Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (30)

Контролният пост

Автомобилът се носеше с голяма бързина по бялата лента на шосето и настроението на смелчаците беше много добро. Бяха свободни от няколко дни и сега бързаха да изпълнят своето тържествено обещание. При това хладилникът им бе пълен с буркани сладко, които младата стопанка им подари в знак на благодарност.

В далечината се показаха очертанията на града. Ах, това беше същият онзи град, в който се запознаха, когато си купуваха сладолед и решиха никога да не се разделят.

Маншон внезапно се наведе към стъклото, присви очи и се загледа напред, като смени скоростта.

— Ха, край пътя се е появила някаква будка — съобщи той, — когато минахме преди оттук, я нямаше.

Двамата му приятели посрещнаха равнодушно тази новина.

Сега, накъдето се обърнеш — строят. Навред израстват къде будки, къде по-големи постройки. Но щом приближиха, пътя им препречи спусната бариера. Видяха и една табела, на която с огромни букви бе изписано:

„КОНТРОЛЕН ПОСТ

СПИРАНЕТО ЗАДЪЛЖИТЕЛНО“

— За първи път срещаме такъв контролен пост — зачуди се Маншон. — Интересно какво ли проверяват тук?

— Дано само не проверяват дали носим сладко — размърда се обезпокоен Полуобувка.

Когато автомобилът им се закова пред бариерата, от будката изскочиха трима души. Първият бе с фуражка и униформа със златни копчета, вторият — в обикновен, изпоцапан работен комбинезон, а третият — с бяла престилка.

Онзи с фуражката сигурно бе началникът. Той приближи автомобила, впери поглед в Маншон, козирува и поздрави:

— Здравейте! Имате ли средства за борба с плъхове?

— Какво? — ококори очи Маншон. — Какви средства да имаме?

Началникът поклати с укор глава:

— От луната ли сте паднали? — измърмори той. — Не знаете ли, че вчера плъховете нападнаха града? Заради тях сме обявили извънредно положение и всички пътуващи за града трябва да бъдат снабдявани с някои предпазни средства.

— За първи път чуваме — отвърна Маншон.

Началникът прие още по-строг вид и им направи знак да слязат от колата.

— Ако искаме да се преборим с плъховете — обясни той, — никой не бива да подценява средствата за борба с тях. За такива пътници като вас все още имаме капани за мишки. Ще ви дам два срещу подпис. Сложете единият върху капака на мотора, а другият — в багажника, тъй както изисква инструкцията.

После той се обърна към мъжа с бялата престилка и все тъй мрачно произнесе:

— Убеден съм, че тия тримата даже не са ваксинирани!

Човекът с бялата престилка приближи.

— Аз съм медицински работник — представи се той. — Възложено ми е да проверявам дали всички са ваксинирани. Плъховете, както знаете, са носители на заразни болести и по-добре да се предпазим от тях, вместо по-късно да се лекуваме.

— Загубена работа — махна с ръка Полуобувка. — Като дете са ме дупчили кой как свари, но сега вече да го няма майстора. Няма да разреша! Не ме плашат инжекциите. Съвсем не! Но това е принципен въпрос. Смятам, че чаят от еленов мъх е най-доброто средство срещу всички болести.

— Моля, моля — оживи се медицинският работник. — Съвсем не искам да подценявам билките. Но в случая имаме миграция на плъховете. Да не забравяме, че през средните векове именно плъховете са разнасяли чумната зараза. Срещу чума чаят от еленов мъх ще ти помогне толкова, колкото и чорбата от кисело зеле.

Полуобувка се усмихна иронично:

— Медицински работник сте, а говорите празни приказки. В днешно време кого можеш да уплашиш с чумата?

Началникът слуша известно време този научно медицински разговор, после кипна:

— Стига приказки! Като не сте съгласни да ви ваксинират, завивайте обратно и вървете, ако щете на гробищата. Но без ваксина никой няма да се промъкне през контролния пункт.

Нямаха избор и Мъхеста брада сложи ръка върху рамото на Полуобувка, за да го успокои.

— Е, нека ни сложат инжекции, щом е толкова важно — каза той. — Няма да умрем, я!

— Мъжки разговор! — заключи началникът на контролния пункт. — Виж как брадата схваща правилно!

Той се отправи към будката и смелчаците го последваха, заедно с медицинския работник.

Вътре беше обзаведено съвсем скромно. Обикновена маса, няколко стола и полица за книги, по която имаше капани за плъхове. Началникът смъкна два от тях, подаде ги на Маншон и го помоли да се разпише. През това време медицинският работник вече приготви инжекциите. Изглежда беше доста опитен — не минаха дори и пет минути и тримата смелчаци бяха ваксинирани.

— Тъй значи — рече медицинският работник и седна до масата. — Сега ще ви напиша бележка, че сте инжектирани, за да не ви безпокоят по този повод в някой от следващите контролни постове.

Полуобувка и Мъхеста брада се загледаха в плаката на отсрещната стена, на който се виждаше голям сиво-кафяв плъх. А Маншон се взираше през прозореца към пътя навън.

Началникът изглеждаше вече по-дружелюбен:

— Положението е повече от сериозно — обясни им той. — Плъховете са нагли и чудовищно бързо се размножават. Борбата с тях е много трудна. Бедата е в това, че в града няма нито една котка. Лоша работа, като си помислиш. Тъкмо котките могат да бъдат най-добрите ни помощници сега. Напоследък се стигна дотам, че срещу една котка предлагат елитен кон за езда.

— Тъй ли? — наостри уши Полуобувка.

— Ами да! — отвърна началникът. — Просто да не повярваш!

Рече да продължи, но Маншон викна възмутен:

— Какво значи това? — а гласът му чак трепереше: — Онзи там с комбинезона се вмъкна в нашия автомобил!

И той се втурна към вратата, но началникът му препречи пътя.

— Спокойно! Ще направим само една малка проверка.

— Кой ви е дал право? — сърдеше се Маншон.

— Имаме заповед да претърсваме всички автомобили — отвърна началникът и започна да рови из папката с документи. — Един момент, сега ще ви прочета:

„В контролните постове за борба с плъховете следва да се претърсват най-подробно всички превозни средства за откриване на всичко, което наподобява плъхове или…“

— Разбирам — прекъсна го Маншон. — Щом е така…

Той тежко въздъхна и пак се загледа навън. В стаята настъпи предишната тишина, която наруши мъжът в комбинезона. Той се върна да докладва.

— Е? — запита го началникът. — Откри ли нещо?

Онзи се ухили.

— Автомобилът им е натъпкан със златни и сребърни монети — съобщи той. — Тъмна работа.

— Нямаме указания за конфискация на съкровища — изръмжа началникът. — Друго?

— Друго… ето, намерих това.

Той пристъпи напред и сложи на масата дървеното мишле на Полуобувка.

— Отлично! — изсумтя началникът. — Най-после и ние да заловим някакъв плъх в превозно средство.

— Но, слушайте! — отчаяно се развика Мъхеста брада. — Това не е никакъв плъх, а най-обикновена играчка. Вижте я по-отблизо, даже колелца си има.

— Че тези колелца не ми пречат — избоботи началникът. — В инструкцията не е казано дали плъховете трябва да имат колелца или не.

Маншон изгледа този началник с най-дълбоко презрение и не се стърпя:

— Какво нищожество! — промълви той по негов адрес: — Би трябвало да знаете, че това не е никакъв плъх, а мъничко, невинно мишле!

— Хм — сбърчи вежди началникът. — Невинно ли? А може би тази играчка се навива на ключе? Откъде да зная?

— Точно така! — подкрепи го онзи с комбинезона.

— О, небеса! — Мъхеста брада с все сила се стараеше да запази самообладание. — Всяко детенце знае, че тази играчка не се навива с ключе, а се тегли с връвчица. В края на краищата нима това е от значение?

Началникът се ухили:

— Ето, виждате ли? Сам твърдите, че няма никакво значение. Тъй че…

Той замълча, важно взе мишлето и започна да го сравнява с изображението на плъха от плаката. После произнесе решението си:

— Мишка, твърдите вие! Но тя съвсем прилича на плъх! А според инструкцията, всичко плъхоподобно трябва да бъде конфискувано и унищожено.

Полуобувка слушаше смълчан, но внезапно бе обхванат от гняв. И то какъв гняв! Той скочи към началника, протегна ръка и изрева:

— Мишлето ми!

Очите на началника изскочиха от изумление. От това поведение на Полуобувка чак му секна дъхът.

— Е?! — повиши тон Полуобувка. — Докога ще чакам?

Началникът стоеше като втрещен, а Полуобувка шумно се заудря с юмрук в гърдите:

— Вие сте глупак! — крещеше той. — Не виждате ли, че съм кавалер на златен орден за храброст. И нима си мислите, че ще ви бъде толкова лесно да ми отвлечете играчката?

Чак сега началникът забеляза, че и тримата са с медали.

— Разбирате ли… — примирено смотолеви той. — Аз, ами какво… заповед изпълнявам.

Подаде мишлето на Полуобувка и каза:

— Разбира се, може да се приеме и така — мишката не е плъх… несъмнено…

Полуобувка не отвърна нито дума. Взе бележките за ваксинирането, блъсна вратата и излезе. Приятелите му го последваха.

— На добър час! — пожела им началникът на контролния пост и отдаде чест.