Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (32)

Равновесието в природата

Щом напуснаха града и без особени затруднения минаха през следващия контролен пост, след около два часа смелчаците вече бяха в гората. Тук се отбиха от шосето и за да стигнат до езерото, продължиха по тесния неравен път. Всичко наоколо им бе познато и не се бояха, че може да се заблудят.

Маншон спря замалко на полянката, където преди бяха лагерували. Но после навлязоха по-навътре в гората и по един криволичещ път пристигнаха до езерото.

Мъхеста брада, който за пръв път стъпваше тук, с интерес се заоглежда наоколо, а Маншон и Полуобувка веднага втренчиха очи към островчето, където котките безсмислено се щураха насам-натам. Още не слязъл от колата, Полуобувка започна да крои планове за тяхното спасение, а Маншон се отдаде на поетични възторзи.

Откак се измъкнаха от обсадата на плъховете, той бе станал още по-чувствителен и сантиментален. Затова приятелите му никак не се учудиха, когато той се унесе и започна да рецитира:

„О, мой далечен остров на мечти,

под светли облаци сияеш ти!

Край тебе езерни води проблясват,

по клоните листата леко шепнат!“

— Стихотворението е много хубаво — окуражи го Полуобувка. — Не разбирам как може листата да шепнат на клоните, когато дърветата на острова са голи.

— Ах, да, безлистни са! — изненада се и Маншон, щом се вгледа по-добре. — Ще трябва да преработя тоя куплет. Но какво друго, освен листата на дърветата може да шепне?

— Шепотът шепне — подсказа му Полуобувка. — Но къде са се дянали зелените листа? Есента е още далече!

— Сигурно котките от глад са взели да ядат листа? — предположи Маншон.

Полуобувка пак се разсмя.

— Значи трябва скоро да завали. Разправят, че кучетата започват да ядат трева, но само преди да завали дъжд.

Докато Маншон и Полуобувка си блъскаха главите защо дърветата са оголели, Мъхеста брада извади от езерото една оголена клонка и като я оглеждаше внимателно, се натъжи.

— Ясно! Листата… Ами да!

Маншон и Полуобувка наостриха уши, за да чуят какво щеше да каже той по-нататък:

— Я хубаво вижте това клонче! Гъмжи от гъсеници. Само те са излапали зелените листа по дърветата на острова. Ето как е нарушено равновесието в природата.

— Какво равновесие? — смая се Полуобувка.

— На тоя свят всичко е свързано помежду си — обясни Мъхеста брада. — Котките са заточени на острова, но от тях са избягали птиците и гъсениците свободно са плъзнали по дърветата. В града разбойничат плъховете, защото пък там няма котки, които да го бранят от тях.

След кратко мълчание Маншон взе думата:

— Ние ще изпълним клетвата си и ще спасим котките от този остров. Тогава и птиците ще се завърнат, за да го избавят от гъсениците. Листата на моя остров отново ще се раззеленят.

— Точно така — кимна Мъхеста брада. — Трябва да върнем котките в града.

— Чувай, чувай — намеси се Полуобувка. — Ама ти забрави ли как тези котки бяха наредили старицата?

Но Мъхеста брада махна с ръка:

— Сега всичко е по-друго. Старицата беше свикнала котките на лесен живот и това ги откъсна от естествената им среда. Но старата жена си взе добра поука, пък и котките са се променили — научиха се да се грижат сами за себе си.

— Е, да, хубаво са се променили! — направи кисела гримаса Полуобувка. — Ха сега на бас, че тук съвсем са подивели!

Като че ли да потвърдят думите му, откъм острова се надигнаха страшни котешки гласове. В този див вопъл като че ли се смесваха плач на дете и рев на тигър.

Но това не разтревожи Мъхеста брада.

— Колкото по-диви, толкова по-добре! Градът сега има нужда точно от такива котки.

— Тогава на работа! — предложи Маншон. — Пак ли ще изпарим езерото?

Полуобувка имаше друг план.

— Вижте онова дърво там — посочи той една висока, наполовина изсъхнала бреза, недалеч от брега на езерото. — Може би от нея ще измайсторим някакъв мост, по който котките ще преминат насам.

— Образно казано, от тази висока бреза може да излезе плаващ мост.

Само след няколко минути Маншон вече размахваше над главата си брадва, както индианец томахавката си.

— Сечи, сечи — бодро се развика той. — Който сече, той намира!

Мъхеста брада и Полуобувка се усмихнаха — Маншон, който от дълго време не беше се вълнувал, сега пак обърка пословиците. Но радостната възбуда обхвана и тях.

Скоро брезата бавничко взе да се накланя.

— Бутайте! — развика се Полуобувка. — Върха на дървото към езерото!

Маншон и Мъхеста брада натиснаха дървото, за да дадат правилна посока на падането и скоро брезата рухна.

Тря-я-с!

За съжаление върхът на брезата не достигна островчето. Дори и тогава, когато съвсем изтикаха дървото от брега.

— Дявол да го вземе — затюхка се Маншон. — Къса е!

Полуобувка потопи крака в развълнуваното езеро и от яд зацапа с пръсти.

Мъхеста брада обаче си бе наумил нещо и започна да смъква дрехите си.

— Ще се къпеш ли? — попита го Маншон.

— Да! — отвърна Мъхеста брада. — Такава горещина, пък и отдавна не съм мокрил брадата си, трябва да я освежа. В суха брада нито плодове, нито цветя растат.

Нагази в езерото, водата стигна до пояса му, после до гърдите, до шията и чак тогава той се хвана с две ръце за дебелия край на брезата, отлепи нозе от дъното и заплува напред. Едва сега Маншон и Полуобувка разбраха какво беше намислил.

— Иска да опре брезата до островчето. И най-после…

— Идват! — потръпна Полуобувка.

Дървото опря до брега и първите котки скочиха върху естествения спасителен мост.

Мъхеста брада с всички сили заплува назад. Само след няколко минути дървото загъмжа от котки. Отзад напираха следващите вълни и на първите не им остана нищо друго, освен да се хвърлят във водата. Не скачаха сами, ами другите отзад ги избутваха и те цопваха една след друга в езерото.

Мъхеста брада бе предвидил всичко това, но съвсем не предполагаше, че котките могат да плуват тъй добре. Уплаши се не на шега, когато се размина с един шарен котарак, после с друг — черен като въглен.

— Давай, Мъхеста брада! Давай! — развика се Полуобувка.

Но Мъхеста брада и без това напрягаше всички сили.

Пречеше му брадата, която се напои с вода и здравата натежа. Надминаха го още няколко котки.

Маншон и Полуобувка прибраха дрехите му и за по-сигурно застанаха близо до автомобила.

Първите котки вече достигаха брега, а Мъхеста брада все още беше в езерото. Най-после напипа с крак твърдо дъно и от устните му се отрони една тъй обикновена, но толкова скъпа дума:

— Земя!