Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (15)

Маншон съчинява стихове

На следващата сутрин, едва отворил очи Мъхеста брада се втурна към автомобила и се развика: — Събудете се! Събудете се! Спомнете си за пирожките и за какаото!

Не беше много сигурно, че възрастната жена щеше да им приготви пирожки и да им свари какао заради сивия котарак, защото в писмото си тя ги молеше да й върнат Алберт. Но поне се надяваха, защото още снощи излапаха до последната троха изварата от хладилника.

Полуобувка открехна вратата на автомобила и като триеше сънените си очи, попита:

— Къде е Маншон?

— Маншон ли? — зачуди се Мъхеста брада. — Не спа ли при теб в колата?

— Снощи си легна, както винаги — обясни Полуобувка. — Но сега го няма.

— Нищо не разбирам — измърмори Мъхеста брада.

Двамата се умълчаха озадачени.

В настъпилата тишина дочуха хлипания, които идваха откъм гората, някъде съвсем наблизо. Нима Маншон плачеше там?

— Маншон! — провикна се с все сила Полуобувка. — Къде си, Маншон?

Плачът секна. Отново тишина. Но после на пресекулки се чу печалният гласец на Маншон:

— Аз съм… тук! Аз съм… тъй… са-мо-тен…

— Самотен бил! — разбра Мъхеста брада.

— Вчера с него извършихме истински подвиг, а сега защо е ревнал като сополанко — недоумяваше Полуобувка.

Мъхеста брада допълни:

— Излиза, че наистина е противоречив характер.

Запромъкваха се натам откъдето идваше гласът на Маншон и скоро намериха своя приятел сгушен под един храст. Бузите му бяха мокри от сълзите, а в ръцете си държеше куп писма.

— Какво правиш? — съчувствено попита Мъхеста брада.

Маншон пак избухна в плач:

— Аз съм тъй самотен! Чета тия писма. Не съм стигнал още до последното.

— Ах, значи си сам на света! — разгневи се Полуобувка. — А ние с Мъхеста брада? Да не би случайно да не сме твои другари и мили приятели? Или какво? Сам си въобразяваш това. Не разбирам защо се чувстваш самотен.

— Моля за извинение — отвърна Маншон и направи опит да се съвземе. — Вие сте ми приятели, това от само себе си се разбира. Какви глупости измислям, но то е под влияние на тия писма.

— Какво толкова си написал там, че тъй да се изкараш от релси? — зачуди се Мъхеста брада.

— Чуйте сами — въздъхна Маншон. — Може би тогава ще ме разбере по-добре.

И той зачете на глас първото попаднало му писмо:

„Драги Маншон! Бедният ми малчуган! Едва ли ще се досетиш колко съм нещастен аз, който търся път към теб с тия редове! Аз съм тъй самотен, тъй страшно самотен върху огромното земно кълбо. И няма кому да протегна ръка! Ти знаеш, скъпи Маншон, че си нямам нито един приятел…“

Но не успя да продължи. Гласът му секна и Маншон пак се заля в сълзи.

— Защо се разстройваш с тия писма? — въздъхна Мъхеста брада. — Какъв смисъл има?

— Няма смисъл — хлипаше Маншон. — Просто съм свикнал да си пиша писма и после да ги получавам.

— От този глуповат навик ние във всеки случай ще те отучим! — обади се с леден глас Полуобувка. — И повече никакви писма! Ако пък толкова не можеш без писане, съчинявай стихове! Моля те! Ще ни ги четеш вечер край огъня. Вярвам, че и Мъхеста брада с удоволствие ще слуша твоите стихове.

— Обичам стиховете за природата — насърчи ги Мъхеста брада.

Сълзите на Маншон пресъхнаха.

— Благодаря ви, приятели! — възкликна просиял Маншон. — От днес нататък вече няма да пиша никакви писма, честна дума! Ще съчинявам стихове, докато името ми е Маншон, а не Ръкавица! Стихове, бликнали от сладка мъка и тъга!

— Все още предпочитам вкусни пирожки и топло какао — напомни им Мъхеста брада. — Най-важното е да занесем котарака на старата жена, а после Маншон нека си пише стиховете, колкото му душа иска.

Върнаха се на полянката и се спряха при капана.

— Котаракът изглежда спи — каза Маншон и надникна между клоните.

Мъхеста брада приклекна до него.

— Този див звяр съвсем се е кротнал — отбеляза той.

Полуобувка поразлюля клонките около капана, но котаракът не му обърна никакво внимание. Лежеше, сложил глава върху лапите си и дори не помръдна с опашка.

— От мързеливо, по-мързеливо същество — рече Полуобувка. — Би могъл да ни погледне поне от учтивост.

— Но когато ме нападна, съвсем не приличаше на мързеливец — усмихна се Мъхеста брада.

Полуобувка сви рамене:

— Иди, че ги разбери тия котки! Може би сега не помръдва, защото с попадането си в капана е изпитал сладка болка и тъга.

— Точно така! — съгласи се с него Маншон. — Не забравяйте, че е изкарал цялата нощ в самота. Чувствам, че именно ние сме му задължени. Защо трябва да се отнасяме сурово и жестоко към един самотен затворник? Другите котки са заточени на острова, но поне са заедно.

— Именно поради това по-скоро да го предадем на грижите и любовта на онази добра жена. Ако не се каним да оставаме тук за вечни времена — запрепира се Мъхеста брада. — По-добре да помислим как да го измъкнем от капана.

— Сега да ми беше тук въжената стълбица от хеликоптера — разпали се Полуобувка. — Не се сетихме с Маншон да си отрежем от нея.

— Трудна работа е да уловиш котка с голи ръце — загрижи се и Мъхеста брада. — Нека Маншон докара колата по-наблизо. Ако изтървем котарака, не само онази жена ще остане без радост в старините си, но и ние ще се простим с вкусната закуска.

— Така е — съгласи се Полуобувка. — Ще използваме Маншон за въжена стълбица. Като на шега котаракът ще изтича по неговия маншон. Толкова е дебел, че Маншон няма и да усети ноктите му.

Маншон не се съгласи да бъде въжена стълбица, а просто докара автомобила съвсем близо до капана и отвори вратата.

Котаракът най-после вдигна глава. Изправи се, протегна се и се огледа. Съзря леглото през отворената врата и само след миг с един юнашки скок се намери в него.

— Браво! — провикна се Полуобувка.

Маншон бързо затвори, но явно нямаше нужда от това. Котаракът не възнамеряваше да бяга. През стъклото видяха как той спокойно се сви на кълбо в леглото и като замърка тихичко, отново се унесе в дрямка.

— Чудесно! — радваше се Мъхеста брада. — Котаракът инстинктивно разбра какво се иска от него. В света на животните инстинктът е нещо много важно.

— Излиза, че котаракът е страшно умен благодарение на инстинкта си — каза Маншон, доволен от развоя на събитията. — Надявам се да хареса на старата жена и да й замени Алберт във всяко едно отношение.

Настаниха се в автомобила.

— А сега никакво спиране! Право в къщата на старата жена! — разпореди се Мъхеста брада.

Маншон запали мотора и кимна с глава:

— Трябва само да спрем до някакъв магазин и да купим салам за котарака.

„Саламът е най-важната храна.

Да спасим котарака от глада!“

— Няма и половин час, откак Маншон реши да пише стихове, а вече ги съчинява с рими — каза с уважение Полуобувка.