Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (22)

Сред развалините на замъка

Маншон доста се полута и след няколко грешки най-после откри широк и сравнително гладък път, който извеждаше право към развалините на замъка. Но колкото повече приближаваха, смелчаците ставаха по-угрижени. Особено след като един огромен сив плъх пресече пътя им съвсем близо до колата.

— Казват, че плъховете били ненаситни твари — загрижено се обади Маншон. — Кой знае дали не ядат и автомобилни гуми!

— Във всеки случай пият газ — осведоми ги Полуобувка. — А гумата след газта е желана закуска, струва ми се.

Маншон се разтревожи не на шега.

— Нямам ни една резервна гума — изпъшка той.

Но Полуобувка решително отсече:

— Ние нямаме и ни един медал в запас. Давай напред, Маншон! Един медал във всеки случай е много по-важен от четири жалки автомобилни гуми. Давай, Маншон, пък дори и на голи джанти да останем!

Но повече нямаше накъде да вървят. Пътят свърши и те се изправиха пред самите развалини на замъка. Маншон решително подкара през една дупка в каменната стена.

Спирачките изскърцаха.

И тогава…

— О, Господи! — втрещи очи Полуобувка.

— Какъв кошмар!… — прошепна Мъхеста брада.

Маншон закри лицето си с ръце.

Автомобилът, така внезапно спрял, още потреперваше леко като че ли и той тръпнеше от ужас пред невероятното зрелище, което се разкри пред очите им.

Разбира се, смелчаците мислено се бяха подготвили за срещата с плъховете. Но съвсем не допускаха, че тук ще се сблъскат с подобна сган, само при вида на която кръвта в жилите се смразява. Това невъзможно сборище като жива покривка застилаше всяка педя земя из развалините. Плискаше се като сива пяна и по стените, защото долу нямаше място за всички. А очите им! Очи на плъхове! Каква злина бликаше от погледа им!

— Скъпи Полуобувка! — промълви Маншон и най-после се реши да открие лицето си. — Ще ти отстъпя своя медал, само да изчезваме колкото се може по-скоро оттук.

— И аз ще ти дам своя медал — подкрепи го Мъхеста брада.

— Можеш да ги носиш поред или и двата заедно.

Но преди Полуобувка да успее да отвърне нещо, нейде над тях се дочу крясъкът на свраката. Този път наистина им се подиграваше, или по-скоро им се присмиваше.

Чак сега те забелязаха вековния бор, точно в средата на развалините. И гледай ти — на върха му се чернееше сврачето гнездо. Ето откъде се носеше това непоносимо грачене.

— Приятели — тихо и много сериозно заговори Полуобувка. — Вие сте готови да ми подарите своите медали и аз съм ви крайно благодарен, честна дума. Но спомнете си за какво ги получихме ние! За смелост, не е ли така! Ние всички сме наградени за храброст. И прилича ли ни на нас — храбрите, да отстъпим позорно и да избягаме. Особено сега, когато сме тъй близко до целта.

Маншон измери с очи разстоянието от автомобила до бора.

— Близко е — въздъхна той. — Но между нас и тази цел има поне две хиляди плъха.

Все пак думите на Полуобувка жегнаха дълбоко и Маншон, и Мъхеста брада, така че нито един от тях не отвори повече дума за отстъпление. Какво да се прави — щом веднъж вече ги бяха наградили за храброст, трябваше да останат мъжествени докрай.

— Бихме могли да се качим на върха на бора — започна Мъхеста брада. — Въпросът е как да стигнем до него през пълчищата плъхове.

— Тъй, тъй — закима Маншон. — Именно в това е въпросът!

В същото време под бора нещо ставаше. Плъховете се сгъстиха толкова, че се освободи място, широко около две крачки. А там се появиха два плъха.

Единият — съвсем обикновен, се движеше някак мудно и го изтласкаха от сборището почти насила. Срещу него се изправи много по-едър плъх, почти колкото котарак. Той пращеше от здраве и сили. Изпълнен с увереност в собствените си очи, надменно изгледа насъбралите се плъхове, оголи зъби и впи свирепия си поглед в очите на своя противник. Известно време и двамата не помръдваха.

— Какво става там? — зачуди се Маншон. — Какво искат един от друг тези два плъха?

— Състезават се — отвърна Мъхеста брада.

Полуобувка изведнъж се ухили, забравил за миг тежкото им положение.

— Според мен по-скоро изпитват силата на погледите си, както ние направихме с котките.

Мъхеста брада кимна и рече:

— Именно. Гледат се съсредоточено и по този начин премерват сили. Най-силното оръжие на всеки плъх е неговият поглед. Така може даже да убие друг плъх, без дори да го докосне със зъби.

След тия обяснения настроението на Полуобувка помръкна. Плъховете продължаваха необичайното сражение. Едрият плъх започна да обикаля край своя враг. Козината му настръхна и той зловещо взе да трака със зъби. Безбройните пълчища наоколо, затаили дъх, следяха двубоя като че ли бяха на цирково представление.

— Чак толкова не ми е притрябвал този медал — изведнъж се обади Полуобувка. — Според мен можем да обръщаме колата още сега, незабавно.

Беше престанал да върти палците на краката си, което само по себе си вече беше нещо изключително.

Маншон и Мъхеста брада го гледаха като треснати. Разбира се, борбата между плъховете беше нещо ужасно. Нищо чудно, че това извади Полуобувка от равновесие. Но все пак… Та нали преди малко тъкмо той им говореше за смелостта.

— Ами храбростта? — зачуди се Маншон. — Къде се дяна тя и как ще се оправяме с нея?

— Ех, този медал едва ли ще ме направи по-смел, отколкото съм — разсъждаваше Полуобувка. — По мое мнение не е нужно да се надценяват чак толкова разните му там значки и медали.

Но Маншон и Мъхеста брада не бяха съгласни да се връщат. Веднъж бяха проявили слабост, но тогава именно Полуобувка беше този, който със своята решителност им възвърна куража. Сега те трябваше да му вдъхнат смелост.

— Горе главата, Полуобувка! — усмихна се Маншон.

Мъхеста брада добави:

— Всички се боим от тези отвратителни твари. Но нали истинската смелост се проявява именно тогава, когато примираш от страх, но твърдо отстояваш поста си!

Полуобувка не отвърна, но пак зашава с пръстите на краката си.

Борбата между плъховете продължаваше вече около час или даже повече. Но изходът се очертаваше. Едрият плъх обикаляше около малкия, който боязливо се притискаше към земята.

Мъхеста брада неочаквано се сети за нещо:

— Трябва ни оръжие срещу плъховете!

— Правилно! — възкликна Полуобувка. — Ако ми беше тук прашката…

Но Мъхеста брада не го остави да довърши, а решително заяви:

— Нито твоята прашка, нито даже най-могъщото оръдие може да помогне срещу плъховете. Нуждаем се от нещо съвсем друго и него ще тръгна да търся още сега.

— Как така? Надявам се, че не се каниш да ни оставиш с Полуобувка сами сред този ад — изплаши се Маншон.

— Точно това се каня да сторя — отвърна Мъхеста брада. — Но докато ме няма, не изпускайте от очи свраката, да не отлети нанякъде с медала.

— Но… — опита се да възрази Полуобувка.

Мъхеста брада и този път го прекъсна:

— И никакви други уговорки! Време е да тръгвам. Сега плъховете следят двубоя и няма да ме забележат. А свърши ли борбата, ще бъде късно!

Той отвори вратата на автомобила, слезе предпазливо и само след миг изчезна от очите на Маншон и Полуобувка.

— Замина — прошепна Маншон.

Полуобувка кимна умърлушено.

На полесражението по-дребният плъх започна вече да диша на пресекулки. След няколко минути рухна и повече не се и помръдна.