки са ужасно мърляви!

— Точно така — съгласи се Маншон. — Именно това исках да кажа. Но сега съм развълнуван, а в такъв момент обърквам думите, които започват с буквата „м“.

— Да се надяваме, че някой ден няма да объркаш името си. Нали и то започва с „м“ — промърмори под нос Полуобувка и прехвърли лошото си настроение на котките. — Пет! Пет, марш оттук! Пет!

Сега другата котка помръдна опашка.

— Котките махат с опашки, само когато започват да се сърдят — предупреди Мъхеста брада. — Не си струва да ги разлютим.

— Нима считаш, че аз не мога да се разлютя? — кипна Полуобувка. — През цялото време съм страшно сърдит, но си нямам опашка да я размахам. Само шавам с пръстите на краката си.

— Ти въртиш тия пръсти по всяко време — засмя се Маншон. — Не само когато си ядосан.

— Може и така да е — отвърна Полуобувка. — Но когато съм сърдит, въртя пръстите на краката си от гняв. Според мен разликата е голяма — дали шаваш с пръсти от яд или от весело настроение.

— Разбира се, че е така — не възрази Мъхеста брада. — Но котките не се съобразяват с това дали си сърдит и сега не помръдват от мястото си.

— Тия тук трябва да са на пост — предположи Мъхеста брада. — Оставили са ги на стража, за да не попречат някои неканени гости.

— Няма спасение — изпъшка Полуобувка. — Казах ви още при онзи пътен знак, че най-добре ще е да се върнем. Но чува ли ме някой, а?

— Съществува една възможност да премахнем котешкия страж — обади се Мъхеста брада. — В природата нито едно същество не може да устои на човешкия поглед. Вглеждаш ли се остро и продължително в очите на което и да било животно, то непременно ще извие глава и ще предпочете да избяга веднага.

— Както разбирам, съветваш ни да погледнем котешките стражи право в очите — пошегува се Маншон.

Той се наведе напред, опря нос в стъклото и втренчи поглед в очите на котката, застанала по-наблизо. Мъхеста брада избра за жертва другата, изправила се по-далече и последва примера на Маншон. А Полуобувка се опита да гледа с едното око първата котка, а с другото — втората.

Не измина дори минута и котките станаха неспокойни. Току измяукваха или безцелно въртяха глави. Сякаш се притесниха от нещо. И тогава… внезапно скочиха на крака. Едната се близна веднъж-дваж, другата се изви на дъга. Повече и не погледнаха към автомобила. Тръгнаха по пътя напред и скоро се изгубиха между дърветата.

— Много поучителен случай — обади се Мъхеста брада. — Дори и дребосъчета като нас са по-висши същества от всяко четириного, защото притежаваме сила на духа.

— Наистина сме по-силните духом! — съгласи се Полуобувка.

Маншон побърза да даде газ.