Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (10)

Капанът

От мястото на котешкия страж до лагера им на полянката не беше далече. Смелчаците завиха по вече познатия им горски път и скоро се озоваха на мястото, където пренощуваха.

— Тук наистина е красиво и спокойно — рече Маншон, когато слязоха от колата. — Все по-добре започвам да разбирам защо Мъхеста брада обича природата. Сред нейното спокойствие и доброжелателност дори и тревогите се понасят по-леко.

— Да, да — потвърди Полуобувка. — Тук наистина е много хубаво. Лекият ветрец приятелски роши косите, а птиците те приветстват с ликуващи трели.

Той се протегна с удоволствие, после откъсна едно цвете и с интерес го поднесе към носа си, за да го помирише.

Мъхеста брада се обърна към Полуобувка и попита:

— Наистина ли птиците пеят?

Полуобувка се накани да отвърне нещо, но внезапно остана смаян.

— Чуваш ли птича песен, Полуобувка? — повтори въпроса си Мъхеста брада, а лицето му ставаше сериозно и мрачно.

— Но как така? — все повече се объркваше Полуобувка. — Колкото и да се вслушваш, нищо не се чува!

— Какво означава това? — недоумяваше и Маншон. — Нито глас!

— Не е трудно да се обясни мълчанието на птиците — каза Мъхеста брада. — Не пеят, защото котките са нападнали гнездата им. Едва сега разбирам колко лекомислено постъпихме. За нищо на света не биваше да оставяме котките в гората. Ние сме виновни за голямото нещастие, сполетяло птиците.

— Ненавиждам котките — разпали се Полуобувка. — Мразя ги!

— За съжаление от такава ненавист няма никаква полза — продължи Мъхеста брада. — Налага се да действаме. Ако нямате нищо против, ще търсим котешката орда. А самият Алберт ще хванем тук, на полянката. Но котките не налитат на неподвижна стръв.

— За какво намекваш? — застана нащрек Полуобувка.

— Разбира се, че за твоето мишле — обясни Мъхеста брада.

— Щом ще правим капан, трябва ни примамка. Мишлето ще свърши добра работа. Или считаш, че Алберт ще се хване сам на капана заради милите ти очички?

— Съгласен съм — каза Полуобувка и се умърлуши. — Но си мисля, че моето мишле и без това страшно се напати.

Мъхеста брада смръщи дълбоко вежди, но не отвърна нито дума. А и какво би могъл да каже? Мишлето на Полуобувка наистина доста преживя с тях.

— Е, няма как! — намеси се и Маншон. — Много добре знаем колко силно обича играчката си Полуобувка. Може би ще се намери нещо друго, с което да примамим Алберт. Предлагам ние двамата с Мъхеста брада да се заловим с майсторенето на капана, а Полуобувка да потърси нещо за стръв.

— Това ми харесва повече — облекчено въздъхна Полуобувка. — Все ще се намери нещо в гората.

Макар Мъхеста брада да изпита угризения, че е тъй безчувствен към една играчка, заръча на Полуобувка с много строг глас:

— И не забравяй, че примамката се подбира с майсторство и старание. Без добра стръв изобщо не се мяркай насам!

— Знам, знам — промърмори Полуобувка.

От дете не понасяше да го поучават. Затова побърза да се отдалечи, преди Мъхеста брада да добави още нещо.

Когато не след дълго Полуобувка се изгуби измежду дърветата в гората, Маншон смутено погледна към Мъхеста брада и сведе очи към земята.

— Честно казано, никога в живота си не съм правил капан — тихо каза той. — Просто не съм имал възможност, цялото ми време отиваше за писане на писма.

Мъхеста брада се усмихна и отвърна:

— Все някога се случва да направиш нещо за първи път в живота си. И аз не съм кой знае какъв майстор, но когато бродех из гората, понякога съм виждал капаните за дивите животни. Право да си кажа, те винаги са ми били неприятни. Не е красиво да подмамиш някого и да го хванеш в капана. Но за съжаление сега ние нямаме друг избор. И доколкото разбирам от тази работа, за да направим капан, не ни трябва нищо друго, освен лопата и брадва.

За щастие в автофургона се намери и едното, и другото. Маншон си служеше с лопатата, когато се налагаше да измъква колата от калта или дълбокия сняг, а с брадвата си проправяше път из гората.

Двамата се заловиха за работа. Мъхеста брада грабна лопатата и започна да копае яма по средата на полянката, а Маншон взе брадвата и навлезе в гората да насече по-дълги и по-гъсти елхови клонки.

Работата им не беше лесна. Земята — твърда, клоните — жилави. Мъхеста брада често удряше на камък, а брадвата на Маншон се извиваше встрани, сякаш се канеше да го перне със злост.

— По-трудно е да направиш капан, отколкото някой да се хване в него — оплака се Маншон.

— Работата се бои от майстора си — изпръхтя в отговор Мъхеста брада. — Дано само Полуобувка намери примамка.

Той не познава навиците на котките, току-виж донесъл дъждовен червей или нещо друго.

Стараеха се с всички сили, но работата не спореше.

— Целият се изпотих — обади се Маншон. — Без дъх останах от тази горещина!

— Явно работата стопля по-добре от всякакъв маншон — мъдро каза Мъхеста брада. — Но какво да се прави, щом името ти не разрешава да смъкнеш дрехата си от гърба.

Продължаваха да работят. Задъхваха се, едва се държаха на краката си, но съвестно се трудеха. Накрая усилията им бяха възнаградени — Мъхеста брада изкопа дълбока яма, а Маншон домъкна цял наръч от дъхави елхови клонки. Оставаше им само да покрият ямата с тях и капанът щеше да бъде готов.

— Ха, така! — доволен огледа работата Мъхеста брада. — Достатъчно е Алберт само да се появи насам, и хайде в клопката!

— Само дето още си нямаме примамка — загрижи се Маншон. — Къде ли се дяна Полуобувка?

След около два часа на полянката иззад рошавите лескови храсти се показа Полуобувка. Навел глава, той бавно приближи и с отчаяние се загледа в капана.

— Намери ли стръв? — попита Маншон.

Полуобувка въздъхна и отговори:

— Нито една птича песен. Нито наблизо, нито надалеч са останали някакви птици. Гората сякаш е замряла.

— Ами примамката? — нетърпеливо го прекъсна Мъхеста брада. — Какво ще правим сега? Ако не се лъжа, това беше твоя грижа, нали?

Полуобувка пъхна ръка в пазвата си.

— Моля!

И измъкна мишлето си. Подаде го на Мъхеста брада.

— Как? — смая се той. — Но това е…

— Това е моето мишле — потвърди Полуобувка. — Давам ти го за примамка в името на птичите песни.

Мъхеста брада с нежност пое играчката на Полуобувка и внимателно я сложи върху елховите клонки.

— В името на птичите песни — повтори Полуобувка. — В името на птичите песни моето любимо мишле е готово на всякаква саможертва.

— Много ти благодарим — отвърна Мъхеста брада. — Ти си великолепен, чудесен, великодушен дребосък!

И той тайно изтри бликналата в ъгълчето на окото му сълза.

Сега, когато и примамката беше намерена, Маншон и Мъхеста брада се почувстваха неистово уморени.

— Днес се потрудихме достатъчно — бавно каза Мъхеста брада. — Слънцето вече залязва, а от това копане съвсем останах без кръст!

— От тая брадва съм като с отсечени ръце — оплака се и Маншон. — Даже пръстите си вече не мога да помръдна.

— С пръстите на ръцете съм горе-долу добре — каза Полуобувка, — но пръстите на краката ми… Природата има една неприятна особеност: стъпваш ли полуобут, набождаш се на какво ли не!

Смелчаците решиха незабавно да си легнат. Хапнаха на две на три и въпреки че слънцето беше все още високо, опънаха се да спят. Мъхеста брада се отпусна по гръб и веднага се унесе. Маншон и Полуобувка се настаниха в колата и съвсем скоро оттам се дочу задружното им хъркане, като че ли някой беше забравил да изключи мотора на автомобила.